В името на честта

5.

Мич Рап погледна спокойната, гладка езерна повърхност под лъчите на оранжевото слънце, което започваше да се издига над дърветата на източния бряг. Покрай брега все още имаше облачета мъгла, но вътрешността на езерото беше чиста. Иззад близкото полуостровче се чуваше бръмченето на извънбордов двигател — рибар бързаше към любимото си място за сутрешен риболов. Рап идваше тук често след убийството на жена си. Винаги го изпълваха смесени чувства — от една страна, си спомняше за добрите моменти, прекарани заедно с нея, от друга, по-ясно осъзнаваше жестоката реалност.

Спомняше си старата си къща в Чесапийк, където се бяха влюбили, и нейния роден дом в Уисконсин. Докато тя беше жива, ги бе посетил само няколко пъти. Сега, след смъртта й, никога нямаше да стъпи там. Беше отишъл веднъж до Чикаго да се извини на родителите и братята й. Боеше се до смърт от този разговор, но знаеше, че няма да успокои съвестта си, ако не го направи. Рап не я беше убил, но той бе малоумният егоист, който я завлече в този отвратителен малък свят, където много често в суматохата загиват невинни.

Докато гледаше спокойната вода на езерото, си представяше как тя и братята й са грабвали ските още от ранна утрин. Мислеше си за онези семейни снимки, закачени по грубите дъсчени стени на уютната им дървена къщичка в планината. Ана като малка, с дълги, тънки крака като еленче, се спуска като истинска скиорка, стъпила на две дъски. Със златист тен и лунички около нослето. Тези удивителни зелени очи още му се явяваха нощем. Никога не беше виждал нещо по-красиво и бе готов да се обзаложи на всичко, което имаше, че никога няма да види. След няколко години скръб реши, че би било глупаво да мисли другояче. На два пъти се опита да започне нови връзки, но все още не я беше прежалил, затова опитите му бяха обречени на провал.

Скърцането на панти привлече вниманието му и Рап погледна към главната постройка. Етаж и половина, три големи спални горе и веранда, която обкръжаваше три от стените й отвън. Десетсантиметровата външна обшивка беше боядисана в бяло, а рамките на прозорците и вратите бяха в тон със зелените плочки на покрива. Собственикът излезе на терасата, като се мъчеше да закопчае ципа на камуфлажното си яке. След кратко усилие успя и тръгна към Рап, като се подпираше с бастуна си. Това беше Стан Хърли, седемдесет и осем годишен бивш служител на ЦРУ. Официално беше пенсионер от деветнайсет години, но неофициално още вършеше работа. Този сприхав дъртак бе обучавал Рап през първите няколко години след дипломирането му от Университета на Сиракюз. Младежът неведнъж се беше питал дали старият негодник не се опитва да го убие. По-голямата част от обучението му бе преминало тук, на брега на езерото Ана.

Рап беше един вид експеримент. Всички тайни агенти на ЦРУ се обучаваха в учебната база на Управлението край Уилямсбърг, Вирджиния, известна като „Фермата“. Няколко ветерани от Ленгли обаче усетиха промяната в политическите ветрове и решиха, че трябва да действат скрито от хиените в Капитолия. Тогава Хърли напусна ЦРУ и установи лагера си тук, на около час път южно от Вашингтон. Рап не знаеше колко като него са преминали това обучение, но предполагаше, че преди той да дойде в онова горещо, влажно лято преди повече от двайсет години, Хърли е сдъвкал и изплюл още трима новобранци. Знаеше, защото старецът ги наричаше Идиот едно, Идиот две и Идиот три. Разправяше неща от рода: „Два дни се мъчих, докато науча Идиот три да прави това като хората, а той за малко да се убие.“

Като гледаше как дъртакът куцука по асфалтовата алея, Рап не можеше да не признае, че все още изпитва страх от него. Малцина бяха хората, които го караха да се чувства така. Спомняше си първия ден от обучението си, сякаш беше вчера. Той беше около двайсетте и си мислеше, че е в най-добрата възможна физическа форма след един почти идеален сезон като капитан на отбора по лакрос „Оринджмен“. Нямаше нищо по-унизително от това, да бъдеш надвит от пушещ цигара след цигара и наливащ се с бърбън шейсет и няколко годишен мъж, който беше само кожа и кости. Това се случи само на няколко метра от мястото, където стоеше сега. В голямата барака, върху стар, вонящ тепих за борба, на който Рап бе принуден да се търкаля всеки божи ден в продължение на четири месеца.

Когато си спомняше онези дни, Рап осъзнаваше, че Хърли през цялото време е владеел положението, но тогава имаше моменти, в които сериозно се съмняваше, че ще оцелее. Хърли, вечно с цигара в уста, го събуждаше всяка сутрин в четири. Ако Рап не станеше достатъчно бързо, старецът вдигаше тясната койка и го изсипваше на твърдия, прашен под на бараката. Беше му казал, че ще спи в обора, докато докаже, че е достоен да живее в къщата. Истинските проблеми започнаха, когато Рап се опита да го удари. През сегашните му очи този ход беше повече от глупав. Хърли беше много по-чевръст, отколкото изглеждаше. Рап замахна и в следващия момент се озова проснат на пода, с изкаран въздух, отворил уста като риба на сухо. Хърли застана над него и изсумтя презрително:

— Побойник, а? Идиот едно обичаше да се бие. Не издържа и една седмица, ама поне можеше да се бие!

Рап издържа първата седмица, макар че го ступваха по десетина пъти на ден. Наричаха го с всевъзможни обидни имена и поне веднъж на всеки час му заповядваха да се пръждосва. С възможно най-грубия език Хърли постоянно го убеждаваше, че само си губи времето. Рап беше гледал достатъчно филми, за да разбере какво става. Бе преминал през достатъчно треньорски обучения и знаеше, че така Хърли се опитва да прецени дали е попаднал на човек с подходящите качества. Да знаеш и да го преживееш обаче, бяха две съвсем различни неща. Рап не се беше отказвал от каквото и да било начинание никога през живота си и не смяташе да го направи сега, но Хърли и садистичните му похвати бяха сериозно изпитание.

Докато гледаше как жилавият стар шпионин куцука по алеята, подпирайки се на бастуна си, той не успя да сдържи усмивката си при мисълта как същият този дъртак го е пердашил по няколко пъти на ден.

— Какво е толкова смешно, малоумнико? — извика Хърли с гърлен глас, пресипнал от трите пакета цигари, които изпушваше дневно.

— Нищо — отвърна Рап и се ухили още по-широко.

— Глупости. На тоягата ми ли се смееш? — Вдигна бастуна и го размаха заплашително. — Искам да те видя как ще изглеждаш на моите години. Докторът каза, че първата седмица, след като им сменят бедрената става, повечето дъртаци се тъпчат с болкоуспокояващи. Аз не съм глътнал и едно хапче.

— Е, да, ако не броим бутилката уиски, която изгълтваш всеки ден.

Хърли спря и подозрително изгледа по-младия мъж.

— Да съсипеш живота ми ли се опитваш?

— Не — отвърна Рап и добави, като използва една от любимите фрази на Хърли, — просто отбелязвам реалността, Стан.

Старецът погледна бараката с мътните си очи и бръкна в джоба си. Разрови и след малко извади пакет „Кемъл“ без филтър.

— Да… човек трябва да гледа реалността в очите.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Рап, за да му даде още една възможност да се откаже. — Мога да се справя сам.

Хърли закри с длан върха на цигарата и щракна старата си запалка „Зипо“. Пламъчето лизна цигарата и след като смукна дълбоко и издиша облак дим, старецът отговори:

— Знам, че можеш. Но аз трябва да го направя.

Рап би предпочел да свърши работата сам, но знаеше, че няма как да разубеди Хърли.

— Тогава… да започваме. В девет трябва да съм обратно в Ленгли.