В името на честта

56.

Когато входната врата се отвори, Рап видя едно враждебно лице. Пред него стоеше едрият руснак, който преди по-малко от дванайсет часа едва не му бе отнесъл главата. Рап почувства болка в лявото слепоочие само при вида на мъжагата. Телохранителят беше с превързано гърло и имаше хубава синина от удара на Рийвърс, но въпреки това беше на поста си, което говореше много за него. След такъв пердах малцина биха отишли на работа с желание на следващата сутрин. Този тип беше или много предан на работодателя си, или много глупав. Рап се надяваше да е първото, защото във втория случай всички усилия да му влее малко мозък щяха да са напразни.

Този път бодигардът беше по-предпазлив. Посочи кръста на Рап и изхриптя:

— Разкопчай сакото.

Рап разкопча двете копчета и разгърна дрехата. Над левия хълбок носеше пистолет.

— Остави играчките навън — нареди бодигардът.

— Не става.

Много беше важно да не отстъпва. Той нямаше видими физически поражения от снощното спречкване.

— Нямаш избор.

— Я си го начукай. Това е моят град, не твоят.

Якият руснак го изгледа изпитателно. След малко каза:

— Чакай.

И затвори вратата.

Рап остана на мястото си и се почуди какво ще прави, ако му кажат да се разкара. Беше уведомил Кенеди къде отива, за да има обяснение, ако някоя друга федерална служба реши да го следи, но нямаше подкрепления, а беше известно, че ако играта загрубее, руснаците не зачитат правила. Отдавна бе научил урока, че без оръжие няма сигурност. Не обичаше да оставя пистолета си дори когато влизаше в Белия дом. Абсурд беше да се лиши от него тук.

След малко вратата се отвори. Този път се появи самият Сидоров. Беше бос, по скъсани дънки и избеляла синя фланелка. Приличаше повече на рокаджия след тежък запой, отколкото на милиардер. Усмихна се на Рап:

— С вас винаги ли се общува толкова трудно?

— Може би — отговори Рап, след като се замисли за момент. — Не се обиждайте, Пьотър, но не ви познавам и нямам представа кой друг е в къщата. С годините съм си създал доста врагове.

Сидоров отвори вратата по-широко.

— Разбирам ви. Аз самият съм преживял три опита за покушение.

Обърна се и влезе във фоайето, постлано с шахматно разположени черни и бели мраморни плочи. Рап го последва и се огледа. Отдясно имаше голямо извито стълбище, достатъчно широко, за да минат едновременно четирима души. Сидоров тръгна по централния коридор, който разделяше къщата по средата. Рап вървеше след него, като поглеждаше в стаите отляво и отдясно, когато минаваше покрай тях. Имаше музикален салон, библиотека, всекидневна, трапезария и втора дневна. Всичките — празни. В дъното на коридора влязоха в огромна кухня, която изглеждаше прилежно възстановена в оригиналния си вид от 30-те години на двайсети век. От другата страна на централния плот стоеше старица със сив пеньоар.

Сидоров й каза нещо на руски, мина през кухнята и излезе на остъклена тераса. Настани се на бял дървен шезлонг и махна към друг стол през масата. Рап седна и домакинът му предложи да си избере между „Файненшъл Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Рап не взе нито единия от двата.

Сидоров започна да преглежда първата страница на „Файненшъл Таймс“.

— Така… с какво мога да помогна на знаменития Мич Рап?

— Снощи хубаво си поговорих с вашия човек — Макс.

— Много способно момче — отбеляза руснакът, без да вдига очи от вестника. — Удивен съм, че вашето ЦРУ не е намерило начин да го използва по-пълноценно.

— Предполагам, че при други обстоятелства щяха да го използват, но сега времената са други.

— Да, така е. Това се опитвам да обясня и на бодигарда си, който, съвсем разбираемо, не ви харесва много.

— Нямам нищо срещу него. Просто исках да взема Джонсън и да се омета, а той ми пречеше.

— Защо толкова ви беше притрябвал? Едва ли заради съвместната му работа с мен.

За това Рап не беше много сигурен. Дали Джонсън бе продавал допълнителна информация на Сидоров или на друг? Това трябваше да се изясни, но в момента той искаше да обсъдят нещо друго.

— Отношенията му с вас не ме интересуват. Поне засега. Да кажем просто, че някои от нещата, които е правил, засегнаха определени хора.

— Какви неща?

— Неща, в които е по-добре да не се бъркате.

— Ясно.

Старицата донесе табличка с чаши и каничка и сипа кафе за двамата. Сидоров си сложи сметана и захар. Рап го предпочиташе черно.

— Добре. Какво мога да направя за вас в този ранен час?

— Ранен ли? Почти обяд е.

Сидоров се усмихна:

— Аз съм млад човек, господин Рап. Понятието „рано“ е относително.

— Предполагам. — Рап отпи глътка кафе. — Макс ми разказа за дейността ви в Куба.

— Наистина ли? Платих му доста солидна сума. Надявах се, че за тези пари ще си държи устата затворена.

— Умея да предразполагам хората.

— Да… представям си. — Сидоров го погледна изпитателно. — Добре, за какво сте тук?

— Свързано е с Куба.

— Да?

— Имате ли връзки с генерал Рамирес?

— Всеки, който иска разрешение да прави нещо в Куба, минава през Рамирес.

— Така се говори. — Рап побутна чашата си и добави: — Искам да се срещна с него.

— Мисля, че може да се уреди.

— На четири очи.

— Разбира се. Но защо трябва аз да ви помагам?

— Не искам да разбере, че ще се среща с мене, докато не стане твърде късно, за да се откаже. И предпочитам да се срещнем на неутрална територия.

— Генералът е опасен човек — измърмори Сидоров.

— А за мен какво мислите, Пьотър?

Руснакът се замисли за момент, после обясни:

— Три години съм изгубил, докато създам тази връзка. Инвестирал съм сериозни средства. Защо да я подлагам на изпитание с нещо, което очевидно крие голям риск?

Рап беше очаквал този отговор.

— Защото мисля, че можете да го използвате за своя изгода.

— Как?

Рап се усмихна:

— Това е неофициална информация, но има един човек, който живее недалеч оттук. В голяма бяла къща. Сигурно се сещате. По причини, които не съм сигурен, че можете да разберете, той не е доволен от определени събития през последната седмица. — Рап не се стесняваше и да преувеличи малко. — Нареди ми да накажа всеки, който по някакъв начин е помогнал на терористите.

— Какво общо има генерал Рамирес?

Рап обясни как откраднатите наркотици са били превозени до Куба. Как Рамирес е позволил на терористите да използват страната му като база за подготовка на нападението, а в замяна е получил солиден дял от наркотиците.

Сидоров се намръщи, докато слушаше. След като Рап свърши, заяви:

— Ненавиждам наркотиците. Бягам от тях като от чума. Много вредят на бизнеса, особено на моя, но не обвинявам онези, които са решили да изкарват прехраната си с тях.

— Не ви карам да застанете срещу Рамирес.

— Искате само да ви помогна да го убиете.

Рап не отговори пряко:

— Искам да дам на генерала шанс да се реваншира за стореното.

— По какъв начин?

— Като ми даде информация за човека, с когото е работил.

— Някой от терористите ли?

— Да.

— Ами ако не иска да ви каже?

— Ще ми каже, вярвайте ми.

Сидоров се замисли. След малко измърмори:

— Тези терористи са лоши хора. Не мога да ги разбера и не искам да имам нищо общо с тях. Все още не виждам причина да се замесвам в това.

Рап се усмихна. Сидоров, като всеки добър бизнесмен, искаше да знае какво ще спечели.

— Когато Кастро си отиде окончателно, ще настане истинска война за позиции. Каквото и да сте купили или взели под наем там, конкуренцията ще бъде огромна — кубинските емигранти, чиито имоти са били отнети от диктатора. Ще си ги поискат обратно или поне да получат някакви компенсации за тях. Борбата ще бъде жестока и скъпа и всеки съюзник ще ви бъде от полза. Но няма какво да ви обяснявам, нали точно затова сте наели Макс Джонсън да се рови в мръсните тайни на важни сенатори и конгресмени.

Сидоров се усмихна:

— Сигурно имате да предложите и още нещо.

— Моите услуги.

— Вашите услуги?

— Тази армия от телохранители около вас е доказателство, че през сравнително кратката си кариера сте си създали доста врагове.

— Така е.

— Както знаете, аз имам известна репутация… умения, които могат да всеят респект у някои хора.

— Слушам внимателно.

— Готов съм да ви предложа известна защита. Може би да се разправя с някои от най-ожесточените ви неприятели по начин, който ще накара останалите да внимават.

Сидоров сгъна вестника и няколко пъти се потупа по крака с него. После измърмори:

— Мисля, че може да се уреди нещо.