В името на честта

47.

Това не беше първият сеанс на Рап, както обичаха да се изразяват в някои среди. Имаше излезли две-три книги за методите на разпит, но те бяха доста постни. Истинската тежка артилерия беше описана в „Ръководство за използване на човешкия ресурс“ и „Наръчник за разпити на контраразузнаването“ на ЦРУ. Тези книги бяха писани преди няколко десетилетия от хора, достатъчно смели или достатъчно луди, за да разкажат всичко писмено. Рап беше чел и двата наръчника преди доста години и бе установил, че са много полезни, защото очертаваха основните правила. Това обаче беше все едно да се учиш да отбиваш бейзболна топка по ръководство. Повечето хора ще го прочетат и ще разберат как се прави, но по-малко от един процент могат да застанат на мястото на батера и да посрещнат с бухалка летящата с бясна скорост топка.

Рап не се съмняваше, че Джонсън е уплашен до смърт. Но дали се страхуваше достатъчно, за да каже истината? При повечето хора страхът от смъртта или от силната болка е достатъчен и ако имаш възможност да провериш твърденията им, ще ти кажат истината, защото ако излъжат, ще се върнеш и ще ги накажеш.

Джонсън го погледна и заяви с убедителен тон:

— Искам да кажа истината.

Сега идваше най-деликатната част. При Джонсън основният проблем беше в това, че толкова дълго бе живял при двоен стандарт, че вече приемаше лъжата за свое рождено право. Изживяваше се като велик инквизитор, натоварен с мисията да следи за спазването на правилата от хората в Ленгли. Ако при това се наложеше той да наруши закона обаче, смяташе го съвсем в реда на нещата. Той беше над всичко. Правилата бяха за простолюдието. Нищо чудно, че се беше сдушил с Глен Адамс. Затова Рап предприе малко по-различен подход:

— Ще бъда честен с теб. Чака ме труден ден. Сутринта трябва да взема един приятел, който почти се е побъркал от преработване, два пъти през изминалата година за малко не загуби живота си, а работата му е пет пъти по-тежка заради самозабравили се задници като тебе. После се налага да отида в Капитолия и да слушам глупостите на Комисията по правосъдие, която ще ме върти на шиш, защото съм понабил няколко терористи. След това трябва да отида в Белия дом да кажа на президента, че или съм те убил, както ми е заповядал, или съм нарушил заповедта му и съм те оставил жив.

— Президентът ти е заповядал да ме убиеш? — ококори се Джонсън.

— След нападенията миналата седмица президентът реши, че „Война срещу терора“ не е просто звучен лозунг. Той трябва да се справя с последствията от атаките, да намери извършителите, които все още са на свобода, и кой ги е финансирал. Междувременно се оказва, че генералният инспектор на ЦРУ е напуснал страната и сега е в Каракас, Венецуела. — Рап видя изненада в очите на Джонсън. — Точно така. Старият ти приятел Глен Адамс. Наблюдаваме го от около месец. Отнякъде е изтекла информация, той се е уплашил и е офейкал. Оказва се, че през последните четири години е работил за оня селяк Чавес.

— За Уго Чавес ли?

— Кой друг? Претърсихме нещата му и за съжаление твоето име изскача навсякъде.

Джонсън преглътна тежко.

— Така попаднахме на следите ти. Нямах никаква информация за Сидоров и другите ти мръсни поръчки.

— Вчера хората ме видяха. Много хора. — Джонсън погледна Рап. — Тебе също те видяха.

— Руснаци. Само руснаци. Те играят по други правила. Уважават само това. — Рап размаха пистолета си. — Знаят, че ще ги преследвам и ще ги очистя. А Сидоров… той има достатъчно проблеми. Последното, което иска, е човек като мен да тръгне да му отмъщава.

— Имаше двама от охраната — настоя Джонсън с изражение, сякаш е открил слабото място на Рап. — Те са американци. Те също ме видяха. Видяха как ме отвличате от клуба.

— Двете момчета от „Трипъл Канъпи“ ли имаш предвид? Онези, които са служили в спецчастите? Вече говорихме с тях. Предложиха да помогнат при разпита ти. Казах им да изчакат да видя как ще потръгнат нещата тази сутрин. — Рап погледна часовника си. Беше шест и петдесет и шест. — Имаш трийсет минути да ме убедиш, че заслужаваш да живееш.

Джонсън гледаше в далечината с немигащи очи.

— Разбра ли какво ти казах току-що?

— Не мога да повярвам, че работи за Уго Чавес.

Рап не го показа, но вътрешно се забавляваше. Може би в този човек беше останала капчица патриотизъм.

— И ние не сме много радостни от този факт. Сега разбра ли какво ти казах?

— Да.

— Не съм много убеден в това, затова пак ще ти обясня. Президентът ми нареди да те убия. Бесен е, че човек с достъп до секретна информация се е оказал предател. Между нас да си остане, но той се ужасява при мисълта, че онова кюфте Чавес ще показва Адамс пред камерите. Президентът знае, че си помогнал на предателя да се добере до много информация. — Рап сви рамене. — След като не може да хване Адамс, може да си го изкара на тебе.

— Не знаех, че работи за Чавес.

— Макс — изрече Рап, като въздъхна разочаровано, — бих проявил някакво съчувствие към теб, но ти много добре си знаел, че нарушаваш закона. Влязъл си в конспирация с онзи плъх и сега те хванахме. Единственият ти шанс да оцелееш след седем и половина тази сутрин е да сложиш всички карти на масата. Знам, че няма да ти е лесно, защото си професионален лъжец. Ще се наложи да се пребориш с инстинктите си. Ако разбера, че ме лъжеш, а повярвай ми, аз усещам тези неща, изваждам пистолета и започвам с левия крак, десния крак и така нататък. Ясно ли е?

— А ако кажа истината?

Рап се ухили:

— Нека просто да отбележа, че тук има няколко души, които одобряват професионалните ти качества.

— Какво означава това?

— Означава, че ако си абсолютно искрен и не премълчиш нищо, може да реша да те пожаля. А пък ако реша, че мога да ти имам доверие, не е изключено да получиш и предложение за работа.

В очите на Джонсън проблесна искрена надежда. Той се изпъчи като куче, готово да се подмаже на господаря си.

— Добре. Мисля, че разбрах.

— Говори тогава. И помни — без лъжи.

— Добре… Преди около шест месеца Глен дойде при мен и сподели подозренията си за това, което правите ти и Айрини. Каза, че аз съм единственият, който може да го разбере. Че ако искаш да хванеш някого, който нарушава законите, не можеш да играеш по правилата. Трябва и ти да ги нарушиш.

— И ти се съгласи — намеси се Рап със спокоен тон, за да го окуражи да говори.

— Да.

Джордж понечи да продължи, но млъкна.

— Говори. Единственият ти шанс е да кажеш истината.

— Ами ако те ядосам?

— Ще го преодолея.

— Като ме простреляш в крака?

Рап поклати глава:

— Само ако ме излъжеш. Значи, решил си да му помогнеш…

Рап му даде знак да продължава.

— Започна доста лесно. Искаше да подслушвам един кабинет. Дори не знаех на кого е.

Рап веднага разбра, че това е лъжа. Насочи пистолета към превързания крак на Джонсън.

— Истината!

— Добре де — побърза да каже затворникът. — Добре. Знаех кой е, но не го познавах лично.

— Продължавай.

— Казва се Томас Люис. Психолог. Повечето големи клечки от седмия етаж ходят при него. Кабинетът му е на Тайсън Корнър.

— Познавам го.

— Ами… подслушвахме кабинета му.

— Голямо геройство.

— Не съм избирал сам какво да правя. Изпълнявах заповеди.

— Аз също изпълнявам заповеди — каза Рап. — Президентът иска да те убия, затова кой съм аз, че да оспорвам решенията му? Може би трябва да те убия още сега и да си измия ръцете.

— Моля те, нека да обясня. Видя ми се малко нередно.

— Но и си харесал идеята.

Джонсън се поколеба за момент.

— Може да се каже…

— Добре, как го направи?

— Поставих пасивна система за подслушване в един съседен офис и започнах да записвам. Ходех веднъж на всеки две седмици, за да проверявам апаратурата, но през повечето време се управляваше от разстояние. Слагах записите на диск и ги предавах.

— Слушаше ли някои от тях?

Джонсън понечи да отрече, но се усети навреме.

— Да, няколко. Не много.

— Сериозно?

— Да. Може да звучи интересно, но всъщност беше адски досадно.

— Колко копия правеше? — небрежно попита Рап.

— Едно давах на Адамс, а друго качвах на секретен сървър.

Рап кимна и взе шишенцето с обезболяващите. Отвори го и извади две хапчета. Показа ги на Джонсън.

— Познаваш ли Маркъс Дюмон?

— Да — изсумтя Джонсън. — Нагло копеленце.

— Не е такъв. Просто така изглежда, защото е по-умен от нас. Както и да е, онзи ден ми каза, че имал някаква нова програма, която може да определи колко пъти е презаписван един файл. В момента Маркъс е в офиса ти. Ще му се обадя и ще го попитам колко копия са правени на записите и ако числото е по-голямо от две… тогава… така да се изразя, разговорът ни ще приключи. Затова пак си помисли. Колко копия правеше?

Джонсън се замисли за няколко секунди. След малко каза:

— Три. Мисля, че всъщност имаше три копия.

Рап постави хапчетата на масата и бутна бутилката напред.

— Добър отговор. — Изчака Джонсън да глътне обезболяващите. — Сега за офиса, който бяхте наели.

Джонсън кимна.

— На третия етаж, точно срещу кабинета на Люис. Цялата ви апаратура вече е при нас. — Рап забеляза изненада върху лицето на Джонсън. — Знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш, Макс. Още веднъж се опитай да ме излъжеш и играта наистина ще загрубее. Ще ти приложа „Саддам Хюсеин“. Знаеш ли какво е това? Пъхат ти термометър в уретрата и го размазват с чук. После ти навират главата в собствените ти лайна. Така правим с предателите.

— Извинявай — проплака Джонсън.

— Извиненията не важат. Искам да си набиеш в главата, че имаш само един шанс.

— Разбирам.

— Добре. Защото следващия път, когато поискам да ми кажеш някое число, най-добре да бъдеш точен.

— Ще бъда. Обещавам.

Рап не беше сигурен в това, но може би след малко превъзпитание можеха да го върнат в отбора. Никога не би приложил „Саддам Хюсеин“ върху Джонсън, но можеше да му покаже снимки, които щяха да го накарат да напълни гащите от страх.

— Добре. Къде са третите копия?