В името на честта

67.

Хаким реши да отиде пеша до банката. Не беше далеч и му трябваше време да помисли. Точно както се опасяваше, плевнята не бе изгоряла. Карим беше идиот, още повече, защото се мислеше за много умен. Непоносим глупак. Хаким постоянно се питаше дали в плевнята е имало нещо, което би могло да насочи ФБР към него. Цял късмет беше, че бе прибрал своята раница по-рано в багажника на караваната. Карим му беше заповядал да скрие неговата торба и тази на Ахмед под брезента в плевнята. Искал лично да ги провери. Падаше му се на глупака. Сега постоянният му стремеж да контролира всичко щеше да стане причина за провала му.

Когато излезе от хотела на слънчевата улица, Хаким беше сигурен, че единствената връзка между него и фермата в Айова е тайният тръст, който беше създал, за да я купи. Преди да разплетат всичко обаче, щеше да мине време, пък и щяха да попаднат в задънена улица. „Роял Банк оф Насау“ беше на малко повече от километър и той никога не беше стъпвал в нея. Всички сделки се уреждаха по телефона. В сметката имаше около двайсет хиляди долара за покриване на текущи разходи и такси — жълти стотинки в сравнение с депозита му в Първа карибска. Да ги вземат, ако искат. Хаким вървеше по тротоара уверен, че е изпреварил бурята. Освен това Кристиан не умееше да се преструва. Това бе една от причините да го избере за свой личен банкер.

На една пресечка преди банката спря и погледна часовника си. До срещата имаше десет минути. Най-разумно беше да използва времето, за да огледа за шпиони, затова пресече улицата и тръгна небрежно, сякаш се разхождаше. От време на време спираше и се преструваше, че зяпа витрините. Всъщност проверяваше отраженията в стъклата, за да види дали някой не го чака. Не забеляза никого и се замисли за новия живот, който го очакваше. Щеше да отиде в Бразилия. С над 200 милиона души, тя беше сред страните с най-разнообразни природни условия на планетата. Местното население говореше португалски, английски и испански и нещо по-важно, акцентът не правеше впечатление. Кръвта на испанските и португалските заселници се беше смесвала с тази на местните жители от векове. Мургавият му тен нямаше да прави по-голямо впечатление, отколкото в родната му Саудитска Арабия.

Хаким бе обиколил бразилското крайбрежие и знаеше десетки места, където можеше просто да изчезне и да започне нов живот. Единственото му изискване беше да е близо до морето. Щеше да си купи лодка и първата година да живее в нея, да обикаля пристанище след пристанище, да си създаде нова самоличност и приятели. Може би някой ден в недалечното бъдеще щеше да се засели на едно място и да се задоми. Единственото му колебание беше за вярата му. Бразилия не беше място, където мюсюлманин като него можеше да спазва религиозните ритуали открито. Трябваше да запази тази част от живота си в дълбока тайна.

Толкова вглъбен беше в мислите си, че не чу как някой вика името му, докато Кристиан не пресече улицата. На лицето на банкера се изписа дълбока загриженост.

— Леле Боже! Какво се е случило с вас?

— Претърпях тежка катастрофа.

— Тези синини от въздушната възглавница ли са? Чувал съм, че може да те обезобрази.

— Да, но ми спаси живота.

Кристиан спря и го огледа внимателно.

— Иначе как се чувствате?

— Добре… имам няколко счупени ребра, но ще оцелея.

— Съжалявам, че сте пострадали така. Нека да влезем и да ви свършим работата.

Двамата пресякоха улицата до главния вход на банката. От другата страна на стъклената врата чакаше човек от охраната. Той махна на Кристиан и отключи вратата. Когато влязоха, банкерът му благодари и преведе Хаким през фоайето до кабинета си, където взе връзка ключове и изкара информацията за сейфа на клиента върху монитора на компютъра си.

— Преди да слезем, искате ли нещо за пиене… чай, вода?

— Не, благодаря: Не съм жаден.

— Имате ли собствен ключ?

— Да.

Хаким сам не можеше да повярва колко спокоен се чувства. Може би защото толкова добре познаваше Кристиан. Щеше да бъде още по-спокоен, след като вземе каквото му трябва от сейфа и изчезне.

Слязоха в подземието. Кристиан го остави да изчака в една стая с два стола и бюро и отиде да донесе сейфа. Върна се след по-малко от минута, остави металната кутия върху писалището и излезе. Хаким извади ключа си, вкара го в ключалката и го завъртя на 180 градуса наляво. Тя изщрака и той отвори капака. Вътре имаше неизползвани документи, кредитна карта с лимит от 25 000 долара, торбичка със 100 000 в брой и купчина акции на стойност един милион. Хаким вдигна ризата си и закопча торбичката с парите около кръста си. Сложи кредитната карта и новия паспорт в предния си десен джоб и погледна в големия хартиен плик, за да се увери, че акциите са вътре.

Затвори сейфа, прибра ключа в джоба си и каза на Кристиан, че е готов. След като банкерът прибра сейфа, двамата се върнаха с асансьора на горния етаж и излязоха от сградата. На улицата Кристиан настоя да отидат да пийнат нещо, но Хаким отговори, че не се чувства добре. Банкерът му предложи да го закара в хотела, но той обясни, че иска да подиша чист въздух, и обеща да се видят на вечеря по-късно, макар че нямаше намерение да го прави. Уговориха се за час и място и се разделиха. Докато се връщаше към хотела, Хаким се почувства окрилен, както отдавна не му се беше случвало. Вече обмисляше каква яхта да си купи. Беше решил точно каква дължина и от коя марка и знаеше откъде може да вземе една добре запазена на старо. Ако не я бяха продали през последния месец, разбира се.

Започна да обмисля следващия етап от плана, най-вече как да стигне до целта си. Яхтата беше във Фармърс Хил на около сто и шейсет километра на юг. Нямаше директен ферибот до там, а той искаше да избягва летищата за известно време, ако не и завинаги. Беше толкова вглъбен в решаването на този проблем, че не забеляза автомобила, който го настигна и намали. Страничната врата на микробуса се отвори и в този момент Хаким почувства остра болка във врата. Някой го сграбчи отзад. Едновременно го вдигнаха и го набутаха в колата. Почувства се абсолютно безпомощен. Похитителят го напъха вътре и го сгъна на задната седалка, където го чакаше друг непознат мъж. Почувства болка в ребрата, но някак притъпена. Понечи да закрещи, но не можа. Никоя част от тялото не го слушаше. Нито устата, нито ръцете, нито краката. Дори очите му се затвориха против волята му и в следващия момент всичко потъна в мрак.