В името на честта

23.

Рап погледна часовника си. Имаше да върши куп неща, а да седи в кабинета на началничката си и да убеждава един от най-близките съветници на президента в ефикасността на мъченията не беше сред тях. От многото си явявания пред различни комисии по разузнаването знаеше, че е безсмислено да си хабиш думите, за да убеждаваш хора с костюми за хиляда долара и грамоти за завършено с отличие юридическо образование, че изтезанията са полезен и необходим метод срещу врагове, които нямат доблестта да облекат военна униформа и целенасочено набелязват цивилни мишени. С подходящ екип от специалисти и достатъчно време, всеки проговаря. Рап обаче беше научил, че повечето политици предпочитат споровете и заучените гръмки фрази пред действителността.

Омръзнало му беше да убеждава кого ли не, че методът действа. Беше достигнал до заключението, че това е точно толкова безполезно, колкото бейзболист да обяснява на феновете защо е изпълнил или не е изпълнил някой удар. Ако не си стоял с бухалка в ръка на игрището, когато от хълмчето на десетина метра пред теб някой здравеняк се кани да запрати с над сто и двайсет километра в час твърдата бяла топка, която може да ти счупи черепа, няма начин да разбереш защо за части от секундата той е решил да я посрещне или да я пропусне. Лесно е да седиш на трибуната с хотдог и студена бира в ръка и да критикуваш. Също толкова лесно е да седиш в някой кабинет във Вашингтон.

В отговор на признанието на Кенеди, че в ЦРУ не само използват мъчения, ами и това действа, Дикърсън каза:

— Има неща, които няма нужда да знам. — Усмихна се смутено. — Точно затова посъветвах президента да не участва в тази среща. Този вид разговори са крайно нежелателни. Въпреки това аз ви разбирам. Дали не ме притеснява, че съм заобиколен от политици, толкова самовлюбени, че за да запишат името си в историята, са готови да съсипят тази страна? Да, притеснява ме. Дали не ме вбесява, че има хора в този град, които си мислят, че пътят към мира минава през толерантност към една нетолерантна група от мюсюлмански фанатици? Хора, които, между другото, отдавна трябва да са се научили да внимават… Да, вбесява ме.

Рап почувства искрица надежда. Не си спомняше да е чувал напоследък толкова влиятелен човек да говори толкова искрено. Дикърсън продължи:

— Пълна лудост е, че Министерството на правосъдието държи четирима души, за които знаем, че са участвали в подготовката на бомбени атаки, отнели живота на близо двеста наши сънародници. И четиримата са родени в Саудитска Арабия. Двама от тях са с двойно гражданство. Тези мъже имат информация, която може да ни помогне за залавянето на тримата бегълци и може би за предотвратяване на нови атаки. А какво правим ние?

— Нищо — вметна Кенеди.

— Всичките са си наели адвокати — обяви Дикърсън, като разпери ръце в знак на безсилие.

— Освен това чух, че тази сутрин Съветът за човешки права ще подаде искане за забрана на екстрадирането им в Саудитска Арабия.

— Не съм изненадан.

— Мислят, че ако ги предадат на саудитците, те ще ги изтезават вместо нас.

Дикърсън се замисли за момент.

— Хм, идеята не е лоша.

Рап поклати глава:

— Всъщност изобщо не е добра. Саудитците обичат да ни уверяват, че ни дават цялата информация, но винаги премълчават по нещо. Изстискват пленниците и накрая ги убиват, а ние получаваме само онова, което искат да ни кажат, а то не включва информация за ролята на техни богати бизнесмени и високопоставени държавни чиновници.

— Какво да правим тогава?

— С арестантите ли?

— Да.

— Нищо — намеси се Кенеди. — Освен ако президентът не издаде писмена заповед и не ни упълномощи официално.

— Не би било зле и да подпише предварителна амнистия за всичко, което може да направим — добави с усмивка Рап.

Новата насока на разговора не се хареса на Дикърсън:

— Президентът се надяваше, че ще приемете по-активна роля в издирването на тримата мъже, които все още не са заловени. Този Лъв на „Ал Кайда“ му е като трън в окото.

Той беше трън в окото и на Рап.

— Значи няма да получа гаранции за амнистия, така ли? — уточни той.

— Не. Но има нещо друго, с което мисля, че мога да ви помогна. Не съм сигурен, че ви е известно, но някои елементи в Капитолия се канят да превърнат това управление и вас, директор Кенеди, в изкупителни жертви за случилото се миналата седмица.

— Не ми беше известно — отговори Кенеди, — но не се изненадвам.

— Това е кампания за популярност и вие губите в нея.

Рап и Кенеди кимнаха едновременно. Беше се наложило като правило, ако ЦРУ постигне успех, това да не се обсъжда, но всеки провал със седмици и дори месеци се раздухваше в медиите.

— Мисля, че мога да ви помогна да се защитавате по-ефикасно. Да изпреварите зложелателите, преди да нанесат удара си. Мога да ви помогна да изразите становището си. Да представите по най-подходящ начин позициите си.

— Как ще го постигнете? — скептично попита Рап. — Медийният елит в тази страна не ни обича особено.

— Мога да им предложа нещо, на което няма как да устоят.

— Какво е то?

— Вас, господин Рап.

— Моля?

— Вие сте герой. Това, което с Майк Неш сте сторили миналата седмица, е, без да преувеличавам, митичен подвиг. Медиите ще налапат примамката и двамата с господин Неш ще станете недосегаеми. В този град няма толкова глупав политик, който да се опита да ви злепостави. Вие ще се превърнете в героя на това поколение.

— Вие сте луд!

— Мич — предупреди Кенеди.

— За нищо на света няма да…

— Мич — прекъсна го Кенеди. — Успокой се. Искам да чуя какво предлага господин Дикърсън.

— Аз пък не искам.

Кенеди го изгледа като майка, готова да зашлеви плесница на разглезеното си синче. След като Рап се поуспокои, тя се обърна към Дикърсън:

— Какво предлагате в замяна?

— Той… — Дикърсън имаше предвид президента, но не искаше да споменава името му — мисли, че би било добре първо да откриете тримата бегълци.

— Защо? — попита Рап.

Политикът замълча за момент, преди да отговори:

— Нека да кажа само, че според него може да престъпите малко червената линия.

— Тоест иска да ги пипна преди момчетата от ФБР и преди да успеят да си наемат адвокати?

Дикърсън сви рамене. Не смееше да си отвори устата от страх да не би да го записват.

— Ох — с отвращение въздъхна Рап, — големи сте смелчаги, няма що.

— Много добре знаете, че президентът не може да одобри официално нещо подобно.

— От това, което казвате, изглежда, че е искал, но вие сте го посъветвали да не го прави. Убедили сте го, че можете да сключите сделка с нас. Няколкостотин часа реклама от вашата фирма, в замяна на което аз трябва да си окача топките на пангара.

Дикърсън направи кисела физиономия.

— Знам, че сделката не изглежда справедлива, но мисля, че вие свеждате до минимум възможните рискове. Тази рекламна кампания ще накара много политици да си траят. Някои дори ще ви подкрепят.

Рап подпря лицето си с ръце и поклати глава. След кратко замисляне погледна Дикърсън и каза:

— Някъде в тази сграда има сейф, пълен с медали и грамоти за хора като мен, които са рискували живота си през годините. Ние не вършим тази работа, за да получим признание от обществото. Не искаме признание и не можем да работим ефективно, ако хората знаят какви сме. Затова няма да участвам в рекламната ви кампания и ако името ми по някакъв начин се появи по медиите, ще разбера кой ме е издал и тежко му.

Дикърсън погледна Кенеди с надежда, че тя ще вразуми подчиненията си. Рап я изпревари:

— По такива въпроси решението е само мое. Няма да постигнете нищо, ако се опитате да го направите зад гърба ми. Затова… съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но няма да участвам в „Шоуто на Опра“ и да говоря за петте си любими филма.

— Да кажа ли на президента, че отговорът ви е „не“?

Рап се замисли за секунда, намръщи се и отговори:

— Ще продължа да работя, както досега. Кажете на президента, че ще открия тези трима души. Не знам дали ще ми отнеме седмица или година, но ще ги намеря и тогава няма да ми дреме какво отношение към тях препоръчват Съюзът за човешки права, Министерството на правосъдието или някой друг. Ще разбера всичко за организацията им, кой ги поддържа, кой ги финансира, откъде са взели експлозивите, как са проникнали в страната и кой им е помагал тук. После ще открия всички тези хора и ще ги убия.

Това честно признание доста изненада Дикърсън.

— Президентът много ще се зарадва, че ъъъ… ще вземете активно участие в издирването.

Рап се изправи. Вече беше изгубил достатъчно време.

— Да… и кажете му, че когато лайната се разсмърдят, ще изляза на площада и ще разтръбя навсякъде за днешния ни разговор, че сте ме помолили от негово име да наруша законите и да хвана тези хора.

Дикърсън се ококори, сякаш щеше да повърне.

— Аз… съветвам ви… да не предприемате…

— Спокойно — небрежно го прекъсна Рап. Посочи към Кенеди. — Двамата с нея сме единствените хора в този град, които все още знаят как да си държат езика зад зъбите.