В името на честта

22.

Рап не беше толкова самомнителен, че да се засегне. Просто се изсмя. Нямаше нужда от повече обяснения. Всеки глупак би разбрал защо хитра лисица като Дикърсън би посъветвала президента да стои настрана от хора като Рап. Новината, че президентът се е заинтересувал от него, все пак възбуди любопитството му. Странно как се нареждаха нещата във Вашингтон. Политиците гледаха на него и на колегите му като на заплаха, но започнеха ли да се чувстват застрашени, всичко се променяше.

Рап погледна Дикърсън и леко се усмихна:

— Както може би сте се досетили… аз трудно се обиждам.

— Да… съмнявам се, че се интересувате особено от чуждото мнение. Дори от мнението на президента.

— Не искам да прозвучи като липса на уважение. Все пак той е нашият президент… но просто вече ми е писнало. Твърде отдавна се занимавам с тези гадости.

— Аз също. Работя в този град от петдесет и пет години. Оттогава са се сменили много правителства и макар че всяко си има плюсове и минуси, способните управници винаги си приличат по едно.

— Какво е то?

— Умението да се измъкват чисти.

Рап не успя да скрие изненадата си. Беше очаквал да чуе много качества, но това не беше сред тях.

— Какво искате да кажете?

— Това е мръсна работа и главният човек в държавата трябва да съумее да се предпази от помията. След колежа съм служил във Флота. Научих много неща, но най-много ме впечатли как военните обмислят всяко нещо до най-малките подробности. Начинът, по който проектират корабите си, е удивителен. Обучението… не учат матросите просто как да потушават пожар на борда, а как да го правят, докато продължават да се сражават с врага. Корабът ти е улучен от торпедо — хубаво, затваряш херметичните прегради и продължаваш да се биеш. Запечатваш част от плавателния съд, макар че там най-вероятно ще останат твои другари, обречени на смърт.

— В каква връзка го казвате?

— Аз съм херметичната преграда между президента и вас.

Рап се замисли за момент, преди да отбележи:

— С други думи, очаквате да си рискувам кожата, но ако стане напечено… ако водата започне да залива моя отсек, използвайки вашето сравнение, и се опитам да се измъкна, вие ще ми затръшнете вратата пред носа и ще ме оставите да се удавя.

Дикърсън се намръщи:

— Не, не искам да кажа това.

Аналогията на Рап с потъващия кораб беше по-точна, отколкото се харесваше на Дикърсън. Единственият проблем беше, че висшият политик, главно заради общественото си положение, разглеждаше въпроса от обратната страна. Той, разбира се, виждаше себе си застанал на мостика редом с капитана. Други трябваше да умират, за да спасят кораба. По удобно стечение на обстоятелствата в същото време те щяха да се опитват да спасят и собствения си живот. Рап разбираше жестоката логика на военните, но на политическата арена властваха егоизмът и арогантността. Особено в областта на националната сигурност. Принципните политици, готови да защитят страната си и да поставят интересите й пред тези на собствената си партия, се превръщаха в нищожно малцинство. Те прекарваха прекалено много време на мостика и не достатъчно в машинното отделение.

Рап се облегна назад и кръстоса крака.

— Мисля, че точно това имахте предвид.

Дикърсън енергично поклати глава:

— Не. Имайте ми доверие, президентът е ваш голям поддръжник. Посъветвах го обаче, като се има предвид как стоят нещата в този град, да контактува с вас и колегите ви чрез посредници. Особено по отношение на онова, което искаше да обсъди с вас днес.

„Дойдохме си на думата“ — помисли си Рап. Доколкото имаше представа, хора като Дикърсън печелеха между петстотин и седемстотин долара на час и макар че едва ли таксуваше президента за времето, което губеше сега, политикът беше зает човек и едва ли би дошъл до Ленгли, ако нямаше нещо сериозно.

— Както вече споменах, президентът не е доволен от бездействието на ФБР.

— Познавам някои от тези хора и за да съм честен към тях, Министерството на правосъдието не се старае да улесни живота им.

— Съгласен съм с вас, но ние все пак сме правова държава…

Рап се наведе напред и вдигна ръка, за да го прекъсне:

— Вие сте вторият, от когото го чувам днес, и да ви кажа, вече ми звучи банално.

Дикърсън не беше свикнал с такава прямота.

— Наистина ли?

— Това е един безсмислен шаблон.

— Нима твърдите, че не сме правова държава? — изненада се Дикърсън.

— Напротив. Държавата ни е правова, но много хора повтарят тази фраза, без да се замислят за реалната ситуация.

— Мисля, че имам много добро усещане за реалността.

— Помогнете ми тогава да разбера следното… откога сме длъжни да осигуряваме правна защита на враговете си?

Дикърсън замълча за момент, преди да отговори:

— Това е сложен въпрос, господин Рап.

— Не, не е — остро заяви Рап. — Не искате да ми отговорите, защото по много завоалиран начин се каните да ме помолите да рискувам живота си и да наруша същите тези закони, които вие и президентът се преструвате, че толкова уважавате. Ако е така, бих се радвал на малко искреност от ваша страна. — Рап направи кратка пауза. — И не се безпокойте, няма да ви издам пред медиите. Не е в мой стил. Единствените хора, които мразя повече от политиците, са журналистите. Просто искам да сме наясно, преди да ме изпратите да запушвам пробойни в трюма.

Дикърсън кимна. Кенеди вдигна пръст, като погледна Рап:

— Може ли и аз да кажа нещо?

— Давай.

— Това е правова държава — заговори с леко саркастичен тон директорката на ЦРУ, — но в хода на историята неведнъж е потъпквала гражданските права във време на война или опасност за държавната сигурност. Най-яркият пример е Гражданската война. Линкълн налага мораториум върху закона, смятан от мнозина за най-свещен от всички — този за личната неприкосновеност. През Втората световна война ФБР отваря всяко писмо, което сметне за подозрително. Подслушва телефонни разговори, засича телеграми, и то без съдебна заповед. Освен това, ако някой си мисли, че сме се отнасяли с всички военнопленници според изискванията на Женевската конвенция, значи не е говорил с наши морски пехотинци в тихоокеанския район. Не всеки японски пленник е бил третиран, както ни се иска да вярваме. Франклин Делано Рузвелт, когото мнозина смятат за един от най-великите ни президенти, е интернирал хиляди американци с японски, немски и италиански имена. Ние сме затваряли тези хора в лагери единствено въз основа на етническия им произход.

— По време на Студената война Съветският съюз развиваше активна разузнавателна дейност на наша територия, колкото и да не се харесва това на някои хора, които се опитват да пренапишат историята. Джо Маккарти може да е бил пияница и гадняр, но това не означава, че изводите му са били погрешни. Неоспорим факт е, че руснаците развиваха шпионаж в колосални мащаби. Те вербуваха агенти, крадяха важни национални тайни и се опитваха да подкопават политическата ни система, като подкрепяха социалистическата и комунистическата партия. Тази малка глава от националната ни история не е само плод на пияния мозък на един младши уисконсински сенатор. Затова, макар много състрадателно и толерантно настроени хора в Америка да са склонни, съвсем оправдано, да обявят Джо Маккарти за тиранин, те забравят, че Съветският съюз е правил всичко, в което Маккарти, Джордж Едгар Хувър и Джак Кенеди са го обвинявали.

Дикърсън се намръщи:

— Боя се, че това няма връзка със случая.

— Напротив — заяви решително Кенеди. — Има, и то голяма.

Дори Рап се изненада на твърдостта, с която началничката му отговори на Дикърсън.

— Не искам да прозвучи като липса на уважение, Гейб, но се досещам защо си дошъл. Трябва да изслушаш притесненията ни, преди да поискаш да рискуваме кариерата и може би свободата си.

— Добре.

— Знаеш ли какво правехме преди петнайсет години, когато заловяхме някого, заподозрян, че е съветски шпионин? Имам предвид американски гражданин.

— Сигурно сте го предавали на ФБР — с лека усмивка отговори Дикърсън.

— Не. Хващахме го… обикновено посред нощ, закарвахме го на някое уединено място и го подлагахме на всяка форма на разпит, която можеш да си представиш.

— И подозренията не винаги се оказваха оправдани, нали?

— От близо сто случая, за които зная, само в един заподозреният се е оказал невинен.

Дикърсън изсумтя:

— Откъде си толкова сигурна?

— Тези влиятелни политици, за които говори по-рано… Онези, които представляваш.

— Да?

— Нали знаеш колко обичат да повтарят, че мъченията не действали?

— Да.

Кенеди почука с очилата по крака си.

— Е, повярвай ми… действат.