В името на честта

64.

Минаха през Сентървил по шосе 66 малко преди пладне. Планът беше да стигнат до предградието в 8:00 часа, но нещо се объркаха в Тенеси. Най-бързият път за Вашингтон щеше да ги върне до Сейнт Луис, а Карим не искаше да се връща там, откъдето бяха дошли, затова завиха на юг и избраха по-сложен маршрут. Така си повтаряше Карим, защото иначе трябваше да признае, че е сбъркал пътя, а това просто нямаше как да се случи. Когато стана грешката, караше той, а Ахмед спеше отзад.

Карим беше уморен и раздразнителен, но когато видя Вашингтон на хоризонта и почувства вкуса на отмъщението, настроението му се подобри. Той беше човек на действието. Не беше в негов стил да се крие в някаква си ферма, макар още да страдаше от предателството на приятеля си. Беше сигурен, че той е истинският виновник за отклоняването от правилния път. Карим бе обхванат от самосъжаление. Заради Ахмед се опитваше да се държи така, сякаш нищо от случилото се не го притеснява, но в действителност беше вбесен — повече, отколкото можеше да си представи. Предателството, думите, делата на онзи егоист. Беше дал на Хаким толкова много, а как му се отплащаше той? Как не го беше прозрял по-рано?

Гениалният му план, подвизите му, героизмът му — всичко това бе заплашено от провал заради човека, когото смяташе за свой приятел. Като се замислеше сега, осъзнаваше, че всичко е било ясно от самото начало. Хаким никога не е бил истински мюсюлманин. Той още от малък поставяше под съмнение думите на учителите и имамите им. Беше покварен от толкова дългото си пребиваване на Запад. А и тази вманиаченост по американската литература и спортния риболов… Всичко това трябваше да послужи като предупреждение за Карим, но той си мислеше, че приятелят му го прави само за показност, за да може да се внедри по-добре и да подготви почвата за елитния отряд. Идеята да избягат във фермата в Айова и там да чакат отминаването на бурята беше на Хаким. Той го бе кръстил Лъва на „Ал Кайда“. Той бе посял в главата му семенцето на съмнението срещу водачите на „Ал Кайда“. Хаким му беше пошепнал да не им се доверява. Той го убеждаваше, че могат да финансират мисията сами. Карим не можеше да повярва колко наивен е бил и как не е прозрял истинските, егоистични мотиви на приятеля си.

Сега страхливецът беше избягал и заплашваше да разпространява лъжи, пълни измислици, които щяха да направят Карим за посмешище пред целия ислямски свят. Докато пътуваше, Лъва на „Ал Кайда“ се опитваше да си внуши, че Хаким няма да посмее или няма да успее да стори такова нещо. С всеки изминат километър обаче все повече се убеждаваше, че греши и в двете отношения. Хаким бе помогнал за създаването на Лъва на „Ал Кайда“ и беше напълно по силите му да разруши този мит. По едно време, когато беше сигурен, че Ахмед спи дълбоко, Карим дори плака. Случваше му се за първи път от години. Плачеше заради тази крещяща несправедливост. Как бе възможно негов събрат мюсюлманин да му причини това? Когато сълзите спряха, обърна гнева си към самия себе си. Той бе позволил на приятелските чувства към Хаким да го заслепят. Твърде дълго му позволяваше неща, които не би търпял от друг воин.

Рано сутринта, когато минаваха покрай някаква неизвестна планина, Карим стана свидетел може би на най-красивия изгрев в живота си, по-красив от всички, които беше виждал в афганските планини, преди да тръгне на битка с американците. Долината отпред бе потънала в мъгла и изглеждаше така, сякаш се намираха в рая и гледаха надолу към земята. В този бляскав, красив момент Карим почувства, че Аллах го вика. Хаким го беше измамил и отклонил от съдбата му. Беше му отнел заслужената слава, честта да умре като истински пълководец с войниците си в битка. От очите на Карим отново потекоха сълзи, но този път на гняв, не на самосъжаление. Замисли се за храбрите си воини, които бяха влезли в устата на самия Сатана. Нито един от тях не се поколеба, нито един не погледна назад. Това бе най-храбрата постъпка, която някога беше виждал.

Сега американският президент ги наричаше страхливци. Карим стисна кормилото толкова силно, че се притесни да не го счупи. Президентът беше излъгал света и възхваляваше вероломната тактика на собствените си слуги — този Майк Неш с глупавия му медал. Всеки път, когато си спомняше онази скалъпена пресконференция, му идеше да закрещи. Американският президент не можеше да си отвори устата, без да сипе лъжи, но медиите, неговите лакеи, повтаряха и умножаваха лъжите. Карим щеше да ги събуди. Щеше да им даде нещо, с което да го запомнят. Той щеше да възвиси паметта на хората си и да покаже пред света, че американският президент е лъжец.

Помнеше наизуст адреса и телефонния номер. Близо година по-рано ги бе запечатал в подсъзнанието си. Това беше част от оригиналния план, създаден от висшето командване на „Ал Кайда“. Вече наближаваха тайната квартира, но преди това трябваше да се отърват от караваната. Извика Ахмед при себе си.

— След два изхода. Готов ли си?

— Да.

Карим остана в дясната лента, намали заедно с другите коли, излизащи от магистралата. На изхода за Феърфакс мина по детелината и продължи на север. Зави на второто кръстовище надясно по Феър Лейкс Паркуей и продължи направо до големия търговски център. Паркингът беше огромен, с голям избор от автомобили. Карим посочи няколко камери и една кола на охраната, спряна близо до един от главните входове.

— Запомни — каза, като вдигна телефона си. — Включи твоя и го използвай като радиостанция със страничното копче.

— Запомних.

Карим спря до зелена площ, оградена от булеварда с редица дървета. Ахмед слезе и пресече улицата. Мина между колите и тръгна към входа на „Мейсис“ заедно с хилядите купувачи, дошли в търговския център в този слънчев съботен следобед. Карим продължи с караваната още стотина метра и спря в най-далечната част на паркинга. Около 70 процента от местата бяха заети. Той погледна часовника си. Всеки човек от отряда му беше обучен да краде коли. Бяха се съсредоточили върху най-разпространените марки и модели и знаеха точно кои жички да срежат и как да отключат волана. Въпреки това сърцето му биеше възбудено.

Телефонът изпиука и за момент той си помисли, че Ахмед се опитва да се свърже с него. Погледна дисплея и видя, че има съобщение. Включи телефона, като се чудеше дали може да го изслуша и в същото време да се свърже с Ахмед. Знаеше, че съобщението е от Хаким, и любопитството да разбере какво ще му каже той беше твърде силно. Натисна копчето на гласовата поща и зачака да се включи.

Заоглежда паркинга, докато тихият глас на Хаким звучеше от малкия високоговорител:

— Жалко, че не ми се довери. След малко ще съм извън страната. Предполагам, че ти все още си някъде насред Америка и се каниш да убиеш поредната невинна жена. Лъва на „Ал Кайда“. — Последва подигравателен смях. — По-скоро Агнето на „Ал Кайда“. — Карим стисна зъби. — Жалко, че нямаш куража да се изправиш в равен двубой срещу истинските мъже.

Карим изрева от гняв и заудря с юмрук по таблото. Огледа се, за да види дали някой не го е чул, и пак даде израз на яростта си. Не си спомняше никога да е имал по-голямо желание да убие някого. Още веднъж изслуша съобщението, после избра „Отговор“. След сигнала каза:

— Ти си страхливец, винаги си бил страхливец. За пореден път го доказа, като избяга и ме остави да се бия сам. Ще докажа пред света, че аз съм лъвът, а ти си агнето. Съжалявам само, че няма да мога да те убия със собствените си ръце, но не се тревожи… Ще се погрижа да бъдеш белязан като предател на исляма и да те преследват до края на света.

Секунди след като изпрати съобщението, телефонът изпращя и се чу гласът на Ахмед:

— Зад теб съм.

Карим погледна в огледалото и видя тъмносин пикап. Натисна копчето за предаване и нареди:

— Карай след мен.

Излязоха от паркинга на търговския център отново на Феър Лейк Паркуей. Карим бе видял паркинг на някаква офис сграда малко по-нататък по улицата. В събота следобед сигурно беше празен. Зави наляво по Феър Лейкс Корт и спря на оградената с дървета площадка. Забеляза, че няма камери, и това го зарадва. Изгаси караваната, слезе и заобиколи откъм вратата на кухненския отсек, където чакаха две предварително приготвени раници. Затвори вратата и заключи. Ахмед вече бе отворил страничния багажник. Извади оттам две торби и ги натовари на пикапа, после се върна за трета.

След това се качи зад волана на пикапа „Форд F-150“. Карим седна до него, извади картата от джоба си и провери местоположението им, преди да каже на мароканеца накъде да кара. Върнаха се назад към търговския център и завиха по Окс Роуд. Започнаха да криволичат из някакъв лъскав баровски квартал, докато излязоха на Стюарт Мил Роуд. На тази живописна, засенчена от дървета улица се намираха някои от най-скъпите къщи в страната. Карим обаче не се впечатли.

Къщата беше напред и вдясно. Карим позна портата, макар че бе гледал снимка от нея преди близо година. Преди да тръгнат от Пакистан, със седмици бяха проучвали всеки детайл от плана. Първоначално тази къща трябваше да служи като главна база за подготвяне на атаките. Сградата, разположена на възвишение, беше заобиколена от дървета и можеше да побере цял батальон. Над 80 декара безвкусен разкош, собственост на „Сауди Арамко“. Използваше се за забавление и жилище на вашингтонския представител на една саудитска нефтена компания. Карим знаеше, че собственикът няма да бъде в страната една седмица преди и една седмица след атаките. Персоналът беше пуснат в отпуск.

Спряха пред портата. Двамата мъже погледнаха дългата павирана алея. От мястото си виждаха само част от къщата. Карим погледна електронната ключалка и си спомни кода. Беше доста лесен.

— Четирите ъгъла — каза на Ахмед. — Едно, три, девет, седем.

Ахмед въведе числото и вратата се отвори. Вкараха пикапа бавно, минаха покрай главния вход на къщата и заобиколиха отдясно, където се намираше гаражът. Карим извади пистолета си и зави заглушителя, преди да слезе от колата. Намери електронната ключалка на първата от четирите врати и въведе същия код, който беше използвал за портала. Вратата започна плавно да се вдига. Той се отдръпна надясно и погледна задния двор зад ъгъла на къщата. Растителността беше така оформена, че от другата страна не се виждаше нищо. Карим се върна при гаража, наведе се и погледна под вдигащата се врата. Мястото точно насреща беше празно, но другите три бяха заети. Остана доволен. Приклекна под вратата и влезе. Ахмед го последва с пикапа.

Когато фордът влезе, Карим натисна копчето на вратата и тя се спусна. Ахмед изгаси двигателя и слезе. Без да се налага да му се напомня, извади пистолета си и зави заглушителя. Карим хвана дръжката на вътрешната врата. Бяха му казали, че вероятно няма да е заключена, но в противен случай ключът щял да е зад кофата за боклук. Той натисна дръжката и вратата се отвори. Двамата влязоха в задното антре и погледнаха бръмчащата клавиатура на алармената система. Карим въведе същия код, но този път в обратна последователност и бръмченето спря. Двамата си отдъхнаха, но облекчението им не беше за дълго.

От коридора се чуха стъпки, после — мъжки глас. Карим вдигна пистолета си и безшумно се запромъква към шума. Ахмед вървеше на две крачки след него. Широкият коридор имаше по една врата отляво и отдясно. Карим ги подмина, оставяйки ги на Ахмед. На стената право напред висеше модернистична картина. Отляво и отдясно имаше открити арки. Карим се премести надясно и за секунда огледа помещението отляво. После бързо се извъртя, за да има по-добър поглед към стаята, от която му се беше сторило, че идва гласът. Долови движение. Имаше поне един човек. Карим бързо влезе, готов да застреля всеки нападател. До кухненската маса седеше мъж по бял халат. По средата на кухнята стоеше жена, също с бял халат, застинала като статуя, с чаша кафе в едната ръка и чинийка в другата.

Карим не разбра кое го накара да дръпне спусъка — падането на чашата и чинийката и звънът на счупените парчета върху пода или пронизителният писък на жената — но реакцията му беше мълниеносна. Куршумът влезе през устата й и отнесе солидна част от тила й. След части от секундата тялото й се гърчеше на земята сред отломките от бял порцелан. Карим я погледна за кратко, после — шкафовете зад нея. Белите им врати бяха опръскани с кръв и парченца мозък и поразително напомняха абстрактната картина, покрай която беше минал в коридора. Премести погледа си към вцепенения мъж до масата. Изглеждаше около петдесетте и очевидно беше арабин. Жената вероятно му беше дъщеря.

Човекът преглътна уплашено и с треперещи устни промълви:

— Моля ви, не ме убивайте.

Карим кимна и попита:

— Как се казваш?

— Халид. Халид ас-Саид.

— Ти ли си управителят на „Арамко“ във Вашингтон?

— Да.

— Трябваше да си извън страната.

Мъжът кимна.

— Ти си Лъва на „Ал Кайда“.

Карим се изненада:

— Откъде знаеш?

— Показаха снимката ти по телевизията. Също и неговата.

Халид посочи към Ахмед, застанал зад Карим.

Стомахът на Карим се сви. Той се опита да запази спокойствие и попита:

— Какво правиш тук? Трябваше да те няма.

— Реших да се прибера по-рано.

— Семейството ти?

— Още са в Кралството.

Карим погледна жената на пода. Халатът й се беше разтворил и отдолу нямаше бельо.

— Коя е тази?

— Една приятелка.

Карим кимна, претегли всички възможности в главата си и взе бързо решение. Втренчи се в уплашените очи на човека и изрече:

— Аллах е велик!

— Не — проплака Халид. — Аз съм арабин. Добър мюсюлманин съм. Имам връзки… добри връзки. Аз…

Карим вдигна пистолета и застреля бизнесмена два пъти в сърцето.