В името на честта

30.

Колесникът се спусна с бръмчене и самолетът се наклони наляво. От прозореца Рап мерна западния бряг на остров Санта Мария и голямата трикилометрова писта, построена с пари на американските данъкоплатци. През Втората световна война тук е гъмжало от военни самолети, но сега островът беше обикновена туристическа дестинация и удобно място за среща на трима шпиони, които не искат да се набиват на очи.

Самолетът кацна толкова меко, че Рап не разбра, че са се приземили, докато пилотът не натисна спирачките, но при трикилометрова писта няма нужда от рязко спиране. През прозореца видя още два частни самолета, спрени до станцията за презареждане. Това беше другото, с което беше известен островът — горивото. На около хиляда и шестстотин километра от Европа, голямата писта беше удобно място за презареждане и поправка при презокеанските полети.

Другото удобство на острова беше това, че имаше само пет хиляди жители, които изобщо не се интересуваха от постоянно кацащите и излитащи самолети. Въпреки това Рап взе черни очила и вестник, докато се готвеше да слиза. След като самолетът съвсем спря, той разкопча колана си и спусна стълбичката. Бързо слезе и тръгна към спрения наблизо „Бомбардир Глоубал Експрес“, като се преструваше на вглъбен в съдържанието на вестника. Спря до стълбичката на другия самолет и бързо се огледа. Нямаше жива душа. Рап се качи, като вземаше по две стъпала наведнъж. След като влезе, погледна наляво. Вратата на пилотската кабина беше затворена. Рап натисна едно копче до нея и стълбичката започна да се вдига. Тръгна към задницата. Щорите на всички прозорци бяха спуснати, а при масичката най-отзад един до друг седяха двама познати.

И двамата гледаха към него, но само единият стана. Около метър и деветдесет висок, Джордж Бътлър се принуди да наведе главата си, за да не се удари в тавана. Четирийсет и осем годишният британец подаде ръка и каза:

— Здравей, Мич. Радвам се да те видя.

Рап се здрависа с началника на антитерористичния отдел към МИ6.

— И аз се радвам да те видя.

Обърна се към жената, която остана седнала. Беше нисичка и слаба. Рап я познаваше от близо петнайсет години. Казваше се Катрин Шевал и работеше в Генералната дирекция за външна сигурност на Франция. Тя се усмихна леко и му подаде бузата си за целувка. Той се наведе и я целуна първо по дясната, после по лявата.

— За мен винаги е удоволствие да те видя, Катрин.

— Чувствата ни са взаимни — отвърна тя на безупречен английски.

Облегна се назад и отметна един кичур от катраненочерната си коса зад дясното ухо. Беше на петдесет, но изглеждаше с десет години по-млада.

Рап седна срещу тях. Шевал махна към чашата пред него.

— Моля.

Докато французойката му сипваше кафе, Рап се извини за закъснението.

Бътлър кимна:

— Честно казано, изненадан съм, че успя да дойдеш при такава неочаквана покана.

— Айрини не ми даде право на избор. Каза, че е важно.

Бътлър и Шевал се спогледаха и кимнаха едновременно. Французойката каза:

— Имаме информация, която може да ви бъде полезна.

— Но преди да започнем — предпазливо добави Бътлър, — искаме да си припомним основните правила.

Рап би могъл да се обиди от този коментар, но не се засегна. В много отношения тези двама души и хората под тяхно командване бяха по-добри съюзници от собственото му правителство. Фактът, че Бътлър засегна тази тема обаче, подсказа на Рап две неща: първо, информацията беше важна и второ, Министерството на правосъдието и Конгресът на САЩ нямаше да я одобрят.

— Ако искате да промените правилата, нямам нищо против, но имайте предвид, че що се отнася до някои елементи от нашата система за управление, аз имам най-голям стимул да ги държа в неведение.

— Така е — каза Шевал. — Имаме ти доверие. Просто някои любопитни хора от твоята страна ще тръгнат назад по следата. Ще искат да разберат откъде си получил информацията.

— Дори могат да се досетят — добави Бътлър. — Ако започнат да мътят водата на нашите правителства, това ще ни навлече много главоболия.

— Ясно. Обещавам, че на никого няма да кажа това, което ще чуя от вас.

— Би било хубаво — съгласи се Шевал, — но не е реалистично. Имайки предвид какво ще ти кажем, почти сигурно е, че ще искаш да го споделиш с някого.

Шевал бръкна под масичката и извади една картонена папка. Изглеждаше съвсем безобидна и този ефект беше търсен съзнателно. Французойката я постави по средата на масата и се поколеба за момент. Бавно отмести светлокафявите си очи от папката и се втренчи в Рап. Изглеждаше така, сякаш още не е решила как да му представи новината.

Рап беше виждал папката и преди и в нея винаги се съдържаше информация, много по-ценна, отколкото можеше да се предположи по износената, с нищо незабележителна корица. Винаги се беше възхищавал на изобретателността на Шевал. В Ленгли папките бяха масивни и дебели. Важните бяха червени, с големи надписи. Имаше лесни за разгадаване, като „Строго секретно“, но повечето бяха озаглавени с неясни фрази като „Само за очи“ или с безсмислени поредици от букви, непонятни за непросветените. Всичко това беше „Поверителна информация“. Някои имаха ключалки или електронни щипки — отваряха се с помощта на малък диск. Ключалките не бяха предназначени за отблъскване на любопитни погледи. Целта им беше да забавят човека, който иска да прочете съдържанието на папката, да го накарат да предприеме още една стъпка, да се замисли какво прави.

ЦРУ имаше странна практика. Основната цел беше служителите да бъдат съсредоточени винаги върху своята област на специализация. По време на кариерата си Рап беше ставал свидетел на две пълни преобразувания на системата и множество дребни модификации. В крайна сметка един от най-сигурните начини да си навлечеш неприятности беше, ако те хванат да отваряш папка, която не ти влиза в работата. Французите и британците имаха подобни правила, затова той отдавна се беше досетил, че изтърканата картонена папка на Шевал никога не е минавала през проверка на пропуска на Дирекцията за външна сигурност в Париж.

— Имате ли някакъв напредък в идентифицирането на извършителите на атаките? — попита Шевал.

— Съвсем малък.

Рап се почувства леко засрамен да признае пред колегите си, че досега успехът им е почти нулев. Разследването се водеше от седмица, а все още тъпчеха на едно място.

— Нищо ли? — изненада се Бътлър.

— Ако говорим за шестимата, които участваха и нападението над Центъра за борба с тероризма… от тях не остана много за идентифициране. Камерите за наблюдение не ни помагат с нищо. Шестимата носеха пълно снаряжение на спецполицаи, с качулки, очила, каски, ръкавици, дебели жилетки… — Рап сви рамене. — Нищо не се вижда.

— Веществени доказателства? — намеси се Шевал.

Рап си спомни кашата от раздробени тела, която беше останала след едновременното взривяване на шестте жилетки с експлозив. В гората на няколкостотин метра от мястото още откриваха парчета плът. Взривът беше станал в основата на бетонната рампа към подземния гараж. Гладките, порести стени приличаха на стар влак от метрото, покрит с графити, наслагвали се в продължение на години, но вместо с цветен спрей картините бяха изрисувани с парченца от кости, месо и много, много кръв, които се бяха натрупали не в течение на половин десетилетие, а за части от секундата.

— Откриха шест различни набора ДНК, но само толкова.

— Не може да няма някой пръстов отпечатък — измърмори Бътлър.

— Виждал съм много гадости, Джордж, но това беше отвратително. — Рап се замисли за секунда, после реши да се коригира: — Поправка. Не беше отвратително… беше извратено. Нищо не беше останало от тях. Само размазана пихтия.

— Все пак имате шест различни ДНК отпечатъка — отбеляза Шевал.

— Така ми казаха.

— От ФБР?

— Да.

— Може би имаме проба от роднина на някой от вашите нападатели — предпазливо отбеляза французойката. — Можете ли да ми дадете ДНК проба?

Шевал и Бътлър се спогледаха. Това не убягна на Рап.

— Какво има?

— По-добре ти да ми дадеш каквото имате — отговори Шевал. — Аз ще проверя за съвпадение.

Рап небрежно разпери ръце:

— Ще го уредя. А този роднина какъв е… сестра, майка, баща?

— Брат.

— Как го намерихте?

— Това трябва да остане между нас.

— Разбира се.

— Нашите хора са го хванали в Казабланка.

— Мароканец?

— Да.

— Активно разследване?

Шевал сви слабите си рамене, сякаш да каже: „Кой знае?“

Рап се намръщи подозрително. Шевал беше началничка на Разузнавателния отдел в Дирекцията за външна сигурност. Всички тайни операции се отчитаха пред нея.

— Как може да не знаеш?

— Служителят, който ми даде информацията… как да кажа? — Тя се замисли, търсейки подходящите думи. — Много ми напомня за тебе.

Рап се ухили:

— Значи висок, мургав, красив… много умен? Мечта за жените?

— Да не забравяме, самонадеян — добави Бътлър, като се усмихна накриво.

Рап се изкиска.

Шевал се усмихна и продължи:

— Няма навик да изпълнява много стриктно заповеди.

— Ахаа — кимна Бътлър. — Склонен към неподчинение. Познавам такива.

— Да, това е точният израз. Склонен към неподчинение. Много труден характер. Понякога дразнещ — съгласи се Шевал, като се усмихна на Бътлър. Той кимна съчувствено.

Рап се изсмя:

— Добре де, ако е толкова недисциплиниран, защо още го търпиш?

Шевал го погледна сериозно.

— Познай.

— Защото си върши работата — с нескрита гордост заяви Рап.

— Точно така. Изключително добре си върши работата. Но…

Шевал замълча.

— Какво?

— Ще кажа просто, че разбирам Айрини.

Кенеди и Шевал се познаваха отдавна, още от Бейрут преди трийсетина години.

— Страхуваш се, че един ден ще свърши в затвора? — попита Рап.

Шевал поклати глава:

— Не.

— Какво тогава?

— Всеки път, когато излезе от страната, се чудя дали ще го видя пак.

Рап сведе очи и се почувства като глупак.

— Съжалявам.

С Кенеди неведнъж бяха говорили за това. Той не се замисляше много за съдбата си, но тя очевидно се тревожеше.

— Няма за какво да съжаляваш. Такава ни е работата. Та този мой служител е живял доста в Алжир и Мароко и има много познати там. Чул слух, че сред нападателите е имало мароканци. Разтърсил се и открил човек, който се хвалел, че брат му е участвал в атаките срещу Америка.

Рап се намръщи:

— Сигурно милион мюсюлмани твърдят, че са роднини на участници в атаките.

Знаеше, че звучи малко неблагодарно, но това беше самата истина.

— Моят човек е проверил информацията. Може да му се вярва.

Рап погледна Бътлър за потвърждение. Англичанинът кимна:

— Изслушай и останалата част от историята. И тя е интересна.

Рап по принцип беше скептик. Светът на шпионажа бе пълен с полуистини, догадки и чисти лъжи, толкова много, че понякога беше невъзможно да разнищиш всички нива на заблуда. Шевал и Бътлър обаче не бяха наивници. Те бяха не по-малко подозрителни от него, дори може би повече. Израженията и на двамата показваха, че са разкрили важна част от много сложна загадка. Рап беше видял същото изражение на лицата им преди няколко седмици край същата маса на същия остров насред Атлантическия океан. Тогава му бяха казали, че има трета терористична групичка, която е на свобода и се кани да проникне в Америка. Рап взе кафето си и се облегна на кожената седалка. Приготви се да чуе новината.

— Говорете.