В името на честта

19.

Рап подмина изхода за Джорджтаун с над 140 километра в час и продължи на север по околовръстното шосе на Вашингтон. Както беше очаквал, движението бе натоварено. Отначало смяташе да подремне по време на пътуването, но се беше отказал от идеята, след като научи за източника на информация на Адамс. Рап никога не се беше преструвал, че патологичното двуличие на генералния инспектор на ЦРУ не го дразни. Напротив, то го вбесяваше, но това беше нищо в сравнение с проблема, за който току-що бяха научили.

Кейти О’Браян не беше единствената пациентка на доктор Люис с връзки в Ленгли. Рап не знаеше подробности, защото психиатърът не говореше за клиентите си, пък и в ЦРУ хората нямаха навика да обсъждат чувствата си, камо ли да изливат цялата си душа пред психоаналитика, но сред служителите се говореше, че можеш да се довериш на Люис, ако се наложи някой да ти намести обратно мозъка. Рап не беше сигурен, но имаше чувството, че директор Кенеди също е прекарала известно време на дивана в кабинета на доктора, опитвайки се да превъзмогне някои лични проблеми. Беше останал с това убеждение, защото след убийството на жена му Кенеди го убеждаваше да се посъветва с Люис.

Въпреки почти непоносимата мъка след загубата на Ана, на Рап нито за миг не му беше хрумвало да търси помощ от Люис. Начинът му на мислене не беше такъв. Знаеше, че трябва да се справи сам. Не че имаше нещо срещу психотерапията. Наясно беше, че има много добри специалисти, които помагат на хората в тежки моменти. И макар че имаше доста проблеми, те не бяха от онези, които човек лесно може да сподели. Пациентската тайна даваше добра защита на средностатистическия гражданин, на когото едва ли някога ще се наложи да защитава невинността си в съда, но разузнавателните служби бяха създадени, за да нарушават правилата. Подслушването на кабинети и важни разговори беше обичайна част от работата.

— Не мога да повярвам, че закъсняваме — с уморен глас измърмори Неш.

Рап погледна приятеля си, който бе гладко избръснат и носеше чиста бяла риза, син костюм и жълта вратовръзка. Отражението на самия Рап в огледалото беше пълната противоположност. Имаше неколкодневна гъста черна брада и не носеше вратовръзка. Ако му беше останало време, може би щеше да се обръсне, но нямаше нужда да се старае толкова. Това не беше първата му среща с президент, но на Неш вероятно му се случваше за първи път. Рап погледна часовника. Девет без три, а имаше още няколко километра. Той включи сигналната лампа, пресече двете десени платна, пълни с коли, и излезе по Джордж Вашингтон Паркуей, без да намали. Докато минат през охраната и паркират, щяха да закъснеят с десетина минути, но макар че не искаше да кара президента на САЩ да ги чака, Рап знаеше, че президентите не са сред най-точните хора.

Загледан разсеяно през прозореца, Неш измърмори:

— Какво правиш, по дяволите?

— Бъди по-конкретен, приятел.

— Ами това… — Неш разпери ръце. — Тези гадости… снощи и тази сутрин.

Рап го погледна за кратко и отново насочи вниманието си към пътя. Бяха 99 процента сигурни, че колата е чиста, но носеха мобилните си телефони и макар че апаратите бяха закодирани, съществуваше техника, с която можеха да бъдат използвани за подслушване. Рап внимателно подбра думите си:

— Хайде да поговорим за това следобед.

Неш не се отказваше:

— Не съм постъпил в Управлението, за да правя такива неща. — Добави шепнешком: — Не съм хладнокръвен убиец.

Рап не беше сигурен, че е чул добре.

— Какво каза?

— Чу ме.

— Трудно е да разбереш някого, който се цупи като малко дете и си мърмори под носа.

— Казах — повтори Неш, натъртвайки на думите, — че не съм хладнокръвен убиец.

— Интересно… защото съм сигурен, че когато бяхме в Куш, те видях как свети маслото на няколко типа.

Рап имаше предвид съвместните им операции в Афганистан.

— Онова беше друго.

— Защо?

— Те бяха врагове.

— А този как го наричаш… съюзник?

— Може би сънародник.

Рап въздъхна. Не искаше да обсъждат това сега, но трябваше да разбере какво му става на Неш, и то преди да застанат пред президента и Бог знае още кого.

— Опасността може да бъде както външна, така и вътрешна — изтъкна той, като се позова на клетвата, която и двамата бяха дали. — Всички се опитват да не забелязват вътрешната. Това, че си американец, не те прави добър.

— Това, че не е съгласен с нас, не го прави враг.

— Значи да си нарушава законите, както поиска. Така ли?

— Ние също не сме ангелчета.

Рап започваше да губи търпение.

— Мисля, че си уморен. Край на разговора.

Неш се изсмя.

— Умората няма никакво значение. Ти просто отказваш да погледнеш истината в очите.

— Майк, занимавам се с тези гадости от двайсет и две годишен. Обвинявали са ме в какво ли не, но никога, че си крия главата в пясъка.

— Е… винаги има първи път.

— Така ли обсъждаше заповедите на командирите си в Корпуса?

— Не сравнявай това тук с Корпуса. Там не ни караха да отвличаме други морски пехотинци.

Рап чу достатъчно. Не му харесваше, че обсъждат конкретни подробности. Погледна кървясалите очи на Неш и поклати глава:

— Май няма да участваш в тази среща.

— Не си ти този, който ще реши.

— Точно аз съм.

Неш изсумтя презрително:

— О, да… проблемът никога не е в тебе. Не и в Мич Рап. Винаги друг е виновен. Искаш да оправдаеш поведението ми с недоспиването, но истината е много по-сложна. Още сега мога да ти кажа, че умората няма нищо общо. Онова, което направихме там… с един от нашите… Просто не е редно.

Рап погледна в огледалото и рязко завъртя волана надясно. Колата излезе на банкета.

— Какво правиш?

— Спирам.

— Нямаме време — разтревожено напомни Неш. — Закъсняваме.

— Трябваше да помислиш, преди да приказваш глупости. — Рап натисна рязко спирачките, изключи двигателя и откопча колана си. — Остави телефона си в колата.

Погледна в огледалото и изчака една кола да мине, после слезе и заобиколи отзад. Постави ръка на ръкохватката на 45-калибровия „Глок“ в кобура на хълбока си.

Неш неохотно слезе.

— Стига, Мич, това е глупаво.

— Глупаво ще е, ако те пусна да застанеш пред президента и всички, които е решил да доведе.

— Проблемът не е в мен, Мич. — Неш посочи себе си, после обърна пръста си към Рап и добави: — Мисля, че трябва сериозно да се замислиш за себе си.

— Толкова жестоко грешиш, че не знам откъде да започна.

— Защо? Защото имам съвест ли? За разлика от тебе и Стан, които си мислите, че можете да си правите, каквото поискате.

— Започваш да издишаш, майоре — каза Рап, като използва чина на Неш от морската пехота. — Това е умора. Не си се наспал, изглеждаш като парцал и нямаш никаква дисциплина.

— Дисциплина ли? От твоите уста звучи направо трогателно. Точно от теб, чиято кариера цялата е низ от неподчинения.

— Така ли говореше на батальонния си командир?

— Стига си намесвал морската пехота. Това тук няма нищо общо с Корпуса.

Рап си пое дълбоко въздух. Малкото му търпение се изчерпи.

— Давам ти две възможности. Или ще си вземеш два дни… пет дни… не ме интересува колко, докато се освестиш, но не искам да ми се появяваш, докато не си наместиш главата.

— Каква е втората възможност?

— Да напуснеш Управлението още сега.

— Ами ако не избера нито едно от двете? — попита Неш с престорено безгрижие.

— Тогава ще те уволня — без колебание отговори Рап.

— Това са глупости. Не съм аз този, който има проблеми. Може би ти трябва да си вземеш почивка.

Рап едва се владееше. Беше наблюдавал такова поведение и преди. Здрави мъже да рухват под стреса от работа, твърде тежка и за най-опитния воин. Хърли го беше предупредил още преди седмица, че Неш проявява признаци на умора. Съпругата на Неш се бе обадила на стареца и беше споделила неща, които може би щеше да е по-добре да запази за себе си. Рап се сети за този разговор и попита:

— Кажи ми кога за последно си имал ерекция?

Неш се намръщи:

— За какво говориш?

— Много добре знаеш за какво.

— Майната ти.

Рап поклати глава.

— Опитваш се да обвиняваш мен и онова, което се случи при езерото, но знаеш, че проблемът не е там. Единствената причина е това, че си само на трийсет и осем, а маркучът ти вече не работи, защото нещо става в главата ти.

Неш почервеня от гняв, пристъпи една крачка към Рап и стисна юмруци.

— Не се опитвай да обвиняваш мен. Не съм постъпил на тази работа, за да правя такива неща. Никой не ми каза, че ще трябва да отвличам и убивам хора… още по-малко други американци. Не ме интересува колко мразиш…

Рап очакваше, че Неш ще се опита да се сбие с него, затова, когато приятелят му започна да споменава твърде много подробности, бързо направи крачка напред и замахна силно с лявата си ръка. Удари го точно в средата на гърдите и почти счупи гръдната му кост. Неш отхвърча назад и падна на задните си части.

Рап се приближи, като остана в нападателна поза.

— Ако имаш глупостта да се изправиш, кълна се, ще те изпратя в болница.

Неш притискаше гърдите си, изражението му бе като на побесняло животно. Личеше, че преценява шансовете си.

— Толкова си уморен, че приличаш на наркоман в абстиненция — продължи Рап. — Не желая да виждам лицето ти поне два дни. Искам да се прибереш вкъщи и да се наспиш. Остани малко със семейството си. И ако след два дни още не можеш да овладееш емоциите си… искам да напуснеш.

— Ами ако не се подчиня? — изръмжа Неш, като масажираше гърдите си. — Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Ще навредиш на семейството ми?

Рап не можеше да повярва на ушите си.

— Много добре знаеш, че не бих докоснал и с пръст семейството ти.

— Не съм сигурен.

— Нека да си изясним едно нещо. — Рап направи крачка напред. — Ако нарушиш клетвата, която си дал… за нищо на света не бих направил нищо на семейството ти. Но… — добави, като понижи глас — ще те убия. Няма да ми бъде лесно и сигурно ще се измъчвам цял живот, но това, което правим, е по-важно от приятелството ни.