В името на честта

39.

Рап отби от Ейч Стрийт и спря на едно място, очертано с жълто. Остави на таблото пластмасова полицейска карта за паркиране и огледа масивната сграда. Покрай цялата стена на бившия склад бяха наредени младежи, между двайсет и трийсетгодишни, които се поклащаха и подскачаха в ритъм с басите, каращи прашните прозорци на клуба да треперят. Момчетата бяха с пет-шест години по-големи от момичетата. Всички мъже бяха облечени като по модел — дизайнерски дънки за по двеста долара, пъстри фланелки и шикозни обувки. Косите им бяха или много къси, или много дълги и имаше доста брадясали лица. На Рап му изглеждаха като позакъснели последователи на евротраш модата, която беше актуална на Френската Ривиера преди десетина години.

Момичетата бяха истински балсам за очите. Обувки с десетсантиметрови дебели подметки и оскъдни рокли от всякаква кройка и материя, големи количества грим и рошави прически. Приличаха повече на кандидатки на прослушване за порнофилм, отколкото на обикновени жени, излезли да се забавляват. През десетина метра някое и друго конте от Капитолия се опитваше да се впише в атмосферата. В крайна сметка се убеждаваха, че вратовръзките не им трябват, и се осмеляваха да разкопчеят цели две копчета на официалните си ризи. Това не беше средата на Рап, още по-малко на един петдесет и шест годишен бивш служител на ЦРУ.

По изражението му Коулман се досети, че спътника му го избива на бой. Рап беше стиснал зъби и неодобрително намръщен оглеждаше групичката.

— Знам като си мислиш — каза безгрижно Коулман, — но няма да е здравословно.

— Какво си мисля? — контрира Рап, като оглеждаше входната врата.

— Мислиш да използваш агресивния подход. Имаш доста друга работа и не си в настроение да киснеш цяла нощ в колата и да чакаш.

— Нещо друго? — попита Рап, без да отмества поглед от вратата.

— Да… ядосан си. Мислиш, че Макс Джонсън е направил глупост, като се е забъркал в това, и заслужава един хубав пердах.

— Ами за руснаците?

— Не ти харесва, че идват тук и нарушават всичките ни правила.

— Нещо друго?

— Да… виждам как гледаш четиримата бабанки на вратата.

Рап се ухили.

— Сърбят те ръцете — отбеляза Коулман с неодобрителен тон.

— Понякога най-добрият начин е да действаш бързо — отвърна Рап и разкопча предпазния си колан.

— Руснаците са кофти типове, Мич. Не спазват правила.

Рап се обърна и погледна Коулман, като вдигна вежди:

— А ние спазваме ли?

— Е… не съвсем. Но не сме толкова луди — добави Коулман.

— Може би е време и ние да станем луди. Да ги накараме да се почувстват неудобно, че се намъкват в задния ни двор и вербуват негодници като Джонсън.

— Те не се плашат лесно.

— Ще видим.

Коулман въздъхна. Знаеше, че в такива ситуации няма как да разубеди Рап.

— Какво ще правиш?

— Ще импровизирам.

— Ами ако се появят местните?

Рап бръкна в джоба на палтото си и попита:

— Нали Маркъс следи компютърната мрежа на клуба?

— Да.

Рап извади кожено калъфче за документи. Отвори го, бръкна зад служебната си карта от ЦРУ и извади второ ламинирано картонче, на което с тъмни сини букви пишеше „НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ“. Пъхна го пред документа от ЦРУ и го показа на Коулман.

— Това нещо върши чудеса. Кой не обича стражите на националната сигурност?

Коулман поклати глава:

— Ако се появят ченгета, с хората ми се махаме.

— Добре. Кажи на Маркъс, че след около две минути искам да изключи камерите им за наблюдение, да прекъсне телефонните връзки и да блокира излъчването на мобилните оператори.

— Кои влизаме?

Рап се замисли за момент, погледна четиримата мъжаги на вратата и предположи, че вътре има още между шест и осем.

— Мисля, че двамата с теб ще се справим.

Коулман се изсмя:

— Хубаво, но ще кажа на Мик да се навърта наблизо.

Мик Рийвърс беше едночленният ударен отряд на Коулман. Имаше телосложение на бик и доста по-лош характер.

— Няма проблем — отговори Рап.

Слезе и отвори багажника, докато Коулман даваше нареждания на хората си. Въведе два трицифрени кода на ключалката на голям черен правоъгълен куфар и го отвори. Вътре куфарът беше запълнен с голямо сиво парче пенопласт. В него бяха изрязани дупки с формата на различни оръжия. Рап вече носеше 9-милиметровия си пистолет „Глок“ на хълбока. Оръжието почти винаги бе заредено с ултрабързи куршуми с кух връх. Рап извади портфейла си от джоба на панталона и го прибра в куфара. Взе по-късия от двата заглушителя и го постави на мястото на портфейла.

Той не ходеше никъде невъоръжен и имаше всичката необходима документация, за да внесе пистолет където си поиска, но въпреки това стрелбата в района на столицата винаги водеше до куп неприятности. Властите във Вашингтон бяха изключително чувствителни към използването на оръжие, със или без официално разрешение. Рап погледна към вратата и тълпата отпред. Нямаше да влезе там без оръжие, но положението трябваше да стане много напечено, за да го използва. Пистолетът беше само за самоотбрана. Огледа съдържанието на куфара, опитвайки се да избере нещо по-малко смъртоносно. Имаше сълзотворен спрей, но не обичаше да го използва, особено на такова оживено място. Ако изпръскаш прекалено голямо количество, вентилацията го засмуква и разпръсква навсякъде, мястото за миг се изпълва с кашлящи и плюещи хора и за нула време довтасват екипи на бърза помощ. Такава случка би могла да привлече и някоя местна телевизионна станция.

Рап не искаше да причинява суматоха, ако можеше да я избегне. Предпочете да вземе една телескопична бойна палка. Представляваше тежка стоманена пръчка с двайсетина сантиметра дължина и пластмасова дръжка. При определено движение с китката палката се удължаваше до петдесет сантиметра. Беше коварно малко оръжие, много ефективно срещу по-едри противници с дълги ръце. Вършеше работа и когато искаш бързо да си разчистиш път в гъста тълпа. Достатъчно бе да го размахаш няколко пъти и хората се разбягваха като подплашени овце.

Рап закачи палката отдясно на колана си и реши да вземе още нещо. Извади електрошоковия пистолет „Тазер X26“ и два резервни пълнителя. Оръжието приличаше на обикновен пистолет, но частите му бяха жълти. Рап прибра пълнителите в десния си джоб и пъхна тазера под колана на гърба си. Коулман дойде при него.

— Искаш ли нещо? — попита го Рап.

Коулман погледна съдържанието на куфара като дете сергия с играчки.

— Това новата ти карабина M-4 ли е?

— Да.

— Ще я взема.

— Голям шегаджия си. — Рап му подаде сълзотворния спрей. — Използвай го само в най-краен случай.

— Ясно. — Коулман закачи спрея на колана си и закопча якето си. — Добре, какъв е планът?

Рап затвори багажника и сви рамене:

— Влизаме, сякаш сме си вкъщи… което си е точно така. Това е Вашингтон, не е Москва.

— И после?

— Хващаме малкия негодник за врата и го довличаме тук.

Коулман попита малко неспокойно:

— Ами ако се опитат да ни попречат?

Рап се замисли за момент.

— Ако ни попречат… ще изпратим някого в болницата.

— Имам лошо предчувствие — изръмжа Коулман.

Рап махна небрежно и тръгна към входа на клуба и четиримата яки телохранители.

— Ти винаги така казваш.

— И обикновено съм прав — изсумтя Коулман, докато се опитваше да върви в крачка с него.