В името на честта

54.

Рап пътуваше по Масачузетс Авеню към Рок Крийк. Във въображението си виждаше истинска географска карта. Червена линия свързваше основните обекти, важните места и факти. Беше говорил със специален агент Арт Харис, старшия представител на ФБР в Националния антитерористичен център. Арт току-що бе маркирал нов обект върху мисловната карта на Рап, макар че изглеждаше много странно. Рап имаше стопроцентово доверие на Харис, затова внимателно изслуша всички подробности.

Двамата имаха взаимноизгодна уговорка. По неофициални канали Арт предаваше на Рап всяка информация за разследвания на ФБР, които можеха да му послужат. Нищо не оставаше на хартия. През последните няколко години тази навреме получена информация бе позволила на Рап да реагира достатъчно бързо и да изпревари всички останали служители на реда, както и адвокатите.

Харис му разказа за едно разследване в Айова. В мазето на опожарена ферма били намерени два трупа. Били много обгорени и това правело разпознаването невъзможно, но според предварителните данни имали рани от куршуми. Местният шериф бил почти абсолютно сигурен, че са двама ловци, които изчезнали предишния ден. Харис разказа подробно предположенията на шерифа за случилото се. На Рап всичко това му звучеше като добър сценарий за епизод от детективски филм, но се досети, че сигурно има още нещо, защото иначе Арт нямаше да му губи времето.

— Шерифът се е обадил на САТО в Чикаго — обясни Харис.

САТО беше съкращение от Съвместен антитерористичен отряд, създаден след атаките на 11 септември за координиране на действията на многобройните полицейски агенции и подразделения из цялата страна.

— Продължавай.

— Плевнята не се е подпалила. Вътре са намерили припаси… достатъчно, за да преживееш трета световна война. Много храна, оръжие, муниции, пластичен експлозив с детонатори. Също две раници с карти, пари в брой, кредитни карти, фалшиви документи.

— Снимки? — попита Рап, знаейки, че имената на документите ще са фалшиви.

— Да.

— Твоите хора пуснаха ли ги в нашата база данни?

В Националния антитерористичен център имаше богат архив със снимки на доказани и предполагаеми терористи.

— В момента ги проверяват, но не изглежда обещаващо. Вече ги сравниха със снимките на всички обичайни заподозрени. Не сме ровили в целия архив, но едва ли ще излезе нещо. Освен ако не очакваш да са филипинци.

— Не…

Рап се замисли. В селските райони се случваха странни неща. Различни нелегални групировки разполагаха с невероятни количества оръжие. Можеше да не е свързано с неговото разследване, но за всеки случай той каза:

— Ще ми изпратиш ли снимките на миникомпютъра?

— Разбира се. Има и още нещо, което може да те заинтересува. Фермата е купена преди около шест месеца от фирма. Сделката е извършена чрез кантора в Ню Йорк.

— Сигурно не е нещо необичайно — измърмори Рап, който също го беше правил.

— Така е. Според шерифа никой не е виждал никого около къщата. Доста странно, ако е на някого от онези откачалки, дето се готвят за края на света. Те обикновено превръщат базите си в истински военни лагери. Постоянно гъмжи от хора.

— Да… Сигурно си прав.

— Просто реших да ти кажа. Не бих се изненадал, ако в понеделник гениите от министерството ни изпратят да разпитаме адвоката, извършил сделката. Ако не за друго, заради наркотиците.

Беше петък около обяд. Рап обмисли различните възможности.

— Шерифът случайно дал ли е на хората ти копие от нотариалния акт и другите документи?

— В обществения архив са. Накарал съм да ми извадят копия.

— Добре. Изпрати ми ги. И се обади на Маркъс. Вашите хора от Чикаго огледали ли са мястото?

— Преди около час са пристигнали. Отрядът за бързо реагиране е в готовност.

— Добре.

Рап зави по Шеридан Съркъл и продължи към Декатур Плейс. Мястото, където отиваше, беше на Ес Стрийт, но искаше първо да обиколи и да огледа за нещо интересно. Право напред видя онова, което търсеше.

— Арт, трябва да затварям. Благодаря за информацията и ми се обади веднага щом научиш нещо повече.

Рап затвори и веднага натисна копчето за бързо набиране на номера на Маркъс Дюмон. След няколко секунди компютърният гений вдигна телефона.

— Маркъс… до няколко минути ще получиш имейл от Арт. Това са копия на нотариален акт и документи за продажба на ферма в Айова. Купена е преди няколко месеца от името на някаква фирма. Сделката е сключена от адвокатска кантора в Ню Йорк. Можеш ли да проникнеш в компютрите им и да разбереш откъде са дошли парите?

— За купуването на имота ли?

— Да.

— Лесна работа. Дай ми един час.

— Благодаря. Обади ми се, щом разбереш нещо.

Рап намали и се взря в матовите прозорци на голямата къща. От другата страна на вратата стоеше мъж със сериозно лице, имаше и куче. В края на карето Рап зави наляво по Двайсет и втора улица и после пак по Ес Стрийт. След няколко метра спря и извади визитната картичка. Беше градски номер, затова той пропусна първите три цифри и набра останалите седем. Обади се женски глас:

— Личният телефон на господин Сидоров. Какво желаете?

— Пьотър може ли да се обади?

— А вашето име?

— Не е от значение. Кажете му, че се обажда приятелят му от снощи. — Рап погледна към наскоро купената за осем милиона къща във федералистки стил. — Повярвайте ми, ще иска да говори с мен.

Не се наложи да чака много. Познатият глас на Сидоров скоро се чу от друга страна:

— Господин Рап, радвам се, че се обаждате толкова скоро. Значи решихте да приемете офертата ми?

Рап потрепери — от отдела за контрашпионаж на ФБР имаха навика да подслушват телефоните на хора като него. Трябваше да води разговорите по възможно най-безопасния начин.

— Всъщност си мислех, че може вие да започнете да работите за нас.

Сидоров се изкиска:

— Нямате достатъчно пари, за да ме купите.

— Може би, но се надявах да го направите от любов към свободата и демокрацията.

— Да, това е единственият ви шанс. Вижте… обадих се на един приятел в руското разузнаване и той ми разказа за вашите подвизи. Вие сте много интересен човек. Също и опасен, ако вярвам на източника си.

— Само ако ме ядосате.

— О, надявам се да не съм ви засегнал — с престорен страх отбеляза руснакът.

— Още не.

— Снощи не изглеждахте много доволен.

— Повече ме дразни бизнес партньорът ви.

— Той само се опитва да припечели някоя пара. Не мога да си представя да живея с мизерната ви държавна пенсия.

— С вашия ексцентричен начин на живот сигурно ще е трудно. Но не това е проблемът. Нарушил е правилата, въпреки че много добре ги знае.

— Ами аз? — предизвикателно попита Сидоров.

— Доколкото знам, не сте нарушили нито един закон.

— Ха — изсмя се руснакът, — още не ме познавате добре.

— Знам достатъчно. Аз също разпитах за вас.

— И какво?

Рап не коментира.

— Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

— С удоволствие. Как сте с времето тази вечер?

— Зает съм — отговори Рап, като погледна къщата. — Какво ще кажете за сега?

Сидоров се изсмя:

— Едва ставам, господин Рап. Още не съм се нагодил към часовата разлика и снощи стоях до късно.

— Няма проблем. Аз също не съм спал много. Освен това вие руснаците държите много на алкохол. — Рап потегли и зави пред входа на имението. — Слушайте, в момента съм пред къщата ви. Поканете ме на едно кафе. Тази сутрин имам да правя много неща.

Изгаси двигателя и слезе. Докато преброи до десет, Сидоров се показа от един прозорец на втория етаж. Беше по халат.

— Много сте бърз, господин Рап. Откъде да съм сигурен, че не сте дошли да ме убиете?

Рап го погледна и се замисли какво уверение да му даде.

— Първо… не обичам да сера в задния си двор.

— Тоест?

— Това е Вашингтон. Аз живея тук. Рискувам да ме хванат. Освен това нямаше да ви се обаждам. Щях направо да ви убия. Дори нямаше да разберете.

Сидоров се замисли.

— Сигурно сте прав — отбеляза след малко. — Ще кажа на хората си да ви пуснат. Изчакайте няколко минути да се облека.