В името на честта

43.

Хаким се успокояваше с факта, че възрастната жена е умряла в съня си. Той не беше в стаята, когато се случи, само чу изщракването на пълнителя и глухото изпукване на барутните газове през заглушителя на 9-милиметровия пистолет. Преди това видя как старецът умира на верандата на къщата си. Не знаеше защо, но искаше да гледа със собствените си очи. Затова въпреки счупванията и натъртванията успя да се измъкне от леглото и докуцука до предницата на караваната. Видя как приятелят му вдигна пистолета и застреля човека почти от упор. Пред цевта припламна второ пламъче и тялото се сгърчи за последен път.

Хаким беше убивал хора — в планините на Афганистан и Пакистан — но никога толкова отблизо, никога толкова лично. Тогава просто стреляше по силуети в далечината. Отдавна се чудеше как ще се почувства, ако вижда ясно всяка бръчка… всяко косъмче. Ако знае точния цвят на очите на човека, чийто живот отнема. Дали тези очи щяха да го преследват в сънищата му? За него отговорът беше „да“, но за приятеля му — едва ли. Изобщо спираше ли се пред нещо той? Имаше ли граница, която не би пресякъл?

Хаким се взираше през предното стъкло и с нарастващо безпокойство видя как приятелят му се качва на верандата и влиза в къщата. С огромно усилие слезе от караваната и тръгна след него толкова бързо, колкото му позволяваше изтерзаното тяло. Качи се на верандата не повече от пет минути след Карим. Погледна труповете на кучето и на стареца, застрелян буквално между очите. Тревогата му се засили. Не знаеше защо, но беше убеден, че в къщата има деца. Каквото и да твърдяха фанатизираните имами, Аллах никога не би одобрил избиването на деца.

Хаким спря в антрето. Право напред имаше стълбище, вляво — коридорче. Още по-вляво беше холът с телевизор, голямо кожено кресло и табуретка за крака от същата материя. На пода имаше намачкано одеяло. Сигурно там беше седял старецът, когато са пристигнали. Това обясняваше защо излезе толкова бързо. Хаким докуцука до креслото, за да провери теорията си. Пипна го. Кожата беше още топла.

В този момент чу изщракването и глухото изпукване на пистолета. Звукът не дойде от втория етаж. Фаровете на караваната още осветяваха стаята през големия прозорец вляво. Хаким погледна по посока на шума и видя Карим да идва от една врата в задната част на къщата. Той вдигна пистолета и го насочи към Хаким. Тогава се случи нещо странно. Хаким бе мислил за смъртта много пъти, но никога не я беше желал. Сега тя му се струваше като топло одеяло в свирепа зима. Той беше готов да се завие с нея и да изчезне. Да посрещне присъдата, която го очакваше в задгробния живот. Имайки предвид онова, което бе помогнал да се случи през последните дни, едва ли щеше да види рая.

— Глупак. — Гласът на Карим проряза като с нож тишината на дома. — За малко да те застрелям. — Бързо се приближи с безшумни стъпки по килима. — Кротувай, докато проверя горе.

Когато минаваше покрай него, Хаким го хвана за ръката.

— Няма нужда да убиваме всеки, когото срещнем.

Карим гневно се освободи и бързо се качи по стълбите. След като приятелят му се скри от поглед, Хаким отиде в задната част на къщата. Спря пред вратата на спалнята и се поколеба. Вътре беше тъмно, но той ясно различи силуетите на леглото, нощните шкафчета и лампите. Близката половина на кревата беше плоска и гладка. В другия край имаше издутина. Хаким въздъхна и несъзнателно тръгна натам. Приближи се до далечната половина на леглото, където съпругата на стареца бе лежала, правейки онова, което правят нощем милиарди други хора по света — да спи. С какво бе навредила тя на неговата религия? Нима можеш да наречеш неверник човек, който спокойно спи в леглото си на хиляди километри от сърцето на исляма — в една предимно християнска страна?

Хаким си наложи да погледне по-отблизо, да види поредното зло, сторено от приятеля му. Отначало успя да различи само силуета под завивките и главата върху бялата възглавница. Наведе се да види по-ясно лицето на жената. Забеляза тъмно кръгче с размер на дребна монета върху слепоочието. Включи нощната лампа. Около сивото кръгче имаше черен ореол. Карим я беше застрелял почти в упор, само от няколко сантиметра. Хаким очакваше да види старица, но жената беше около шейсетте. Оставали са й още много години живот. Докато те не се бяха появили.

Тези мисли го натъжиха. Той изгаси лампата и се върна в хола. Спря пред камината и погледна снимките върху полицата. Много деца. Училищни снимки, снимки от спортни събития, семейни снимки. Предположи, че това са внуците. Нещо стегна гърдите му. Той затвори очи, заслуша се и започна да се моли. Ослушваше се за изщракването на пълнителя и изпукването на пистолета. Молеше се децата да не са там. Нямаше да преживее друго безсмислено убийство. Не и тази нощ. Може би никога повече. Помоли Аллах за съвет, попита го дали това е, което наистина иска. И след като Аллах не му се обади, Хаким му обеща нещо. Предложи му сделка. Той щеше да довърши започнатото докрай и се надяваше Аллах да изпълни своята част от сделката.

След малко Карим слезе и обяви, че горе няма никого. Обади се на Ахмед по радиостанцията и го накара да огледа наоколо, преди да влезе. Хаким почувства облекчение, но нямаше време да му се наслаждава много. Нещо загъделичка гърлото му и той се закашля. Отначало не му се стори необичайно, но скоро усети металическия вкус на кръвта в устата си. Добра се до креслото, където беше седял старецът, и едва успя да седне, преди да изгуби съзнание.