В името на честта

11.

Рап погледна часовника си. Имаше най-много още трийсет минути, след което трябваше да тръгва към Ленгли. Не се безпокоеше за алибито си. Ако федералните започнеха да се интересуват от него, щеше да ги изпрати при Хърли, а докато старецът още дишаше, щеше да им каже, че Рап е дошъл при него около седем предишната вечер и е останал през цялата нощ. Колкото до темата на разговорите им през изминалите дванайсет часа, и двамата можеха спокойно да кажат на разследващите да си го начукат. Можеше да не им хареса, но хората от разузнаването имаха всяко основание да не им издават тайните си и истинските професионалисти във ФБР го знаеха.

Други, по-сериозни проблеми тревожеха Рап. Например как да намери тримата избягали терористи. Бяха започнали издирване, каквото не беше виждал през всичките си близо двайсет години служба. Всеки служител на силите за сигурност в цялата страна беше вдигнат в готовност, но засега имаха само фалшиви следи. Седем дни след нападението най-сетне бяха започнали да анализират възможните сценарии. Отначало съсредоточиха усилията си по летищата, границите и големите пристанища. Флотът беше спрял и претърсил двайсет подозрителни плавателни съда. Никой не можеше да обясни на Рап какви сигнали са поставили тези кораби в категорията „подозрителни“, но с годините се беше научил да не се опитва да плува срещу течението. Флотът само изпълняваше заповеди, а те идваха от хора, които предпочитаха да симулират дейност, отколкото наистина да свършат някаква работа.

Сега се бяха заели с по-малките яхтени пристанища и по-отдалечените гранични пунктове. Мнението на Рап, което той не пропускаше да разтръби, беше, че трябваше да започнат с тях още в началото. Организаторите на нападенията бяха показали достатъчна дисциплина и находчивост и можеше да се очаква, че ще ги проявят и при бягството си. Въпреки всички старателни и отдадени служители, които работят в нея, федералната власт не е прецизна машина. След атентатите на 11 септември подготовката се беше подобрила, оборудването беше по-добро, а обмяната на информация — по-ефикасна, но и броят на държавни агенции със странни съкращения в имената се бе умножил. Както може да се случи само във Вашингтон, бюрокрацията бавно и неуморно настъпваше, и все в името на по-ефективното предотвратяване и действие при терористични заплахи.

Рап и още шепа негови колеги бяха предвидили как ще реагират политиците. Самата стая, в която се намираше сега, беше доказателство, че са били прави и са успели да изпреварят с няколко хода безмозъчните бюрократи, които продължаваха да галят с перце терористите. Сега, освен че издирваше виновниците за атентатите, Рап трябваше да се занимава и с този цирк — малкия проблем с Глен Адамс. Това допълнително утежняваше и без това напечената ситуация. На Рап не му хареса, когато Хърли поиска да закарат Адамс в къщата край езерото, но понеже знаеше за връзките му със семейството на бившия прокурор, се съгласи. В момента му се искаше да бяха прелетели над Атлантическия океан и да бяха изхвърлили Адамс през багажното отделение от две хиляди метра височина. Щеше да бъде много по-лесно.

Сега Рап и колегите му трябваше да чакат и да гледат бавното развитие на тази трагедия. Той имаше достатъчно опит и знаеше: че когато решиш, че някой трябва да умре, няма смисъл да отлагаш. Колебанията и моралните дебати са за преди това. В случая с Адамс това трябваше да стане, преди да го хванат. След залавянето му нямаше връщане назад. Вече бяха нарушили достатъчно закони. Въпреки това Неш още се противеше. Нищо чудно при напрежението, на което бяха подложени напоследък, но въпреки това Рап очакваше повече от него.

Беше ставал свидетел на това и преди, най-често при военните, когато въпреки огромните усилия използването на сила не винаги беше съвсем прецизно. Твърде много невинни загиваха при експлозии или от случайни куршуми и от време на време някой войник изперкваше. Симптомите не бяха еднозначни. Всеки реагираше различно в дните непосредствено след сблъсъка с врага. Особено в първите двайсет и четири часа след битка. Не беше необичайно например някой от хората да стане непривично мълчалив. Сержантите го търпяха известно време, но ако мрачното настроение прераснеше в съмнения относно моралността на мисията, командирите се намесваха бързо и решително. Ако някой войник не съумееше да преодолее тази криза, изхвърчаше от армията. Бойните подразделения не са място за обсъждане на етиката при военни действия в градски условия. В името на бойния дух и ефективността това беше недопустимо, затова войниците или превъзмогваха кризата, или си отиваха вкъщи.

Рап започваше да се чуди дали би направил това с някой от хората си. Не беше очаквал, че Неш ще има такива проблеми. Погледна бившия морски пехотинец, който сега разговаряше с Люис в другия край на стаята, и си помисли, че причината може би е в стреса от последната седмица. Всички бяха прекарали много безсънни нощи, а Неш имаше по-близки отношения от него с момчетата и момичетата в Антитерористичния център. Да гледаш как яки мъже в пълно бойно снаряжение загиват в планината беше достатъчно тежко, но мисията и обстановката го допускаше. Да видиш как врагът застрелва цивилни почти от упор в офис беше съвсем друго. Рап тръгна към Неш и психиатъра, но в този момент чу името си от високоговорителя:

— Мич, ела и донеси папката.

Рап спря. Гласът беше на Хърли. Разговорът с Неш се отлагаше за колата на път към Вашингтон.