В името на честта

68.

Рап и Бътлър видяха двамата мъже да влизат в банката, но дори тогава не бяха много сигурни, че са те. След няколко минути Дюмон подаде сигнала. Следеше компютърната система на банката и видя чий сейф взема Нелсън. Бътлър остави Рап да реши какво ще правят. Дали да хванат двамата още сега и да видят какво има в сейфа, или да ги изчакат да излязат? Рап знаеше какво би предпочел британският му колега. Доколкото знаеха, банкерът не беше извършил нищо противозаконно. Ако нахлуеха в банката, това щеше да наложи намесата на полицията и на началниците на Нелсън. Докато нямаше опасност да избяга, по-доброто решение беше да не го закачат засега. Хората на Бътлър щяха да го проучат и ако откриеха нещо нередно в близките два дни, тогава щяха да го разпитат.

Рап реши да отвлекат арабина от улицата. Коулман носеше спринцовка с приспивателно, пластмасови белезници и качулка. Микробусът с Коулман, Уикър и Рийвърс обиколи квартала, докато двамата мъже бяха в банката. Рап влезе в един магазин за сувенири отсреща. Поздрави продавачката и попита за ламинирани туристически карти. Купи една, излезе пред магазина и се престори, че я разглежда. Арабинът и Нелсън останаха в банката малко под петнайсет минути. Рап гледаше в противоположната посока, когато целта излезе от сградата. Петима от хората на Бътлър правеха същото. Нямаха представа дали обектът е сам и не искаха да ги забележи.

— Излязоха — чу се гласът на Бътлър от миниатюрната, почти невидима слушалка на ухото на Рап. Ал Харби и Нелсън стояха на тротоара и си говореха. След около половин минута се ръкуваха и тръгнаха в различни посоки. Рап вдигна картата и сведе очи, когато арабинът пресече улицата и се насочи право към него. Бяха го видели да идва от същата посока. Рап не можеше да прецени дали непредпазливостта му се дължи на мързел или на прекалена самоувереност. Може би причината беше в плачевното му състояние — изглеждаше като след жесток побой.

Мина покрай Рап и продължи по улицата. Рап преброи до десет и тръгна след него. Арабинът се беше отдалечил на петдесетина метра. Носеше червена шапка с емблемата на „Будвайзер“, която се забелязваше отдалече. Рап хвана картата с две ръце и наклони главата си на една страна, сякаш се опитваше да се ориентира. Зад черните очила обаче очите му следяха червената шапка. Един от хората на Бътлър трябваше да му пази тила, но той не смяташе да се доверява за тази работа на човек, когото не познаваше. Прекаленото съсредоточаване в следенето на обекта е сигурен начин да получиш куршум в гърба. Рап се завъртя, върна се няколко крачки назад и се престори, че се опитва да се ориентира по картата. Имаше сравнително малко пешеходци и това го улесняваше. Видя кой върви зад него и отново се обърна. Забеляза няколко камери за наблюдение, които можеха да създадат проблеми, и запомни местата им, в случай че другите са ги пропуснали.

Спирката беше отсреща. Дванайсет метра свободно от паркирали коли място. Идеално за целта им. Рап ускори крачка. Като все още се преструваше, че гледа картата, каза:

— Изглежда добре.

Когато се приближи на десетина метра от обекта, даде сигнал, като пъхна картата в джоба си. Нямаше форсиране на двигател. Нямаше свирене на гуми. Нищо, което да стресне целта. Микробусът бавно отби на празното място пет метра пред арабина. Рап се усмихна и подмина двама млади, които изглеждаха като младоженци на меден месец. Бързо и безшумно се приближи зад целта. Бръкна в левия си джоб и извади малка спринцовка. Беше пълна с достатъчно успокоително, за да приспи 100-килограмов мъж за по-малко от пет секунди. Обектът изглежда тежеше не повече от 85 килограма. Рап свали капачето и пъхна спринцовката в десния си джоб.

Голямата странична врата на микробуса се отвори. Рап се фокусира в главата на арабина и видя как се обръща да погледне автомобила. Приближи се, сякаш се канеше да го подмине от лявата му страна, извади спринцовката и заби иглата във врата му. С дясната си ръка го стисна силно през рамото и го набута през отворената врата. Ал Харби се отпусна като парцалена кукла. Рап го хвърли в ръцете на Рийвърс и се качи след него. Когато дръпна вратата, Коулман вече потегляше.

Рап опипа джобовете на пленника. Намери два паспорта, единият — на името на Адам Фарат. Снимката беше същата като тази, която имаха.

— Хванахме правилния човек. Поздравления, момчета.

Продължи да рови в джобовете на арабина. Намери телефон, батерия за него, ключ от хотелска стая, чантичка за кръста, пълна с пари, и хартиен плик, скрит в подплатата на късите му панталони. Сложи всичко в брезентова торба и започна да оглежда нещата по-внимателно. Тъкмо отваряше хартиения плик, когато гласът на Бътлър се разнесе от слушалката:

— Може да имаме проблем. Един от продавачите в близкия магазин. Мисля, че е записал номера ви и сега говори по телефона. Може би се обажда на полицията.

— Мамка му. — Рап погледна отражението на Коулман в огледалото за обратно виждане и нареди: — Тръгни към Парадайз Айлънд. За всеки случай.

Коулман зави по посочената улица, без да задава въпроси.

Рап извади мобилния си телефон и се обади на пилотите. Предупреди ги, че може да се наложи да излетят по спешност. Обичайно беше самолетът да чака зареден и готов за излитане. Рап скъса плика и извади няколко листа. Разгърна ги и разгледа натруфените печати.

— Облигации, платими на приносителя. По дяволите! Това са много пари.

Прибра ги пак в торбата, взе телефона и сложи батерията. Лампичката за чакащо съобщение светна. Той натисна копчето и вдигна телефона до ухото си.

— Как смееш да ме наричаш страхливец? — Гласът беше с арабски акцент и звучеше много ядосано. — А ти какъв си? Измъкваш се като уплашена жена, докато съм под душа, и ме оставяш да се боря сам. Сам насред Америка. Ще си платиш за това! Аллах ще ти поиска сметка. Ще кажа на всички, че си предател. Една жена с мъжки органи. Макар че за второто не съм сигурен. След като изпълня мисията си, ще те открия. Ще те преследвам като куче и ще те подложа на невиждани мъчения и унижение. Бъди сигурен, че ще успея. Ще те намеря!

— Сам насред Америка — измърмори Рап.

Огледа Ал Харби. Очилата му бяха паднали и лицето му бе насинено като след тежък побой. Рап се опитваше да си обясни какво е станало, когато гласът на Бътлър пак се чу от слушалката:

— Полицията пристигна на мястото.

Рап си помисли за съобщението, което беше изслушал току-що, и взе бързо решение:

— Ясно. Излитаме.

— Ами приятелят ви компютърджия?

Рап съвсем беше забравил за Дюмон.

— Ще изпратя друг самолет. И още нещо… Намерих ключ от хотел „Таун“. Дванайсета стая.

— Ще изпратя да претърсят.

Коулман натисна газта и нареди на Рийвърс и Уикър да напъхат Ал Харби в брезентовия чувал, който носеха специално за целта. Докато те се бореха с безжизненото тяло, Рап отново се обади на пилотите и им каза, че ще летят за Щатите и иска там да ги чака кола. Печатите в паспортите и митническата документация бяха приготвени допълнително. Рап потръпна, като си представи как полицията залавя екип на ЦРУ при нелегална операция със силно упоен терорист, отвлечен посред бял ден от една от най-известните туристически дестинации. Независимо дали Ал Харби беше виновен или не, това можеше да предизвика международен скандал. Коулман ги закара направо на терминала за частни самолети.

Когато излязоха на пистата, чувалът беше завързан, а двигателите на самолета работеха. Коулман спря микробуса пред задната товарна врата. Рап слезе с малката брезентова торба в ръка и отиде направо при човека от наземния екип, който работеше за една местна авиокомпания. Пъхна му в ръката стотачка и се заприказва с него, докато Уикър и Рийвърс мъкнеха тежкия чувал към товарния отсек. Коулман остави микробуса на паркинга и изтича обратно при самолета, докато затваряха товарната врата. Рап се качи след него и натисна копчето за вдигане на стълбата. Подвоуми се дали да не вземат и Дюмон, но реши, че ще минат и без него за няколко часа. Не искаше точно сега цялата операция да се провали.

Четиримата мъже седнаха и закопчаха коланите си, докато самолетът ускоряваше по пистата. Рап почука по микрофона си.

— Джордж?

— Да.

— Не забравяй номерата на микробуса.

— Няма. — След кратка пауза Бътлър попита: — Имаме ли потвърждение?

Рап погледна малката торба и взе двата паспорта. Снимките приличаха на скицата, която бе направил човекът на Бътлър.

— Той е, Джордж. Поздравявам те за добре свършената работа. Много сме ти задължени.

— Можете да ми дадете някой медал като този на Майк.

Рап се изсмя на дебелашкия хумор на британеца.

— Ще направя нещо повече. Ще те предложа за рицарско звание.

— Да, това ще ми свърши по-добра работа — засмя се Бътлър. — Ще ти се обадя след няколко часа. Дочуване.

— Дочуване.

Рап извади слушалката от ухото си, свали малката радиостанция от колана си и я остави на масичката пред себе си. Коулман го погледна и се усмихна:

— Има ли по-добро чувство от това?

Рап отвърна с усмивка:

— В нашата професия, не.

Самолетът стигна до края на пистата и дори не спря. Завъртя се обратно, срещу вятъра, и бързо ускори. След секунди вече беше във въздуха и зави над морето. Рап погледна Коулман и отбеляза:

— Един падна. Остават още двама.

— Да. Бързо да го събудим и да разберем какво знае.

Рап погледна назад към вратата на товарния отсек.

— След малко. Първо да разгледаме нещата му и да се обадим на Айрини.