В името на честта

62.

Рап носеше черна риза с къси ръкави и две вертикални кремави ивици, ленени панталони и черни обувки. Беше гладко избръснат, а очите му бяха скрити зад чифт черни авиаторски очила. Видя ги седнали в едно кафене на открито, докато се разхождаше по улицата и разсеяно зяпаше витрините на магазините. Хората на Сидоров го познаваха и го очакваха, но и генералът беше довел двама души. Рап нямаше представа дали са въоръжени. Имаше голяма вероятност да са пренесли пистолети с дипломатическия си багаж, както беше направил той. Трябваше да избягват престрелките. Ако все пак кубинците прибегнеха към сила, Коулман, Рийвърс и Уикър бяха отсреща в един микробус, а Бътлър и хората му чакаха в другия край на улицата в едно кафене.

Рап вървеше сравнително спокойно и внимателно оглеждаше обстановката. На четирите ъгъла имаше банки, а между тях — множество бижутерийни магазини, кафенета, галерии и бутици на известни френски и италиански модни къщи. Не се виждаше и едно разместено паве или изхвърлено боклуче. Рап беше ходил по такива улици в десетки градове по света. Свръхбогаташите, които не искаха да плащат данъци, се събираха на тълпи в градове със стриктна банкова политика като Насау. Сред тях се намъкваха по-малък брой хора, печелещи парите си от незаконна търговия с оръжие, наркотици и друга престъпна дейност. Рап бе посветил голяма част от кариерата си в преследване на такива съвременни пирати и следите им често водеха до тези малки островни държави.

Той спря до уличното кафене и се престори, че разглежда златните часовници на витрината на близкия бижутериен магазин. В отражението огледа петимата телохранители — трима на Сидоров и двама на генерала. Беше достатъчно близо, за да подуши дима от пурата на кубинеца, и долавяше реплики от разговора, който двамата с руснака водеха на английски. Небрежно прескочи въжето, разделящо масите на кафенето от останалата част на тротоара. Застана с дясното си рамо към сградата и с лице към телохранителите. Ако някой от тях посегнеше към оръжието си, щеше да вдигне ръце и Коулман и британците да дотичат. След като се справи с бодигардовете, щеше да има достатъчно време за Рамирес.

Никой от мъжагите не реагира, докато Рап не се доближи до масата. Сидоров и Рамирес седяха един срещу друг. Имаше още два стола и Рап застана зад онзи, който беше поставен с облегалката към сградата.

— Пьотър — възкликна приятелски, — каква изненада!

Сидоров стана и му подаде ръка.

— Мич, радвам се да те видя. Заповядай, седни при нас. Искам да те запозная с генерал Рамирес.

Генералът остана седнал. Огледа Рап през огледалните си очила. След кратко неловко мълчание подаде ръката си. Рап я стисна силно.

— Господин генерал, с нетърпение чаках този момент.

Кубинецът продължи да го гледа безизразно.

— Съжалявам, не ви познавам.

Рап се настани на стола.

— Няма откъде да ме познавате. Благодаря на Пьотър, че уреди тази среща.

— Какво означава това? — Генералът свали очилата си и погледна неодобрително руснака. — Не обичам изненадите.

— Тогава тази изобщо няма да ви хареса — побърза да каже Рап, за да не му даде възможност да реагира. — Както може би сте се досетили, аз съм американец, но има и нещо, което ще ви бъде още по-интересно… работя в Отдела за борба срещу тероризма към ЦРУ и работата ми накратко е да убивам терористи и продажниците, които им помагат.

Дори да се бе впечатлил, Рамирес не го показа.

Рап продължи:

— Предполагам, че знаете за терористичните атаки във Вашингтон миналата седмица. Много американци загинаха и президентът не е никак доволен от това. Той ми даде картбланш да убия всеки, който има нещо общо с нападенията.

Рамирес запази спокойствие.

— Хубаво. Но какво ме засяга това?

— Ами… оказва се, че терористите са използвали вашия остров като база, за да проникнат в Америка.

— Не може да бъде — заяви генералът и погледна през рамо единия от телохранителите си.

— Миналата седмица в Куба е кацнал самолет и вие сте наредили на хората си да разтоварят голямо количество кокаин и да го качат на две моторници и един камион.

— Не разбирам за какво говорите.

Рап погледна кубинеца в очите:

— Можем да постъпим по три начина. Първият е най-лесен. Кажете ми всичко, което знаете за Хаким ал Харби.

— Никога не съм чувал това име.

— Това е истинското име на контрабандиста, на когото сте помогнали. Той е от Саудитска Арабия, сражавал се е известно време в Афганистан, след което се е внедрил като разузнавач на „Ал Кайда“ във Вашингтон.

Рап извади един плик от джоба си и измъкна от него три снимки, взети от шофьорската книжка, студентската книжка и паспорта на Ал Харби. Дюмон ги беше изтеглил от различни бази данни, без саудитците да го усетят.

— Това е човекът, с когото сте имали сделка — продължи Рап. — Представил се е за посредник в опиумната търговия на талибаните.

Рамирес издиша тежко и пак погледна към най-близкия си бодигард.

— Той не може да ви помогне, генерале. Трябва да ми кажете всичко, което знаете, абсолютно всичко. Имейли, хотели, самолетни полети, хора за свръзка и най-важното — какви банкови сметки е използвал.

Дюмон и хората му вече двайсет и четири часа проверяваха цялата международна банкова система и още не бяха открили нищо.

— Не познавам този човек.

— Нека да се разберем нещо, генерале. Вие не ме обиждайте и аз няма да ви обидя.

— Примамвате ме с фалшиви обещания, а сега се оплаквате, че ви обиждам. — Генералът гневно поклати глава. — Американска наглост!

— Зная за вас повече, отколкото можете да си представите, генерале. Знам например, че преди да сключите сделка с когото и да било, искате депозит. Навремето сте вземали парите в брой, но откакто здравето на Фидел се влошава, започнахте да ги държите в офшорни сметки. Всъщност, доколкото чух, предпочитате в злато. Сто хиляди долара.

— Лъжи.

Търпението на Рап се изчерпваше. Реши да пробва още веднъж с добро, преди да пусне голямата бомба.

— Генерале, не усложнявайте нещата. Вашите сделки с наркотици изобщо не ме интересуват. Искам само малко информация.

Рамирес се загледа за известно време към най-близката банка, сетне се обърна към Рап и каза:

— За един милион долара ще ви дам информацията, която искате. В злато — добави с подигравателна усмивка. — Американският долар не струва нищо в наши дни.

Цялото впечатление на Рап за човека срещу него се промени за един миг. Беше или невероятно алчен, или ужасно глупав.

— Нека да си изясним още едно нещо. Тук съм, защото Пьотър ме убеди да седна да поговоря с вас. Имам заповед да убия всяко нищожество, което има пръст в това престъпление. Не ви познавам и идвайки на тази среща, си представях, че сте разумен човек. Очаквах, че ще признаете грешката си и с готовност ще се реванширате, като ми помогнете.

— Извинете ме, господин… не ви запомних името, но нямам намерение да се прекланям пред американския олтар. Вашата страна също не е безгрешна. Не може да ме подмамвате тук с лъжи и да ме заплашвате. Какво ще направите? Ще ме убиете ли? Тук? — Рамирес разпери ръце и се огледа. — Ако ме мислите за дребен мошеник, много се лъжете. Вашата страна е богата. Един милион долара са нищо. Може да ме заплашвате, колкото искате, но накрая ще ми платите. Така става много по-лесно. Затова вземете телефона… — генералът направи жест с дясната си ръка, сякаш вдига телефон — и поискайте разрешение за превода на парите. Когато пристигнат по сметката ми, ще си помисля каква информация да ви дам.

Рап се намръщи неодобрително и внимателно огледа генерала. Знаеше, че Бътлър и хората му са наблизо и следят разговора. Точно в момента британският му колега сигурно горещо се надяваше Рап да даде на наглия генерал милиона, който искаше. Това просто нямаше да стане.

Той се изкашля и подпря лактите си на масата.

— Вие не ме познавате, затова може би трябва да ви обясня още нещо. Тръгнах за тази среща с няколко възможни плана в главата. Когато имаш вземане-даване с толкова много отрепки, трябва да си подготвен за най-лошото. Първоначално мислех да ви застрелям на място за назидание на всички продажни копелета из Третия свят, които въртят бизнес с терористи. Резервният план беше някой от хората ми да ви гръмне в главата на летището. Доста лесно изпълнимо. Правили сме го неведнъж. Всичко е подготвено. Качвате се по стълбичката на самолета и когато стигнете до горното стъпало — бум! Хубав, тежък куршум с мек връх в тила от около триста метра. Падате в самолета, предната врата се затваря и екипажът изхвърля трупа ви през задната над големия син океан.

— Не ме плашите, господин Рап. Дайте ми парите и ще говоря. Дотогава няма какво да обсъждаме.

Рамирес понечи да стане. Сидоров хвана главата си с две ръце и започна да мърмори нещо. След малко вдигна очи и каза:

— Господин генерал, не постъпвате разумно.

— Вие не ме учете — сопна се Рамирес.

Рап го хвана за китката и го дръпна.

— Седнете.

— Не ме докосвайте! И руснаците, и американците сте един дол дренки. Снизходителното ви поведение вече е изтъркано. Никой от вас не ме плаши. Една дума на телохранителите ми и двамата ще сте мъртви. Ето така!

Рамирес щракна с пръсти. Рап го погледна и реши, че е време да му разкаже третия възможен сценарий.

— Генерале, мислите, че понеже съм американец, няма да изпълня заканите си.

Рамирес изсумтя:

— Точно така. Всеки път, когато сте се опитвали да измамите Куба, сте се проваляли. Точно както сега не успявате да ме сплашите.

— Ще видим. Този самолет с наркотици, който хората ви са разтоварили миналата седмица… имате ли представа откъде е дошъл?

— Не разбирам за какво говорите — нахакано отговори генералът.

— Вашият приятел Ал Харби — продължи Рап, без да се впечатлява от отричането на кубинеца — е откраднал наркотиците от картела „Червена команда“.

Рап замълча за по-силен ефект. В очите на Рамирес пролича тревога.

— Не ви вярвам.

— Не ми дреме дали ми вярвате или не. Важното е, че те ще ми повярват, защото мога да им дам достатъчно доказателства. Сателитни снимки как хората ви разтоварват самолета. От информаторите си научавам, че вече сте продали половината наркотици. Имаме записани телефонни разговори как разправяте за някакво ново, много изгодно сътрудничество.

Рап си беше измислил част от нещата, които казваше, но знаеше, че генералът е твърде разтревожен от намесването на „Червена команда“, за да се усъмни в думите му. От всички южноамерикански наркокартели този беше най-безскрупулният.

— Както аз виждам нещата, имате два проблема — продължи американецът. — Първо ще съобщя на хората от „Червената команда“, че сте помогнали в кражбата на техните наркотици, а после ще разкажа на британците за целия ви бизнес. Те ще разпердушинят всяка офшорна сметка, свързана с вашето име. Всички долари, които сте скътали за черни дни, ще бъдат блокирани с години напред. Семействата, които загубиха близките си миналата седмица, ще ви съдят до дупка и всички пари ще отидат за обезщетения.

Рамирес се обърна към Сидоров и изсъска:

— Ще ми платиш за това!

— За кое? — възкликна руснакът. — За това, че ти спасих живота?

— Забрави за всичко, което си инвестирал в моята страна. Няма го вече.

Рап се изсмя:

— Какъв глупак. Пьотър се опитва да ви помогне, а ето как му се отблагодарявате.

— Това не е помощ.

— Напротив. Ако не беше той, вече да сте мъртъв. — Рап поклати разочаровано глава и добави: — Преди да се срещнем, мислех да уредя нещата по най-чистия начин. Или ми казвате всичко за Хаким и за финансовите му дейности, или ви убивам.

— Моля ви, стига с тези лъжливи заплахи и превземки. Платете ми един милион долара или си тръгвам.

— Защо не ви пратя по дяволите и не се обадя на „Червения картел“ още сега? Ще им разкажа как сте помогнали за нападението, в което са загинали седем от хората им, и сте отмъкнали от разпределителната им база кокаин за около двайсет милиона долара.

— Блъфирате.

— Съмнявам се, че ще бъдат толкова любезни, че да ви докарат до Бахамите с частен самолет. Всъщност изобщо няма да разберете кога са се появили. Ще се вмъкнат в къщата ви някоя нощ и ще ви прережат гърлото. Ще убият внуците ви, слугите ви, всеки, когото хванат, и сигурно ще ви оставят жив, за да гледате.

За първи път от началото на срещата Рамирес потрепери. Рап се изправи, като бутна назад стола, и погледна охраната на кубинеца.

— Е, какво избирате, генерале? Да останете жив и да запазите парите си или да умрете?

Изчака пет секунди. Алчният генерал явно усилено разсъждаваше какво да направи. След пет секунди Рап реши, че няма смисъл да полага повече усилия.

— Вървете по дяволите, генерале.

Тръгна да си ходи.

— Чакайте.

Рап погледна през рамо. Рамирес извади от джоба си химикалка и малък бележник.

— Представи се за ливанец. — Написа име. — Адам Фарат. — Написа още няколко неща и подаде листчето на Рап. — Тази банка използваше. Специално ме накара да се свържа с един банкер, Кристиан не знам кой си… не помня фамилията. Депозитът трябваше да остане блокиран, докато приключим сделката.

— Номерата на сметките?

— Не ги знам, но предполагам, че човек с вашите ресурси лесно може да ги намери.

„Много си прав“ — помисли си Рап. Обърна се към Сидоров:

— Ще говорим по-късно. — Погледна генерала за последен път: — А вие се молете повече да не се срещаме.