В името на честта

71.

Рап седеше срещу Хаким от другата страна на масата и се опитваше да си обясни ситуацията. За близо двайсет години в разузнаването бе видял доста странни неща, но това беше уникално. Неведнъж бе принуждавал пленниците да говорят, но винаги след известно усилие от своя страна. В крайна сметка всеки започваше да приказва, но повечето от тези бойци трябваше да видят смъртта в очите, преди да издадат важна информация. Имаше и друг тип, не истински войници, а хората, които им помагаха да си набавят оръжие и провизии — богаташите и търговците, които обикаляха Близкия изток, събираха пари и вербуваха нови бойци за каузата. Те се пречупваха лесно — достатъчно беше да ги заплашиш с насилие или да им намекнеш, че може да спечелят сериозна сума, ако ти помогнат. Хаким му се струваше от втория тип, но той открито призна, че е убивал американски и съюзнически войници в Афганистан.

По време на полета го бяха извадили от чувала и му инжектираха вещество, което да съкрати ефекта от приспивателното. Той се събуди полузамаян, но очевидно изпитваше силна болка. След кратък преглед се оказа, че освен синините по лицето има и две счупени ребра. Единият му бял дроб почти беше излязъл от строя. Уикър беше добре обучен да дава първа медицинска помощ. Той извика Рап настрани и го предупреди да внимава. Ако и другият бял дроб се пробиеше, пленникът можеше да умре. На Рап не му пукаше много за живота на този боклук, повече го интересуваше информацията, която можеше да получи от него. Все пак трябваше да почакат с по-грубите методи, докато състоянието му се подобри.

За негова изненада Ал Харби веднага се разприказва, без да се двоуми и без да поставя условия. Докато Рап задаваше въпроси, Коулман следеше разговора и записваше. Когато кацнаха във Вашингтон, Рап вече бе убеден, че арабинът или казва истината, или е най-добрият лъжец, когото е срещал. По съвет на Уикър вкараха самолета в един хангар и затвориха вратата. Не беше много разумно пак да пъхат пленника в чувала. Когато пристигнаха в кариерата, доктор Люис ги чакаше. Той инжектира на Ал Харби болкоуспокояващо и силен антибиотик. После го прикачи към детектор на лъжата и му зададе няколко въпроса, за да калибрира уреда. Рап стоеше в стаята и следеше дали арабинът ще се опита да излъже машината. Не забеляза нищо такова, но това не означаваше, че не го е направил.

Без знанието на Рап Коулман влезе в килията на Макс Джонсън и го попита за познатите му в областта на телекомуникациите. Джонсън веднага изреди цял списък от фирми и имената на неговите хора във всяка от тях. Коулман се поинтересува дали могат да засекат местоположението на мобилен телефон единствено по номера му. Джонсън обясни, че са в състояние само да установят чрез коя антена предава в момента. После започна да бръщолеви за някаква специална апаратура, която той бил измислил и можела да засече мобилен телефон с точност до сантиметри. Коулман му каза, че засега искат да засекат местоположението само на един апарат. После му обясни, че помощта му ще помогне да убедят Рап да му повярва. Джонсън с готовност се възползва от този шанс. Поиска само връзка с интернет и обеща, че ще намери желаната информация за по-малко от пет минути.

И наистина, само след три минути информацията беше налице. Коулман попита дали има начин да проникнат тайно в системата на митниците и Джонсън потвърди. Провериха къде е пътувал Ал Харби и наистина се оказа, че на път за Насау е летял от Ню Орлиънс до Маями под името Майкъл Андрос. Коулман нареди на Рийвърс да наглежда Джонсън и отиде да съобщи новините на Рап.

Рап тъкмо разпитваше Ал Харби в присъствието на доктор Люис. Коулман почука и поиска да поговорят отвън. Рап излезе, затвори вратата и попита:

— Какво има?

— Мисля, че това е важно. Онзи номер… за който казва, че е на телефона на Карим. Накарах да го проверят.

— Маркъс върна ли се вече? — с надежда попита Рап.

— Не, Джонсън свърши работата.

Рап настръхна:

— Дал си му да ползва компютър?

— Успокой се… наблюдавах го.

— Можем ли да разчитаме на този гад?

— Още му се живее, затова мисля, че можем. — Коулман му подаде картата, която беше отпечатал. — Две неща. Първо… телефонът е бил използван в близост до тази антена южно от Брансън, Мисури. Часът съвпада със съобщението, оставено на гласовата поща на Хаким.

— Значи не е излъгал за местоположението им.

— Да. Накарах Джонсън да провери и в архива на граничната полиция. Майкъл Андрос е заминал от Ню Орлиънс в шест часа тази сутрин, а в Маями се е прехвърлил за Насау. Пътувал е сам и е купил билета си по интернет.

— Ами другото съобщение?

— Кое друго съобщение?

— Карим е оставил две.

— Знаех само за едно.

— Провери телефона. Има още едно. Започва по подобен начин на първото. Карим го нарича страхливец… такива глупости. Нека Джонсън да се опита да засече през коя антена е предавал, когато е изпратил второто.

— А какво да правим с ФБР?

Това беше въпрос с повишена трудност. Рап потърка тила си и се опита да реши.

— Няма да е лесно — измърмори след малко. — Ако им дадем номера, ще искат да знаят откъде го имаме.

— В Северен Арканзас има два трупа и ако съдим по онова, което той ни казва… — Коулман посочи вратата — този Карим едва ли се е отказал да убива. Трябва да им дадем тази информация. Федералните още тъпчат на едно място в Айова, а извършителите са на стотици километри от мястото, убиват старци и Бог знае кого още.

— Знам. Обадих се на Айрини и тя се опитва да измисли начин да представи информацията.

Коулман отстъпи назад и поклати глава.

— Скот, тази работа и на мен не ми харесва, но имаш ли по-добра идея? — настоя Рап. — Ние не крием информация, просто се опитваме да съберем още.

— Ако дадем номерата на федералните, те ще ги засекат за десет минути.

— Глупости… ще ни докарат куп адвокати, ще ни искат съдебни разрешителни, ще ни карат да попълваме десет формуляра в по три екземпляра и едва тогава ще изискат архивите от телефонните компании.

Коулман поклати глава:

— Не знам…

— Слушай. Айрини тръгна за Белия дом. Тя ще измисли нещо. Междувременно накарай нашия приятел Макс Джонсън да влезе отново в архива на телефонната компания и да разбере откъде Карим е изпратил второто съобщение. И да види дали е използвал телефона и за други обаждания.

Коулман кимна и се отдалечи. Рап събра мислите си и се върна в килията. Люис и Хаким си приказваха. Рап застана зад стола на арабина и постави ръцете си върху облегалката. Обсъждаха избухливия характер на Карим. Рап почти не слушаше какво говори Хаким. В момента беше по-загрижен как ще изкарат тази заплетена история от шпионските потайности в прозрачния свят на правозащитните органи. Нямаше съмнение, че рано или късно това трябва да стане. Въпросът беше как. Рап се опитваше да измисли начин, когато нещо, казано от Хаким, привлече вниманието му.

— Какво каза?

— Той много се гордееше с хората си — повтори пленникът — С шестимата, които загинаха при нападението срещу вашия отдел за борба с тероризма.

— Не… преди това. Каза нещо друго.

— Много се ядоса, че се съмнявам в храбростта му. Побесня, когато президентът нарече хората му страхливци. Каза, че ще отиде във Вашингтон и ще покаже на света, че президентът ви е лъжец. Щял да покаже…

— Вашингтон ли? Сигурен ли си, че каза Вашингтон?

— Да, но не знам дали да му вярвам. В смисъл… може да изпрати само Ахмед. Това беше част от първоначалния план. Да прати Ахмед във Вашингтон да убива, докато го спрете.

— Ахмед снайперист ли е?

— Да. При това много способен. Гледал съм го в Афганистан.

— И е казал, че отивате във Вашингтон?

— Да. За да умрем като мъченици. — Хаким поклати глава. — Но не вярвам да го направи. Карим е прекалено влюбен в себе си.

Някой почука и вратата се отвори. Този път Коулман не изчака Рап да излезе.

— Второто съобщение е изпратено в дванайсет и четири минути — обяви. — Предадено е от антена на ъгъла между Шейсет и шеста и „Джаксън Лий“.

— Мамка му!

Рап закрачи напред-назад. Обстоятелствата го притискаха. Трябваше да разгласят информацията веднага. Той извади миникомпютъра си от джоба и се канеше да се обади на Кенеди, когато апаратът иззвъня. На екранчето се изписа името на Неш. Рап реши, че приятелят му може да е при Кенеди, затова вдигна. Послуша няколко секунди, после каза:

— Успокой се, Майк. Сигурен ли си?

Отново се заслуша. От онова, което чу, стомахът му се сви.

— Веднага идваме. Не прави нищо необмислено… само изчакай да се появим.