В името на честта

41.

Рап носеше черен костюм и бяла риза. Не се налагаше да разкопчае още едно копче, за да се впише в обстановката. Така или иначе не закопчаваше горните две-три копчета. С брадясалото си лице не приличаше на полицай. За сметка на това на Коулман му личеше отдалече. Бившият „тюлен“ носеше синьо яке, черна фланелка с висока яка, камуфлажни панталони и високи черни военни обувки. Всеки с малко опит в тази работа можеше да се досети от какво са издутините под дрехите им.

Рап, който бе свикнал да не се набива на очи, сега трябваше да положи усилие да се държи като ченге, да действа с малко по-насечени движения и да гледа хората в очите, давайки на всички да разберат кой командва парада. Реши да пресече улицата направо, а не под ъгъл. Докато се приближаваше, прецени четиримата телохранители. Трима бяха черни, един — бял. Бяха големи мъжаги, с яки крака, мускулести ръце, мощни гърди и дебели вратове. Лесно изпъкваха в тълпата, защото носеха черни дънки и фланелки и бяха доста по-едри от всички други наоколо.

Когато Рап стигна на пет крачки от тротоара, единият чернокож огледа улицата и забеляза двамата приближаващи се мъже. Присви очи и на лицето му за момент се изписа изненада. Рап тръгна право към него. Никой от телохранителите не носеше някакъв знак за ранга си, затова нямаше как да разбере кой е главният. Интуицията му подсказваше, че това вероятно е най-бдителният от четиримата.

Спря пред червеното велурено въже и надникна над широките рамене на бодигарда към отворената врата. През пролуката между дебелите кадифени завеси се виждаха танцуващи хора. Силната музика с мощни баси го удари като вълна. Той отново погледна мъжагата. Рап беше висок около метър и осемдесет и съдейки по наклона на тротоара, прецени, че телохранителят е може би с няколко сантиметра по-висок от него. Височината обаче не го притесняваше. При уличните боеве тя може да бъде само недостатък, а който не вярва, нека да гледа шампионата „Бой без правила“ по телевизията. Високите мъже имат по-голям замах, но центърът на тежестта им е твърде високо, а това пречи, когато се биеш, за да победиш на всяка цена.

Рап отвори сакото си от лявата страна и бръкна във вътрешния си джоб. Телохранителят погледна към кръста му. Видя пистолета, но дори не мигна. Рап извади калъфчето за документи, отвори го и го вдигна до дясното си ухо, за да не кара бодигарда да се напряга.

Черният се вгледа в снимката, после в лицето му и кимна.

— Какво искате?

— Служба за национална сигурност. Не ни интересува клубът. Идваме да говорим с един човек.

Телохранителят понечи да каже нещо, но един от другите, застанал до самата врата, го спря. Този беше още по-едър. Сигурно имаше два метра и вдигаше стрелката на кантара над сто и седемдесет килограма. Бялата му глава беше гладко избръсната, под яката и ръкавите на ризата му се показваха крайчетата на татуировки. Рап забеляза кръстосани сърп, чук и меч на предмишницата му. Повтори онова, което беше казал на негъра, и отново показа служебната карта от Службата за национална сигурност.

Белият мъжага посегна към калъфа за документи и Рап отстъпи крачка назад.

— Няма да ви създаваме неприятности. Искаме само да говорим с един човек.

— Не — изръмжа бодигардът със силен руски акцент и го погледна мръсно. — Имаш ли хартия?

— Хартия? — не разбра Рап.

Якият руснак щракна няколко пъти с пръсти, търсейки правилната дума.

— Заповед — сети се най-после. — Съдебна заповед. Няма заповед, няма влизаш.

Рап погледна едрия негър:

— Не говори сериозно, нали?

Бодигардът сви рамене, сякаш не му влизаше в компетенциите да отговаря на такива въпроси.

Рап отново се обърна към руснака:

— Дай да ти видя паспорта.

Мъжагата започна демонстративно да опипва джобовете си, сякаш търсеше документа. След малко се усмихна нахално:

— Сори. Няма паспорт.

— Тогава ме пусни да вляза или ще те арестувам.

Руснакът се изсмя:

— Дай видя заповед. Няма заповед… чукай се.

Рап махна, сякаш се опитваше да отпрати някой нахален амбулантен търговец. Погледна Коулман, който се оглеждаше назад за Рийвърс.

— Има три възможности — заговори Рап. — Първо, мога да преглътна наглото ти държане, ако веднага се махнеш от пътя ми. Второ, ако се опиташ да ме спреш, ще те арестувам за възпрепятстване на федерален агент и ще те депортират с всички други руски копелета, които сме прибрали през последната седмица.

— А трето? — попита руснакът и скръсти самоуверено ръце пред огромния си гръден кош.

— Трето — завърши Рап, като наклони главата си на една страна, — ще те пребия и ще те оставя да си събираш зъбите по паважа. Избирай. И за да не кажеш, че не съм проявил търпение, давам ти една секунда да решиш.

Докато якият руснак стоеше като статуя, Рап се обърна към Коулман.

— Обади се на Маркъс и му кажи да блокира всичко — каза тихо, за да не го чуят бодигардовете. — В клуба сигурно има още руснаци. Не искам да извикат подкрепления, когато простра този тип.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще нокаутирам това копеле, преди да усети откъде му е дошло.

Той погледна над рамото си и отново огледа мъжагата от лъскавите черни обувки до лъскавото голо теме. Съществуват много начини да свалиш противника. Всеки има различни силни страни и слабости. Едрите мъжаги обаче винаги притежават един недостатък и Рап много добре знаеше кой е той. Руснакът щеше да изгуби двубоя още преди да е започнал. Не се съмняваше в това. Притесняваше се само от тримата яки негри. Лесно можеше да се справи с тези горили, ако го нападат един по един, но в група щяха да го затруднят. Достатъчно беше да го притиснат от всички страни и да се хвърлят върху него. Ако такава тежест се стовареше отгоре му, най-вероятно щеше да му счупи ребрата.

Рап видя Рийвърс да пресича улицата и реши, че е време да действа. Присъствието на мъжагата можеше да се окаже достатъчно, за да респектира тримата телохранители. Рап се обърна и тръгна право към руснака. Спря на крачка от него и постави дясната си ръка на кръста, а лявата — върху ръкохватката на пистолета.

— Е… какво реши?

Руснакът остана с ръце, скръстени пред гърдите. Беше пъхнал стиснатите си юмруци под мишниците.

— Как се казва на английски? — попита, отново търсейки подходящата дума.

— Кое как се казва на английски?

Рап отново огледа краката на бодигарда. Държеше ги разкрачени на широчината на раменете, леко присвити в коленете. Този човек беше свикнал да стряска хората със самите си размери.

Руснакът се ухили:

— Я си го начукай бе. Свобода на слово, нали? Слава на САЩ, кур за ченгетата.

— Кур за ченгетата — повтори Рап достатъчно силно, за да привлече вниманието на другите телохранители и някои от хората, чакащи на опашката.

— Точно така. Вие американци си мисли, че руснаци много глупави, но ние знае закона. Не можеш да направи нищо. Ти си ченге. Не можеш ме пипнеш.

Рап се усмихна и кимна. Наклони се леко напред. Изправи се на пръсти и каза тихо, тъй че да го чуе само руснакът:

— Теорията ти ми харесва, но има един недостатък. Аз не съм ченге.

Обърна се, сякаш си тръгваше. Направи крачка с левия крак и започна да вдига десния. Всичко изглеждаше нормално. По нищо не личеше какво ще се случи в следващия миг. Пръстите на десния му крак докоснаха земята и тогава Рап нанесе удара си. Присви левия си крак и пренесе тежестта си напред. Погледна леко надясно и в този момент ритна с десния си крак като магаре. Петата му улучи крака на руснака точно над дясната капачка и сгъна коляното му назад. Дори става на трениран човек не би издържала подобен удар, камо ли такава, която от десетина години крепеше със седемдесетина килограма по-голяма тежест от здравословното. Изпукването от разместването на костите бе последвано от неприятния звук от късане на сухожилия.

Части от секундата след като нанесе удара, Рап отскочи встрани като секач, който се отдръпва от пътя на падащо дърво. Руснакът остана прав за около секунда, която изглеждаше цяла вечност. Рап издърпа тежката черна палка изпод колана си. Руснакът залитна надясно. Рап знаеше точно какво ще се случи. Мозъкът още не беше осъзнал нещастието, сполетяло дясното коляно. Вътрешният жироскоп подсказваше на тялото да пренесе тежестта си върху десния крак, за да запази равновесие. Това беше нещо, което мозъкът прави автоматично безброй пъти всеки ден и винаги се справя със ситуацията, освен ако някоя външна сила не му попречи или ако дясното коляно не е невъзвратимо увредено.

Руснакът дори не изкрещя. Нямаше време. Просто продължи да се накланя надясно, пристъпи, за да се задържи, и когато всичките сто и седемдесет килограма се пренесоха върху дясното коляно, кракът му се сгъна като евтино картонено столче. Стовари се с трясък, въпреки че се опита да се подпре с ръце. Дясното му слепоочие се удари в твърдата, мръсна настилка и главата му спря с лице към пръстите на дясната му обувка. Тогава започна суматохата.