В името на честта

28.

Когато най-после дойде на себе си, Хаким не направи опит да отвори очи. Главата го болеше адски. Тялото го болеше адски. Всичко го болеше. Постепенно започна да чувства крайниците си. Имаше синини, драскотини, може би някоя счупена кост. Остана със затворени очи не защото не искаше да види къде се намира, а защото го болеше твърде много, за да ги отвори. Инстинктивно започна да проверява дали всичко си е на мястото. Размърда пръстите на краката си и със задоволство установи, че се движат. Вдигна левия си крак — изглеждаше добре. Когато се опита да свие десния, остра болка прониза коляното му. Не можа да определи колко е пострадал, но със сигурност нямаше нищо счупено. Гърдите го боляха, но това беше нищо в сравнение с болката, която изведнъж усети в лицето и ръцете си.

Опита се да отвори очи, но не успя. Клепачите му сякаш бяха залепени. Отново опита и с голямо усилие успя да отвори едното си око на един милиметър. Светлината беше слаба, естествена. Някъде в далечината се чуваше познато бучене. Обонянието му бавно се възстанови и той надуши дим.

Успя да отвори още малко лявото си око и след като известно време гледа някакви странни дървесни шарки, осъзна, че се намира в задницата на караваната. Опита се да се извърти настрана, но не му се удаде. Изпъшка леко. Чувстваше се като наръган с нож. Бавно започна да си спомня. Не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но последното, което си спомняше, беше как Карим се нахвърли върху него с юмруци, крещейки от ярост.

Като си спомни ударите, изведнъж му хрумна защо не може да отвори очите си. Плахо вдигна ръка и докосна лицето си. Ето нещо, за което човек никога не се замисля. Какво е лицето ти на опипване. Обикновено не ни се налага да го правим. Човек толкова често докосва лицето си, по всякакви поводи, че с годините всеки квадратен сантиметър от него се запечатва в съзнанието му. Познава всяка пъпчица или бръчка. Хаким внимателно опипа областта около лявото си око. Имаше чувството, че пипа нещо непознато. Нещо като презрял домат, надуто и гладко. Плъзна пръстите си по-надолу. Устните му бяха още по-зле, а дясното око — два пъти по-подуто от лявото.

Болката се включи като задействана от невидим прекъсвач. Едновременно навсякъде. Сякаш мозъкът не можеше да се справи със сигналите от всяка част на тялото му. Хаким се чувстваше така, сякаш хиляда отровни мравки едновременно го хапеха по цялото лице. Започна да стене, но след няколко секунди си наложи да спре. Мисълта за Карим го преследваше като ужасен кошмар. Не искаше да стимулира повече арогантността на този мръсник.

Как беше възможно приятел да ти причини такова нещо? Хаким не спираше да си задава този въпрос. Отговорът беше толкова очевиден, че повече не можеше да го пренебрегва. Истината зазвуча в ушите му като гласа на стар, мъдър родител, който отдавна го е предупреждавал, но той е бил твърде твърдоглав или глупав, за да се вслуша в съвета му. Хаким отново опипа подпухналото си лице. Нима беше истина? Нима е бил сляп толкова години? Или изведнъж се беше превърнал в мъченик — последната жертва на своя обладан от злото приятел?

Хаким знаеше, че не е в най-доброто състояние на духа, за да разсъждава върху този въпрос, но вече не можеше да си затваря очите пред действителността. Той ли се беше променил или Карим? Или пък и двамата? А може би просто се бяха раздалечили в две противоположни посоки от радикалните си разбирания за света — онези, които им бяха втълпявали фанатичните духовници? Хаким се замисли за младежкия си плам и осъзна колко е бил глупав. Бяха се превърнали в пионки с промити мозъци.

Друг въпрос обаче беше още по-смущаващ. Нима Карим се беше превърнал в чудовище? Хаким си спомни бащата и момчето, които бяха дошли в къщата да искат разрешение да половуват покрай реката. Той беше овладял ситуацията. Двамата не бяха нито федерални агенти, нито местни полицаи. Бяха просто баща и син, каквито можеш да срещнеш навсякъде по света, и ако Карим бе усмирил самолюбието и гнева си, всичко щеше да бъде наред.

Ужасяващото чувство от момента, в който беше чул отварянето на вратата зад гърба си, отново го обхвана. Цялата сцена се разигра пред очите му като на лента, но по някаква причина звукът беше изключен. Виждаше само като на забавен кадър как куршумите се забиват в плътта и телата падат на земята. Болката върху лицето на бащата. Страхът върху това на сина. И за какво? Какво бяха спечелили? Какво бе постигнал Карим с безумното си, закостеняло мислене? Сега отново трябваше да бягат — чужденци в страна, където всички ги търсеха.

Хаким многократно бе изчислявал шансовете им да избягат и нищо не изглеждаше по-надеждно от къщата в Айова. Това беше последното място, където щяха да ги търсят. Дори беше предупредил Карим да не се притеснява, ако някой случайно се появи. Двамата с Ахмед просто трябваше да се скрият. Хаким беше измислил идеално обяснение за присъствието си. Можеше да заблуди всеки, вероятно дори органите на реда. Бяха го обсъждали и репетирали сто пъти.

Тъкмо се питаше как може приятелят му да е толкова безразсъден, когато завеската с цветен десен, разделяща спалното отделение от останалата част на караваната, се дръпна леко. Две големи, почти детски очи се втренчиха в него. Беше Ахмед. Мароканецът дръпна още малко завесата и влезе. Носеше влажна кърпа и бутилка вода. Постави кърпата върху челото на Хаким и вдигна бутилката.

— Жаден ли си?

Хаким понечи да поклати глава, но болката беше страшна. Присви очи и се опита да каже нещо, но от това също го заболя. Опипа вътрешността на устата си с език и установи, че поне два от зъбите му липсват.

Ахмед се наведе и прошепна:

— Съжалявам.

Явно говореше тихо, за да не чуе Карим. Хаким видя страх в очите му, страх на човек, който върши нещо непозволено. С подпухнали устни, покрити със засъхнала кръв, и може би счупена челюст, той промълви:

— Къде сме?

— Не знам. Мисля, че още в Айова.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Не знам. Доста. Боях се да не си мъртъв.

— Колко е часът сега?

Ахмед вдигна черния си електронен часовник. Беше 12:56.

Хаким се опита да пресметне времето и изчисли, че е бил в безсъзнание около пет часа.

— От колко време пътуваме?

Мароканецът сви рамене.

Хаким изведнъж надуши позната, но много силна миризма, идваща от Ахмед.

— Миришеш на дим.

Младежът плахо погледна зад себе си, преди да отговори:

— Карим ме накара да прибера труповете в къщата. В мазето. После я подпали.

— Защо? — удивено попита Хаким.

— Ами да унищожи уликите.

— И да привлече полицията? Какво направихте с припасите в плевнята?

Ахмед сви рамене. Карим го извика отпред, явно той караше.

— Ще дойда да те видя по-късно — измънка младежът.

— Какво стана с тяхната кола?

Ахмед го погледна неразбиращо.

— Колата на ловците.

Мароканецът сви рамене.

— Не знам.

След това излезе.

Хаким бавно се завъртя наляво. Затвори очи и се опита да се отпусне. Питаше се колко време ще й трябва на полицията, докато се досети кой е бил в къщата. Предполагаше, че скоро ще ги заловят, но това не го тревожеше.