В името на честта

33.

Хаким отново дойде на себе си и първото, което му направи впечатление, беше, че не усеща движение. Нямаше ги лекото полюшкване и подрусване от случайни неравности на пътя. Завъртя главата си първо на едната, после на другата страна. Имаше чувството, че някаква течност се движи вътре. Едното ухо го заболя. Веднага се досети, че тъпанчето му е спукано. Стисна зъби и след малко отвори очи и огледа задницата на караваната. Щорите на двата прозореца все още бяха спуснати, но през тях проникваше дневна светлина.

Този път обаче имаше нещо странно. Да каже, че е загубил чувство за време, би било твърде меко. Хаким изобщо нямаше представа за часа, но предполагаше, че е спал почти цял ден. От време на време нещо го заболяваше толкова силно, че го стряскаше, но след малко пак се унасяше. Спомените му бяха размътени, но се сети, че по някое време Ахмед заби нещо в ръката му. Мислите му отново блуждаеха, но изведнъж осъзна, че е жаден. Опита се да седне, но беше твърде болезнено. Със сигурност имаше счупени ребра.

Пресегна се и хвана завесата, разделяща спалното от кухненския бокс. Успя да пропълзи малко напред и видя Карим и Ахмед в предницата. На масичката имаше разгънати карти и двамата говореха шепнешком. Карим усети, че го гледат. Вдигна черните си очи и погледна през пролуката човека, когото преди няколко часа беше пребил.

Хаким не се смути. Втренчи се в приятеля си с полуотвореното си ляво око (дясното все още бе твърде подпухнало). Искаше Карим хубаво да види обезобразеното му лице. Искаше да види добре какво е сторил на човека, с когото уж бяха приятели.

Ахмед също го видя, че се е събудил, и бързо дойде в кухненското отделение. Отвори вратата на малкия хладилник и извади бутилка вода. Занесе я на Хаким и като внимателно подпря главата му, допря гърлото до подутите му устни.

Хаким отпи няколко глътки, спря за момент, после пак отпи. Когато почувства, че може да говори, без да хрипти, попита:

— Къде сме?

Ахмед погледна командира си и Карим кимна неохотно. Мароканецът отново се обърна към Хаким и отговори:

— Не знаем.

— Не знаете? Искаш да кажеш, че сте се загубили?

— Да.

Хаким не знаеше дали да плаче, или да се смее.

— Как така се загубихте, бе? Къде е джипиесът?

Ахмед замълча. Карим отговори тихо, но гневно:

— Остана в къщата.

Хаким вдигна лице към тавана и се изсмя без глас. Толкова много предпазни мерки беше взел. Как бе възможно да провалят всичко? Не се притесняваше, че са се загубили. Той бе пропътувал Америка надлъж и шир. Беше прекарал безброй нощи в уединени крайпътни мотели, разучавайки пътни карти, толкова много, че сигурно можеше да спечели всяко географско състезание в страната.

— Колко е часът?

Ахмед погледна часовника си и отговори:

— Почти пет.

— Кога тръгнахме от фермата?

— Около девет… струва ми се.

— Точно в осем и четирийсет и седем — уверено обяви Карим.

— Знаете ли в кой щат сме?

Ахмед измънка смутено:

— Мислех, че знам, но сега не съм сигурен.

Хаким беше потресен. Централните американски щати бяха огромни.

— Как може да не знаеш?

— Ами реката — отвърна мароканецът, сякаш това обясняваше всичко. — Вие се като змия.

Сега Хаким разбра объркването му. Мисисипи служи за щатска граница през по-голямата част от три хиляди и седемстотинте километра на течението си. Караваната имаше два резервоара, които побираха около двеста и осемдесет литра. Той знаеше, че резервоарите са били пълни, защото лично ги беше заредил догоре от резервните цистерни във фермата. Ако пътуваха по федерални шосета и спазваха ограниченията, можеха да изминат около хиляда и двеста километра, без да зареждат. Това означаваше около десет часа каране, а пътуваха не повече от осем.

— Колко гориво имаме?

— Малко.

— Колко малко?

— Резервоарите са почти празни.

Страх обхвана Хаким. Как беше възможно? Той бе обяснил плана за бягство и на двамата. Беше се опитал да го набие в главите им, та ако нещо се случи с него, да могат да избягат по един от два проверени маршрута — през Хюстън или през Чикаго. В двата варианта предвиждаха да пътуват по главните шосета, което позволяваше да стигнат максимално далеч за минимално време и намаляваше риска от непредвидени проблеми. Като загубване например.

— Какво стана с маршрутите, които бях подготвил? Те могат да се следват лесно, дори без джипиес.

Ахмед завъртя очите си така, сякаш искаше да посочи зад гърба си, но не смееше да се обърне. Хаким разбра.

— Карим, защо не следвате плана ми?

Искаше му се Ахмед да види киселото изражение на лицето на Карим.

— Взех тактическо решение. Имайки предвид случилото се, реших, че трябва да импровизираме.

— И какво постигна, като се отклони от плана ми? — попита Хаким, без да се интересува дали ще ядоса приятеля си.

След дълго мълчание Карим изръмжа:

— Нямам нужда от твоята помощ. Ще се справя и без теб.

— Затова ли сме спрели? Ако беше следвал плана ми, щяхме да сме на половината път до Хюстън или скрити под някой мост в Чикаго. Толкова усилия положих, а ти пак не ме слушаш и ето какво постигна.

— Ахмед, ела тук! — заповяда Карим.

Якият мароканец послушно отиде в предницата на караваната.

Карим погледна заплашително приятеля си и предупреди:

— Няма да се поколебая пак да те пребия. Нямам нито време, нито търпение да се занимавам с накърнените ти чувства.

— Аз пък нямам време и желание да търпя арогантността и глупостта ти.

Лицето на Карим пламна от гняв. Той дръпна назад разпасаната си риза и показа ръкохватката на пистолета си.

Хаким се усмихна — вече не можеше да се похвали с идеално подредените си бели зъби — и изхриптя:

— Говориш за мисия и вяра, твърдиш, че водиш свещена война, но не можеш да се смириш дори за секунда.

— Аз съм ти командир. Откъде накъде ще се смирявам пред тебе?

— Кой ти е дал този командирски чин?

Карим стисна ръкохватката на пистолета.

— Сам си се обявил за командир — продължи Хаким. — Аз никога не съм бил част от отряда, който си обучавал в джунглата. Може да си мислиш, че съм, но не е така и дълбоко в сърцето си знаеш, че това е истината.

— Писна ми да ми говориш така! — изкрещя Карим и се изправи.

Хаким запази спокойствие.

— И мислиш, че това е оправдание да ме убиеш?

— На бойното поле всичко е оправдано. Дисциплината трябва да се спазва.

Хаким се разсмя, но се задави. Изкашля кръв, която потече по брадичката му. Лицето му обаче бе толкова подуто и изтръпнало, че той не усети.

— Какво би казал Аллах за това? — попита той. — Казваш, че правиш всичко, за да угодиш на Аллах. Как ще угодиш на Аллах, ако ме убиеш?

Карим стисна пистолета толкова силно, че ръката му затрепери.

— Аллах иска тази мисия да завърши успешно. Това ще му хареса. Той се отвращава от теб и западните ти маниери. Аллах изобщо не го е грижа за теб. Той ще ме възнагради, ако те убия и изпратя в ада.

— Сега твърдиш, че знаеш какво мисли Аллах. Я, какъв велик си бил. Защо не го попиташ къде сме?

— Не мога да търпя повече — изръмжа Карим и насочи пистолета към Хаким.

Ахмед се провикна от предницата на караваната:

— Командире, моля те, може ли да поговорим?

Карим се обърна. Мароканецът стоеше изпънат като струна, с притиснати до тялото ръце, вдигната брадичка и насочен напред поглед, сякаш беше на тържествена проверка.

— Какво има?

— Лично е. Моля те, командире.

Хаким лежеше и се питаше дали си е загубил ума. Защо предизвикваше този луд, който беше готов по-скоро да убие човек, отколкото да признае, че греши? Причината вероятно беше в това, че не му пукаше. Карим се подвоуми, но реши да изпълни молбата на младежа. Двамата излязоха и затвориха вратата. Останал сам, Хаким се запита дали ще има достатъчно смелост да ги остави да се оправят сами. Нека се спасяват без неговата помощ. Така справедливостта щеше да възтържествува. Нека този самовлюбен глупак разчита на собствените си качества, за които имаше толкова високо мнение. Нямаше да оцелее повече от няколко дни.

Ахмед се качи в караваната сам и затвори вратата. Предпазливо отиде в задницата и седна на ръба на леглото. Заговори тихо:

— Знам, че не ти е лесно. Той се промени в джунглата. Всички се променихме.

— Това не е извинение.

— Не, но е причина.

Хаким за пръв път осъзна, че Ахмед може би не е толкова глупав, за колкото го беше мислил.

— Каквато и да е причината, той не ми е командир.

— Ти може да мислиш така, но трудно ще убедиш него.

— Тогава няма смисъл да си говорим.

Ахмед вдигна помирително ръце.

— Мисля, че трябва за известно време да не се виждате.

— Идеално… оставете ме някъде по пътя.

Ахмед се престори, че не е чул. Още понижи глас:

— Предложих аз да се занимавам с теб.

— Аха, сега ти ли ще ме командваш? Да спазваме стриктно йерархията — подигравателно измърмори Хаким.

— Не. Искам да спася живота ти. Мисля, че си добър човек. Освен това имаме нужда от теб. Моля те, помогни ни.

Хаким се замисли. След малко отговори:

— Отдясно в задния багажник има една черна раница. Донеси ми я.

Ахмед излезе и след малко се върна с раницата. Карим се качи в караваната и застана зад Ахмед, като още държеше пистолета. На Хаким му хрумна, че сигурно го следи да не извади оръжие от раницата. Отвори един цип и извади малко джипиес устройство. Включи го и погледна Карим с притвореното си око:

— Трябваше само да ме помолиш. Имам резерви от почти всичко.