В името на честта

50.

Седемнайсетте членове на комисията седяха около подковообразна дървена маса. Тъй като заседанието беше закрито, в залата присъстваха ограничен брой хора от канцелариите на сенаторите. На Рап му се сториха малко по-сериозни от нормалното. Дори Огдън имаше по-печално изражение. Тя погледна над очилата си. По лицето й не се четеше нито удовлетвореност, нито злоба. Само хладна, премерена критичност. Двамата никога не бяха хранили топли чувства един към друг и Рап не се самозалъгваше, че причината е единствено в нея. Той никога не беше демонстрирал към сенаторите уважението, което бяха свикнали да получават. Близо петнайсет години успяваше да убегне от вниманието на Комисията по правосъдие, но напоследък се беше замесил в поредица от тежки инциденти, които възбудиха твърде голям интерес. През последните няколко години комисията го наблюдаваше отблизо. Сочеха го като крещящ пример за всичко, което не беше наред във Войната срещу терора, поне така го представяше сенатор Огдън.

Лонсдейл удари с чукчето си, за да даде начало на заседанието, и през следващите няколко минути очерта дневния ред. Преди да даде думата на първия желаещ да говори, попита директор Кенеди дали иска да каже нещо.

При други обстоятелства Кенеди би отказала, но сега се възползва от възможността:

— Бих искала да изкажа искрените си съболезнования на комисията. Знам, че някои от хората, които загинаха миналата седмица, са били за вас много повече от колеги. Били са ваши приятели. Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря, госпожо директор — отговори Лонсдейл. — От името на комисията бих искала да изкажа съболезнованията си към ЦРУ и семействата на загиналите при нападението над Националния антитерористичен център.

— Благодаря, госпожо председател.

Лонсдейл кимна на колегите си, седнали отдясно, и даде начало на въпросите. Всички започваха по един и същи начин, макар че съболезнователните речи бяха доста съкратени поради липсата на камери и факта, че стенограмите от заседанието щяха да останат секретни с години напред. Всъщност всичко беше съкратено. Сенаторите държаха на позициите си, но не искаха да губят време. Двама членове на опозицията и един от управляващата партия изразиха пълна подкрепа за ЦРУ и дори не споменаха за проблема, който се бяха събрали да разискват — издевателствата на Мич Рап и Майк Неш над един американски гражданин.

Когато дойде ред на сенатор Огдън, настроението коренно се промени. Сега щеше да започне пукотевицата.

— Директор Кенеди, във встъпителните си думи споменахте, че няма да се откажете, докато виновниците за нападенията не бъдат изправени пред правосъдието. Какво точно имате предвид под правосъдие?

Кенеди се наведе напред и понечи да отговори, но не успя, защото Огдън я прекъсна:

— В миналото раздавахте правосъдие, като оставяхте господата Рап и Неш да играят ролята на съдия, съдебни заседатели и палач.

Рап се наведе напред и отбеляза:

— Госпожо сенатор, казвате го, сякаш в това има нещо лошо.

Огдън се втренчи в него и напрежението стана осезаемо. Рап я погледна дръзко, сякаш я предизвикваше да го нападне, и точно такава беше целта му. С годините беше установил, че трудно изтърпява дневния ред и процедурите в сенатските комисии, особено в тази — известна с това, че в състава й участваха някои от най-самовлюбените и надути членове на Сената. При толкова много по-важни неща, които имаше да прави, изобщо не му дремеше, че ще разяри Огдън и групичката й от съмишленици. Калифорнийската сенаторка беше учебникарски пример за политик, който няма реален поглед над действителността. Движеше се в елитните кръгове на партията си и слушаше само изтъкнати юристи, учени и най-смахнатите групи по интереси. Рап никога не беше твърдял, че разбира тънкостите на политиката, но имаше чувството, че Огдън е в крещящо противоречие с волята на мнозинството от избирателите в Калифорния.

— Господин Рап — изрече тя с леден тон, — не е тайна, че никога не съм одобрявала и вас, и вашите методи. Не съм единствената, която смята, че са ви оставили да правите каквото поискате и това продължава вече твърде дълго. Вашите безобразни методи само помагат на врага да набира още повече доброволци. Вие се ръководите от примитивния принцип „око за око, зъб за зъб“ и макар че за кратко време отмъщението носи удовлетворение, в дългосрочен план то има катастрофални последствия. Вие използвате „екстремални мерки“, ако използвам този отвратителен евфемизъм. — Тя замълча за момент и огледа останалите в залата. — Всички знаем какво означава това. Мъчения. Когато умишлено извадите нечия раменна става и после извиете ръката така, че да причините на човека още по-силна болка, това не може да бъде наречено по друг начин освен мъчение.

— За разлика от моите колеги, които са склонни временно да забравят положената от тях клетва и да пренебрегнат моралните си ценности, аз нямам такова намерение. Вие петните всичко, което ние олицетворяваме. Подкопавате репутацията ни на световната сцена и сте в крещящо противоречие с националните ни ценности. Вашата престъпна тактика и неморалните ви методи невъзвратимо омърсиха доброто ни име. Мъченията, които своеволно прилагате, са етично недопустими и крещящо противозаконни. Те нарушават нашите закони. Това е плесница в лицето на международните съдилища и потъпкване на Женевската конвенция, която по закон сме задължени да спазваме. Вашите действия застрашават живота на нашите служители и разпалват антиамерикански страсти по цялото земно кълбо. Вие на своя глава уронвате моралния ни престиж, и за какво? За съмнителни резултати, в най-добрия случай. Всеки в тази комисия, който е достатъчно смел, за да го признае, ще каже, че от мъченията няма полза. Въпреки това всички ние седим със скръстени ръце и се надяваме, че черното петно просто ще изчезне. И всичко това въпреки факта, че разполагаме със свидетелство, представено от известен адвокат и подписано от уважаван лекар, че след атаките от миналата седмица един американски гражданин е бил измъчван от господин Рап и господин Неш.

Рап търпеливо изслуша цялото й обвинително слово. Отбелязваше отделните точки една по една и внимателно замисляше контраатаката си. Никога друг път нямаше да има такава възможност пред тази комисия. Бързо огледа лицата около масата. От седемнайсет сенатори поне половината гледаха колежката си намръщено. Неколцина други изглеждаха така, сякаш просто искат да станат и да си тръгнат. Огдън имаше само двама твърди поддръжници, старшите сенатори от Върмонт и Илинойс — загубили връзка с действителността партийни фанатици, изградили кариерата си с нападки срещу ЦРУ при всяка удобна възможност.

Огдън поклати глава, сякаш пред тях стоеше отвратителен изнасилвач на деца, и продължи:

— Аз не мога да мълча като колегите си. Длъжна съм да изразя цялото си негодувание срещу вас, господин Неш и жестоките ви, неморални методи. Мисля, че вие сте чудовища. Мисля, че трябва да бъдете прогонени от системата на държавните служби. Мисля, че трябва да бъдете разследвани, обвинени, осъдени и затворени в най-лошия затвор, който можем да намерим във федералната система… и надявам се, за много, много дълго време. — Тя се облегна назад и се огледа в двете посоки. — Освен това съм длъжна да изразя изключителното си разочарование от колегите си, които с такава готовност си затварят очите пред вас и противозаконните ви прийоми. В крайна сметка това е комисия по правосъдието, където върховенството на закона е най-важно. Смущаващо е, че тази сутрин аз съм единственият глас на законността.

В стаята настъпи мълчание за няколко дълги секунди. Рап седеше в най-левия край на голямата свидетелска маса. Кенеди беше в средата, а Неш — отдясно. Двамата юристи седяха точно зад тях. Рап погледна началничката си и кимна леко в знак, че той ще отговори. Погледна към Лонсдейл в средата на голямата маса и каза:

— Госпожо председател, ако може, да отговоря?

— Разбира се.

Рап избута стола си назад и се изправи. Закопча черното си сако и излезе иззад масата.

— Защо става свидетелят? — попита подозрително Огдън, като погледна странично Лонсдейл.

Рап знаеше, че това ще я ядоса още повече.

— Ставам в знак на уважение, госпожо.

— Госпожо „сенатор“ — сопна се тя. — Много съм се трудила, за да достигна до този пост, затова държа да се обръщате към мен с полагащата ми се титла. И ако обичате, седнете на мястото си.

— Госпожо сенатор, защо трябва аз да засвидетелствам уважение към вас, след като вие поставяте под съмнение морала и мотивите ми?

— Поставям ги под съмнение, господин Рап, защото народът на Калифорния ме е сметнал за достатъчно достойна, за да ме избере четири пъти за сенатор на Съединените американски щати, и бих нарушила клетвата, която съм дала в името на Конституцията, ако си затворя очите пред варварското ви поведение. Сега седнете!

— Не, благодаря. Но преди да отговоря на забележките ви, бих искал да ви задам един прост въпрос. Склонна ли сте да признаете, че двамата с господин Неш сме направили известни жертви? Че служим добросъвестно на страната?

— Господин Рап — изсъска Огдън с глас, наситен с презрение, — в страната има милиони държавни служители и от всички тях аз ви причислявам към най-долната категория.

Рап почувства известен прилив на гняв.

— Госпожо сенатор, раняван съм три пъти, докато съм служил на тази страна. Получих този симпатичен белег, когато бях на двайсет и пет. — Рап показа лявата страна на лицето си, където покрай челюстта се виждаше десетинасантиметров белег. — Това ми е спомен от главния виновник за терористичния атентат над самолета на „Пан Ам“. На борда имаше сто седемдесет и девет американци. Изгубил съм трийсет и пет мои състуденти от Университета на Сиракюз, включително жената, с която излизах от години и за която смятах да се оженя. Бил съм пленник на „Хамас“ в продължение на близо месец. Бил съм арестуван и бит в Сирия и Йемен, и всичко това много преди скандалите с „Абу Гариб“ и „Гуантанамо“, затова, моля ви се, недейте да твърдите, че ние с господин Неш сме създали този проблем. Тези садисти действат дълго преди двамата да се включим в борбата, и за съжаление ще продължават да действат и след като се пенсионираме.

— Господин Рап, всичко това е много хубаво, но в момента не съм в настроение…

— Настроение! — изкрещя Рап толкова силно, че неколцина сенатори се дръпнаха стреснато назад. — Вие поставяте под съмнение морала и лоялността ми, оспорвате факта, че съм се жертвал за страната си, а когато реша да се защитя, нямате настроение да ме изслушате, така ли?

— Нямате право да ми говорите така! — заяви Огдън, опитвайки се да сложи нещата под контрол.

— Сега пък недоволствате заради тона ми. Поведението ми ви обижда — подигравателно изрече Рап.

— Барбара, това е недопустимо.

— И още как! — изкрещя Рап. — Два свята се сблъскаха и седем от вашите колеги се убедиха по най-жестокия начин, че с тези кръвожадни изроди не може да се преговаря. А сега вие обявявате моите действия за неморални.

— Господин Рап — отбеляза Огдън, като се опитваше да запази спокойствие, — нима е скандално да наречеш прилагането на мъчения неморално?

— А какво ще кажете за частичните аборти?

Огдън се намръщи, сякаш Рап говори глупости.

— За какво приказвате?

— Вие засегнахте темата за морала, не аз. Обвинявате ме, че съм изкълчил ръката на един терорист.

— Заподозрян. Който освен това е гражданин на САЩ и невинен до доказване на противното.

— Невинен. Нека да ви разкажа за този боклук, когото толкова ревностно защитавате. Той е от Саудитска Арабия и е кандидатствал за американско гражданство с единствената цел да помогне за атаките, при които миналата седмица загинаха 185 наши съграждани. Преди няколко минути разказахте на членовете на комисията, че съм извадил рамото на този човек след първоначалните три експлозии, но не споменахте, че докато, по ваше твърдение… — Рап замълча за миг и отново наблегна на фразата — … по ваше твърдение, съм вадил рамото на терориста, приятелите му нахлуха в сградата и хладнокръвно застреляха осемнайсет федерални служители. Така, докато поставяте нас в най-нисшата категория на държавните чиновници, рискувате самата вие да се наредите сред онези, които се интересуват повече от политическата си власт, отколкото от сигурността на страната.

— Не мога да слушам повече това — заяви Огдън и затвори папката си.

— Кажете ми, сенатор Огдън — продължи Рап, имайки предвид написаното в листа, който беше получил от Лонсдейл, — кое според вас е по-неморално. Да извадиш рамото на терорист, който умишлено е излъгал в молбата си за получаване на гражданство, за да може да се нарече американец и да помага за убийството на много невинни хора, или да забиеш игла в мозъка на осем и половина месечен човешки зародиш и да изсмучеш мозъка му?

— Добър ход, господин Рап… но в случая говорите за утвърден закон, а пред тази комисия това е голяма грешка. Не сте подготвен, за да спорите по тази тема.

— Напълно сте права, госпожо. Но не ме разбирайте погрешно. Аз не критикувам вашата позиция. Убил съм твърде много хора, за да агитирам против абортите. Просто се опитвам да изтъкна двуличието, което вие последователно показвате през двайсет и една годишната си кариера като американски сенатор. — Рап започна да цитира числата, които му беше казала Лонсдейл. — Вие неизменно подкрепяте политиката за узаконяване на абортите. Трийсет и осем пъти сте гласували за запазване или разширяване на възможностите за частичен аборт, а и за увеличаване на финансирането за клиники, които го правят.

— Хората в тази стая много добре знаят за какво съм гласувала и мога да ви уверя, че не съм единственият член на комисията, подкрепящ сто процента правото на избор на жените.

— Не знаех и не следя отблизо този проблем. Не е моя работа да обсъждам защо някой гласува по определен начин. Аз съм този, когото вие, госпожо сенатор, обвинявате, че съм варварин без никакъв морал. Затова се опитвам да разбера на какво се дължи възмущението ви.

— Наистина ли не разбирате защо се възмущавам от използването на мъчения?

— Вие сте интелигентна, цивилизована жена. Не съм очаквал да одобрявате открито мъченията. Просто не разбирам откъде идва това възмущение. Преди малко повече от година саудитски гражданин на име Абад бин Бааз идва в Съединените щати, настанява се във Вашингтон и започва да складира експлозиви и да събира информация в помощ на същата терористична група, която миналата седмица със същите тези експлозиви взриви няколко сгради и уби много невинни граждани. Аз го хванах на местопрестъплението и в усилията си да заловя терористите, които все още са на свобода, съм — по ваше твърдение — извадил рамото му и съм го понабил. И вие се възмущавате от поведението ми!

— Мисля, че всеки нормален човек би се възмутил.

— А какво ще кажете за хората, които изсмукват мозъка на неродени бебета с единственото основание, че майката е представила медицинско от двама лекари, твърдящи, че имала депресия или друг психически проблем и това щяло да попречи на нормалното раждане?

— Господин Рап, двата въпроса нямат нищо общо. Както казах…

— Помня какво казахте, сенаторе — изкрещя Рап, — и ми писна от престореното ви възмущение.

— Господин Рап! — Червендалестият сенатор от Върмонт скочи на крака. — Внимавайте как се държите! Намирате се в Сената на Съединените американски щати!

— Много добре знам къде сме, господине. Това е институцията, която не само че одобрява убийството на напълно оформени неродени бебета, ами и смята, че данъкоплатците трябва да плащат за това. — Рап погледна Огдън. — И наричате мен варварин!

— Господин Рап, за последен път ви казвам, че не сме се събрали да обсъждаме абортите.

— Много добре знам, госпожо. Събрали сме се да слушаме моралните ви поучения за онова, което вие твърдите, че съм направил. Аз само се опитвам да изтъкна лицемерието, с което тази многоуважавана институция е известна.

Рап се върна при масата и седна.