20.

Главната квартира на ЦРУ

Рап остави колата в подземния гараж и се качи в личния асансьор на директора. Кенеди беше уредила да може да го ползва, когато влиза или излиза от сградата и не иска го видят, което се случваше често. Рап не обичаше административната сграда на Управлението и се стараеше да идва възможно най-рядко. Поради уникалния характер на работата си обаче не винаги можеше да се обади на Кенеди по телефона и да й каже какво се случва. И двамата бяха възпитаници на Томас Стансфийлд, емблематична личност от Втората световна война, който ги учеше никога да не се доверяват на телефона само защото някой техник им е казал, че е обезопасен. Историята на шпионажа беше пълна със случаи, когато велики държави са се предоверявали на комуникационната си система, а по-късно се е оказвало, че врагът ги е подслушвал. В някои случаи обстоятелствата все пак налагат да се ползва телефон. Основното тогава е да говориш колкото може по-завоалирано. Ако обаче правиш нещо, за което могат да те тикнат в затвора, най-добре да проведеш разговора очи в очи.

Рап натисна най-горното копче в асансьора. Когато вратата започна да се затваря, той се замисли за Неш. Изобщо не съжаляваше, че го удари. Работата им не беше да подпират по цял ден бюрата, а да се бият. Джудо, карате, борба, кикбокс — разбираха от всичко. Рап беше привърженик на джиу-жицуто, а Неш, бивш шампион по борба в гимназията си, нямаше съперници. Рап знаеше повече трикове и никога не се беше оставял на малко по-младия си приятел да го победи, но фактът, че сега успя да го събори по задник само с един удар, беше красноречив за душевното състояние на Неш. Щом се отрезвеше, сигурно щеше да благодари на Рап за това. Така бяха обучени морските пехотинци. Побесняваха, когато страстите се разгорещят, но след като се успокояха, сами се надсмиваха над глупостта си. Не бяха злопаметни хора. Друго измъчваше Рап — че не го беше предвидил. Той лично бе обучавал Неш. Момчето имаше талант за тази работа. Корав мъж, но в същото време достатъчно естествен, за да не прилича на робот като много военни, когато решат да сменят професията си.

Само преди две седмици Неш първи щеше да свети маслото на Адамс, а сега се тюхкаше като ония мекушави политици в Капитолия. Рап беше виждал и други мъже да се огъват под напрежението. Работата им беше стресираща. Понякога кратко разпускане беше достатъчно, за да се върнат в релси, но имаше и такива, които никога не се опомняха. Рап с горчивина си спомняше за един свой колега. Наложи се да го застрелят като куче. Не искаше дори да си помисля, че същото може да се случи и с Неш. Рап добре познаваше жената и децата му. Неш беше добър съпруг и баща, но за съжаление знаеше твърде много.

Асансьорът спря и в мига, в който вратата се отвори, Рап усети, че нещо не е наред. Двама от телохранителите на директорката стояха на пост, двамата й секретари говореха по телефона, а наоколо не се виждаше нито един агент от Сикрет Сървис. Дори президентът да закъсняваше, поне двама от службата за охрана трябваше да са тук да подготвят терена. Рап понечи да попита Стивън, единия секретар на Кенеди, какво става, но младежът посочи вратата на кабинета и му направи знак да върви. Рап потропа с юмрук няколко пъти и влезе.

Просторното помещение имаше кът за сядане отпред, след това беше бюрото на директора, а отзад имаше голяма заседателна маса. Отдясно бяха санитарният възел и кабинетът на заместник-директора. Вместо шестимата или осмината души, които Рап очакваше да види, вътре имаше само двама — началничката му и един човек, когото не познаваше, но за когото много бе слушал. Беше хубав мъж. Късата му коса бе наполовина черна, наполовина бяла, а върху мургавата му кожа нямаше нито една бръчка или пъпка.

Рап никога не беше обичал седмия етаж на Ленгли. Не си спомняше нито един случай, когато да е дошъл в централата на ЦРУ с желание. Причината не беше в хората. Айрини Кенеди му беше като роднина; предшественикът й, Томас Стансфийлд, бе един от най-интелигентните хора, които познаваше. Момчетата и момичетата от разузнаването бяха отлични професионалисти, но седмият етаж повече от всяка друга служба в тази сфера на дейност служеше на политически амбиции и създаваше купища проблеми, които нямаха никакво отношение към дейността на ЦРУ.

Сегашният посетител на директор Кенеди беше доказателство за това. Гейбриъл Дикърсън остави чашата си с кафе в чинийката върху стъклената маса и се изправи. Подаде дясната си ръка и се усмихна лъчезарно.

— Младежо, за мен е чест да се запознаем!

Рап не споделяше радостта му, затова само кимна. Първото му впечатление бе, че Дикърсън е по-висок, отколкото си го беше представял, особено за осемдесетте си години. Рап беше около метър и осемдесет, а старецът стърчеше с близо половин глава над него. Второто, което Рап забеляза, изобщо не го изненада. Дикърсън имаше чар, с който би могъл да убеди и петгодишно хлапе да му подари близалката си. Дали се беше родил с това обаяние, или го бе усвоил в някоя фирма за употребявани автомобили, Рап не знаеше и не се интересуваше. Знаеше обаче, че трябва да внимава много, защото в политиката Гейб Дикърсън беше онова, което Рап бе в разузнаването. Използваха, разбира се, различни методи, но и двамата бяха майстори в задкулисните игри. Рап често действаше със сила, но Дикърсън беше не по-малко безскрупулен. Голямата разлика беше, че Рап използваше юмруците си и оръжие, а Дикърсън — бележник и малък отряд от юристи, журналисти и политически дейци, за да унищожава враговете си или да прави дребни услуги на клиентите си.

— Къде е господин Неш? — попита той.

— Не успя да дойде — отвърна Рап, като погледна Кенеди, все още седнала на дивана.

— Колко жалко — избумтя Дикърсън с дълбокия си басов глас. — Много исках да се запозная и с двама ви. Чух какво сте направили миналата седмица и исках да ви благодаря лично.

Рап вдигна вежди:

— Миналата седмица ли?

— При нападението над центъра за борба с тероризма. Разбрах, че без вас и господин Неш положението е щяло да бъде много по-лошо.

„То вече е по-лошо — помисли си Рап. — Никой в този проклет град не умее да пази тайна.“

— Не вярвайте на всичко, което чувате, господине. Знаете как се разпространяват слуховете… от бълхата става слон.

Дикърсън избухна в дълбок, заразителен смях:

— Колко сте досетлив! Жалко, че не работите за мен.

Без да иска, Рап се усмихна. „Леле, този е опасен“ — помисли си.

— Вие сте смел мъж, господин Рап… Да нападнете цял въоръжен отряд. — Дикърсън поклати глава, сякаш не можеше да повярва. — Малцина биха постъпили така.

— Както казах, не бива да вярвате на всичко, което чувате в този град.

Рап искаше да запази името си в тайна от медиите на всяка цена, а хората като Дикърсън печелеха много сила и влияние, шепнейки пикантни тайни в любопитни уши.

— Това не е нещо, което съм чул — оправда се Дикърсън. — Прочетох го в доклада на ФБР. Шестима терористи влизат в оперативния център в индианска нишка и започват хладнокръвно да избиват персонала. Господин Неш отвлича вниманието на нападателите от балкона над главната зала, като улучва водача им веднъж в шлема и още три пъти отстрани… с 40-калиброви куршуми. Тогава вие нападате отряда. Застрелвате втория в гърлото, третия в носа, четвъртия два пъти във врата, петия в лицето, а последния — в кръста… с 9-милиметров „Глок“. После установявате, че телата им са заредени с експлозив, но запазвате самообладание и не побягвате. — Дикърсън поклати глава, сякаш тази част го е впечатлила най-много. — Вие и господин Неш с помощта на неколцина други агенти изхвърляте и шестимата терористи през прозореца върху бетонната рампа на подземния гараж. Експлозивите избухват и нанасят сериозни щети на сградата, но никой не загива.

Всичко се беше развило доста бързо, но доколкото Рап си спомняше, политикът бе запомнил най-основното.

Дикърсън продължи:

— Мнозина биха ви обявили за глупак или за луд, но аз виждам нещата в малко по-различна светлина. Вижте, господин Рап, моята работа е да преценявам хора като вас. Имам много общо с майстора шивач, който само с един поглед към човека в другия край на стаята може да му скрои костюма. Е, аз не се интересувам от костюми. — Дикърсън почука слепоочието си с един от дългите си пръсти с безупречен маникюр, после потупа гърдите си. — Аз се интересувам какво има тук горе и какво носи човекът в сърцето си. Обикновено трийсет секунди са ми достатъчни, за да преценя някой перспективен клиент. — Изгледа Рап от главата до петите. — В това, което сте сторили миналата седмица, няма нищо глупаво или безумно. Вие сте в стихията си, когато положението е най-напечено. Когато другите се паникьосат, вие действате, без да се замисляте, като по програма. Изключвате всички външни дразнители… мозъкът ви очертава първо пътищата за нападение и чак след това тези за отстъпление. Преценявате врага, както дървосекач преценява дърво, и действате мълниеносно и безотказно. — Дикърсън поклати глава. — Това не е глупост, това не е лудост.

Загрузка...