В името на честта

29.

Рап се събути от приземяването след около час сън, както обикновено се случваше. При излитане му се доспиваше, а при кацане се събуждаше. Не знаеше точно защо, но предполагаше, че е заради прилепянето към облегалката, когато самолетът се издига. За приземяването беше малко по-логично. Когато пилотът намалеше газта и започнеше снишаването, сякаш стюардесата с нежна ръка погалваше рамото му.

На този полет нямаше стюардеси. Само двама посивели пилоти в кабината и Рап в кокпита. И тримата не бяха от разговорливите. Останалите петнайсет места бяха празни. Рап беше прелетял хиляди километри в услуга на родината и в началото на кариерата му пътуванията не бяха никак приятни. „Гълфстрийм 550“ беше хубава машина, доста по-комфортна от шумния C-130, с който летеше навремето. Старият транспортен модел бе на въоръжение от петнайсет години и макар и здрав и надежден, не беше проектиран с цел удобство на пътниците. Никакво заглушаване на шума, минимална изолация, странично разположени неудобни седалки, тоалетна, състояща се от завеска на връвчица и фуния, плюс четири от най-шумните турбодвигатели, известни на човечеството. Рап беше летял по целия свят с тези бръмчилници и резултатът винаги беше един и същи. Машината толкова се тресеше, че ти разтракваше костите. Цяло чудо беше, че войниците, които летяха с тях, успяваха да стрелят точно.

Именно благодарение на тези чести полети на борда на C-130 Рап успяваше да върви в крачка със събитията. Още първите дни след атентатите на 11 септември той бе осъзнал всички последствия от случилото се и накъде отиват нещата. Знаеше, че общественият отзвук в страната ще бъде еднакъв навсякъде. Е, имаше няколко процента, които твърдяха, че самата Америка е виновна за нападенията, но тези лишени от всякаква логика мозъци нямаше как да бъдат убедени в противното. Рап обаче беше чел достатъчно история, за да види малко по-напред в бъдещето. С времето обществената подкрепа за Войната срещу терора щеше да намалее и точно така беше станало, но той не спираше да се изненадва колко ниско можеха да паднат политиците. Сегашната му малка екскурзия до средата на Атлантическия океан беше доказателство колко мащабни и неочаквани можеха да бъдат последствията от техните действия.

Само преди няколко години проблемът можеше да се уреди с едно обаждане или кодирано съобщение. Лицемерните политици обаче, с постоянното им повтаряне, че народът имал право да знае истината, бяха обърнали разузнавателните служби надолу с главата. Британците и французите играеха ключова роля във войната срещу ислямския екстремизъм, много по-голяма, отколкото американският народ и хората във Вашингтон можеха да си представят. В много отношения те бяха свършили най-трудната работа. Имаха повече опит при реагирането в такива ситуации и поне що се отнася до британските власти, гледаха доста по-прагматично на правото на народа да знае истината.

Когато американските политици и различни ляво ориентирани групировки започнаха да настояват за гласност, разследвания и дела, британците, французите и много от техните съюзници преразгледаха политиката си за обмен на информация. Те участваха в много от разпитите на терористи. Сега левите настояваха за разсекретяване на записите и бележките от тези нелицеприятни сесии. За разузнавателните служби е много важно да пазят методите си в тайна и когато федералните съдии започнаха да отсъждат в полза на Съюза за човешки права и други организации, искащи достъп до информация, някои много важни съюзници от Париж и Лондон започнаха да се тревожат.

Кенеди и Рап летяха и до двата града за срещи с колегите си. Всеки в тези среди се тревожеше за едно и също. Исканията на Съюза за човешки права бяха достатъчно вредни, но това беше нищо в сравнение с планините от кодирани сведения, които постоянно се получаваха и препращаха между трите разузнавателни агенции — информацията, която се пазеше в дълбока тайна или се унищожаваше с пълното съзнание, че ако изтече, може да стане причина за избухването на нова световна война. Всички си имаха доверие, но възникна един сериозен проблем. Американската агенция за национална сигурност засичаше невъобразимо количество от тази информация. Както при големите океански траулери, никога не се знаеше какво ще се хване в мрежите й. Може да търсеха риба тон, но междувременно улавяха всичко. Рап и колегите му знаеха, че някъде в необятните архиви на АНС тези кодирани сигнали стоят като надписи на древна азбука, чакащи да бъдат дешифрирани.

Затова потокът от информация бързо намаля и шепа доверени мъже и жени, спечелили пагоните си в битки, започнаха да се срещат лично. Отначало тези пътувания дразнеха Рап. Все му се струваше, че има много по-важни неща, с които да се занимава, но постепенно осъзна, че тези срещи носят и голяма полза. Първо, бяха възможност за почивка. Самолетите винаги бяха снабдени със защитени срещу засичане средства за комуникация и той обикновено отделяше час-два за организационни задачи. Най-често обаче изключваше всичко и използваше тишината на дългите полети, за да разреши някои от по-трудните проблеми, с които се сблъскваше.

Съвременните технологии премахваха необходимостта от предварително планиране. Друго облекчение идваше от факта, че не се налагаше ежедневно да преглежда двайсет и повече страници телеграми, които рядко засягаха пряко работата му. Сега се срещаха лично по два-три пъти месечно и обменяха най-важната информация.

Рап пусна кафеварката, изми зъбите и наплиска лицето си. Косата му беше достатъчно къса и не се налагаше да я реши. Когато кафето стана, той си сипа една чаша, отпи няколко глътки, после се преоблече с черен костюм и чиста светлосиня риза. До кацането оставаха десетина минути. Рап включи лаптопа си и прегледа набързо натрупалите се четирийсет и едно електронни писма. Трийсет и девет от тях бяха маловажни, но две изискваха спешно действие.

Той издърпа един дървен панел и си сложи слушалките на бордовия сателитен телефон. Набра директния номер на Кенеди, като обмисляше как да я убеди, че планът му е добър. След шест позвънявания обаждането бе пренасочено към секретарката й.

— Кабинетът на директор Кенеди — обяви женски глас, нито любезен, нито груб, просто делови.

— Кирстън, Мич се обажда. Айрини там ли е?

— Говори по телефона.

— Можеш ли да я извикаш?

— Чакай да видя.

Чу се изщракване. След малко Кенеди се обади.

— Мислех си за срещата от тази сутрин — започна Рап.

— Да?

— Приемам идеята.

— Сигурен ли си, че си готов да се понесеш с вълната на славата?

— Не… — измърмори Рап, като се постара да прикрие раздразнението си. — Имам предвид Майк.

— Знам. Пошегувах се.

— Можеш ли да го уредиш?

— Интересуваш ли се от мнението на началника си, или вече ти командваш?

Рап изръмжа:

— Защо правиш така?

— Как?

— Защо ме дразниш? Тази сутрин сама каза, че идеята ти харесва.

— Защото мислех, че и ти ще участваш. Цял ден си те представям седнал на диванчето при Опра, да разказваш какъв крем за ръце използваш.

Рап вдигна слушалките от главата си и за момент изглеждаше, сякаш му иде да ги счупи на две.

— Свърши ли с глупостите?

— Да, но дължа да ти обърна внимание, че така не даваш на Майк никаква възможност да се откаже. А сам заплашваше мен и всички останали с жестоко отмъщение, ако признаем заслугите ти, които са още по-впечатляващи от тези на Майк.

— Достатъчно сме говорили на тази тема… Трябва ли пак да започваме?

— Не, не трябва — с леко игрив тон отговори Кенеди. — Просто искам да признаеш, че не си съвсем справедлив.

— Добре… признавам. Животът е несправедлив. Майк има жена и четири деца, които се нуждаят от него. Моята жена и нероденото ми дете са мъртви заради начина, по който си изкарвам хляба. Може би не искам същото да се случи и с него. Може би не искам един ден да почукам на вратата на Маги и да й съобщя, че съпругът й, бащата на децата й, е загинал. Ние не сме нормални хора. Ние сме повредена стока. Майк все още води някакво подобие на нормален живот и затова той трябва да бъде представен като герой. Не аз.

Последва кратко мълчание. Рап рядко говореше за покойната си жена и сега Кенеди се изненада.

— Мисля, че разбирам — каза тя след малко.

Рап се почувства виновен заради резкия си тон.

— Извинявай, шефке.

— За какво?

— Че бях толкова груб. Знаеш, че не съм много тактичен. Само… тревожа се за Майк. Наблюдавал съм същото и при други. Този двойствен живот просто го съсипва.

— Едва ли му е било лесно да види как секретарката и още десетина негови колеги загиват.

— Не, не му беше никак лесно. — Рап се замисли за нестабилното състояние на приятеля си. — Моля те, направи ми тази услуга. И побързай, преди да е сторил някоя глупост.

— Каква глупост имаш предвид? — застана нащрек Кенеди.

— Нищо конкретно — излъга Рап. — Просто имам предчувствие. Кажи на Дикърсън какво да прави. Ако можеш, уреди го за утре.

— Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Майк. Знаеш, че никога няма да се съгласи.

— Не се притеснявай за него. Просто ми кажи в колко часа трябва да се яви в Белия дом и ще го доведа. Само се погрижи някой да не ни изпее.