В името на честта

16.

Хаким играеше шах от седемгодишен. Беше се научил от дядо си и през следващите шест години, до смъртта на стареца, играеха всяка седмица. Едно от първите неща, които му каза дядо му, бе, че в шаха една грешка може да реши цялата игра. Такъв ход, веднъж направен, води до поредица от други. А в шаха, както и в живота, няма връщане. Затова поуката според дядо му беше, че човек трябва да премисли добре, преди да вземе важно решение. Да огледа въпроса от всички страни. Да види всички проблеми и да потърси подводни камъни.

Хаким не знаеше дали заради шаха или благодарение на комбинацията от природния интелект и безгрижния си характер, досега си беше спестил доста главоболия с търпение и внимателни решения. Не можеше да се каже същото за Карим. Неговата дързост и решителност му бяха спечелили много победи по бойните полета на Афганистан, а нападенията в Америка, въпреки критиките на приятеля му, бяха огромен успех. В ежедневието обаче беше абсолютно лишен от чувство за преценка.

Карим вдигна пистолета и преди Хаким да успее да реагира, стреля. Всичко се разигра като на забавен каданс. Бащата падна, улучен в корема. Момчето хукна да бяга, направи три крачки и също се просна на земята, простреляно в кръста.

Карим свали оръжието и каза:

— Сега да видим истинската причина за идването им.

Слезе от верандата и тръгна по чакълестата настилка. Гърмежите от 9-милиметровия пистолет още ехтяха в долината, а мозъкът на Хаким вече трескаво се опитваше да прецени пораженията. От самото начало разбра, че положението е лошо. Много лошо. Той бе овладял напълно ситуацията, но с болното си самолюбие Карим беше развалил всичко. Сякаш целият му гняв, насъбран през изминалата седмица, се бе излял изведнъж. Хаким тръгна след приятеля си и закрещя:

— Аз знам истинската причина да са тук, идиот такъв!

Карим се извъртя рязко:

— Как ме нарече?

— Нарекох те идиот! Абсолютен идиот!

— Ще се отнасяш с дължимото ми уважение, иначе ще бъдеш наказан! — заплаши Карим.

— Пробвай, ако ти стиска! — Хаким пристъпи към стария си приятел и запретна ръкавите си. — Разбираш ли изобщо какво направи току-що?

По лицето на Карим се изписа недоумение.

— Дали разбирам? Попречих на тези мъже да си тръгнат и да кажат на властите, че сме тук. Направих каквото трябваше.

— Трябваше? Ти си пълен глупак. Провали всичко! Те нямаше да кажат нищо на никого. Щяха да половуват и да си тръгнат. — Хаким погледна мъжа и момчето. Двамата се гърчеха от болка на земята. Какво, по дяволите, щяха да правят сега с тях? — Те ми повярваха, надут глупак такъв!

— Ти си глупак! — контрира Карим. — Само се преструваха, че ти вярват. Най-вероятно са полицаи.

— Ти не си живял в тази страна. Не познаваш тукашните хора. Тези не са полицаи. — Хаким размаха ръце, посочи къщата, плевнята, околната земя. — Къде ще отидем сега?

Въпросът явно подразни Карим.

— Ами… ако наистина са ловци, както твърдиш, ще заровим труповете и готово.

— А когато не се приберат за вечеря и жената се обади в полицията и каже, че са дошли на лов тук? Какво ще правим тогава? Защото полицията ще дойде да ги търси.

Карим видя, че момчето е извадило мобилен телефон от якето си и се опитва да се обади. Вдигна пистолета и дръпна спусъка. Оранжевата шапка хвръкна от главата на младежа сред облак от прах, краката му се сгърчиха за момент и замряха. Карим се обърна към приятеля си и спокойно, сякаш нищо не се е случило, каза:

— Тогава ще трябва да се махнем.

Бащата изстена от ужас и отчаяно запълзя към сина си. На Хаким му се повдигаше. Това не трябваше да става. Тези хора не бяха направили нищо лошо.

— Вече ти обясних какво ще се случи, ако се наложи да се махнем. Казах ти, че имаме най-голям шанс да оцелеем, ако останем скрити тук поне за месец. Да изчакаме да престанат да ни търсят. Тогава ще можем да се измъкнем от страната.

— Писна ми от твоите натяквания. Вече се съмнявам във вярата ти.

— Аз се съмнявам в твоята вяра. Ти си страхливец. С нищо не си по-различен от мързеливите богаташи, които се представят за наши водачи.

Лицето на Карим пламна от гняв.

— Как смееш да се съмняваш в мен?

— Аз не съм от безмозъчните ти роботи. Достатъчно дълго те познавам. Ако беше истински воин, щеше да отидеш в онази сграда с хората си и да умреш като мъченик. Но ти си прекалено влюбен в собствената си слава. Лъвът на „Ал Кайда“… Ха-ха-ха! — Хаким имаше предвид името, с което Карим наричаше себе си във видеозаписите, които беше разпространил след нападенията. — Трябваше да се наречеш Страхливеца на „Ал Кайда“.

Погледна ловеца, който беше допълзял до сина си и се тресеше от хлипове.

Карим не можеше да слуша повече упреци. Отдавна трябваше да сломи дързостта на приятеля си.

— Докажи, че ти не си страхливец — изкрещя. — Убий бащата. Заповядвам ти.

Карим хвърли пистолета към приятеля си. Хаким не направи опит да го хване. Оръжието падна в краката му и се изтърколи на няколко сантиметра по чакъла. Хаким го погледна и поклати глава:

— В това няма никакво достойнство. Не е смела постъпка да убиеш двама невъоръжени, които не са направили нищо срещу тебе или срещу Аллах.

— Заповядвам ти!

— Ние сме неверници в тази страна. Това е грях. Ако ги искаш мъртви, довърши сам каквото си започнал.

— За последен път ти заповядвам да вземеш пистолета и да застреляш бащата.

— Не се подчинявам на твоите заповеди — изсмя се Хаким.

— Ще се подчиняваш!

Хаким се обърна и тръгна към къщата.

— Не смей да ми обръщаш гръб! — изкрещя Карим.

Това вече преля чашата. Той хукна след приятеля си и го настигна точно до стълбите. Нанесе му бърз удар в бъбреците и го изрита в дясното коляно. Хаким падна и Карим скочи върху него. Хвана го за яката, обърна го по гръб и започна да го налага с юмруци в лицето.

— Отдавна трябваше да ти дам този урок — изсъска между ударите.