Колекционери на смърт

Пролог

Съдът на окръг Мобил,

Мобил, Алабама, 14 май 1972

Детектив Джейкъб Уилоу отскочи, за да не го ударят с плакат с надпис „ПУКНИ ПРУКЛЕТ ОБИЕЦ“, ловко се промъкна под друг, който гласеше „ПОКАЙ СЕ, ГРЕШНИКО“. С рамо изтласка встрани свещеник с мършаво лице, който размахваше Библия, промуши се между две развълнувани дебелани с рокли, мокри от пот. След като се изтръгна от тълпата около съда, той се изкачи към входната врата, като взимаше по две стъпала наведнъж; опита да прескочи три, спъна се и отново запрескача по две. Хвърли цигарата си в сандъчето с цветя до входа и влезе в сградата. Делото се гледаше в залата на втория етаж — взе на бегом и тези стъпала, а като се озова горе, му прималя. Предпазливо надникна в коридора към залата — надяваше се поне днес да не види Плачещата.

Де такъв късмет — разбира се, че беше там! Седеше на дървена пейка, голяма колкото скамейка в църква, цялата беше в черно, носеше воал, подпряла бе лакти на коленете си, с длани закриваше лицето си. От чувството за вина стомахът на Уилоу се сви. Той извърна поглед от Плачещата.

Охранителят Уиндъл Латам седеше зад сгъваема масичка до стълбището — това бе нещо като пропуск, когато се гледаха важни дела. Беше се изпружил на стола и с ловджийски нож подрязваше ноктите си — бели полумесеци обсипваха униформената му куртка, опъната от закръгленото му шкембенце. За миг прекъсна отговорното си занимание и промърмори:

— Комай пак закъсняваш, детектив Уилоу. Ако начаса не влезеш в залата, току-виж си изтървал присъдата.

Джейкъб кимна към Плачещата:

— Все тук ли стои?

Пореден бял полумесец се отрони върху куртката на охранителя.

— След днеска няма да виси тука, Уилоу. Вече няма да има нищо интересно за гледане.

Джейкъб на пръсти мина край жената в черно — надяваше се тя да не отмести длани от лицето си. Ненавиждаше чувството за вина, което Плачещата му вдъхваше, макар да нямаше представа коя е тя. Някои казваха, че е майка на една от жертвите на Марсдън Хекскамп, други смятаха, че е сестра или леля; така или иначе тя прогонваше като досадни мухи всички, които й задаваха въпроси или се мъчеха да я утешат.

Много скоро посетителите и служителите в съда престанаха да забелязват странната посетителка с плътен воал и постепенно тя се превърна в гледка, позната като месинговите плювалници или пепелниците, претъпкани с угарки. Нито веднъж през трите седмици на процеса жената не влезе в съдебната зала — мраморните коридори бяха нейната зала на скръбта; заплака още при встъпителните пледоарии и продължи да плаче, докато преди седмица обявиха подсъдимия за виновен. Пазачите мислеха, че Плачещата е дълбоко сломена от мъка, затова проявиха нетипична доброта и не я прогониха от сградата на съда, дори от време на време й позволяваха да подремне в стаята на някой отсъстващ съдия. Уилоу тръгна към вратата на залата — стараеше се да стъпва леко, доколкото му позволяваха грубите обувки с дебели подметки. Като мина край Плачещата, тя вдигна глава. Воалът й се беше отместил, за пръв път той видя лицето й и остана поразен от очите й — в тях нямаше и следа от сълзи, погледът й бе решителен. Поразен бе и от младостта й — жената изглеждаше на около двайсет и пет години. Почувства, че очите й го проследиха, сякаш влязоха в съдебната зала заедно с гузната му съвест.

Опита да открие корена на чувството за вина, което най-често го обземаше в часовете преди зазоряване; каза си, че едва от две години е детектив в полицията на Алабама, и няма достатъчно опит да проумее опасната лудост, подчинена на интелекта. Напомни си колко пъти е влизал в пререкания с шефовете, докато се опитваше да ги убеди във връзката между наглед случайните жестоки престъпления в Южна Алабама и в необходимостта от мащабно разследване с участието на щатската и окръжната полиция, както и на служители на реда от град Мобил. Също като настойчивите му молби пред висшестоящите опитите му за намиране на рационално обяснение на усещането за вина се провалиха и тревогата от ранните утрини продължи да го измъчва по време на съдебния процес, изпълнен с ежедневни разкрития за сексуални извращения и насилие, довело до ужасна смърт.

Той кимна на охранителя до вратата, влезе в претъпканата зала и се добра до мястото си в галерията, като се извиняваше на хората, принудени да станат, за да го пропуснат. Не му остана време да се настани на стола.

— Станете! — извика съдебният пристав.

Присъстващите — повече от двеста души, се надигнаха като вълна.

Не помръдна само обвиняемият — слаб русокос мъж, който макар и със затворническа раирана униформа, се държеше така, сякаш носи скъп английски костюм. Марсдън Хекскамп беше кръстосал крак върху крак и се поклащаше сякаш в такт с бавна мелодия, която чуваше само той. Кичурът коса, паднал на челото му, насочваше вниманието към очите му, сини като океана. Той се обърна към галерията и се усмихна, все едно току-що беше чул духовит виц. Погледът му се спря на Уилоу и за частица от секундата усмивката му помръкна. Адвокатът го потупа по рамото и му направи знак да стане при влизането на съдията.

Марсдън Хекскамп извърна глава и се изплю в шепата му.

Уилоу видя как адвокатът потрепери от отвращение и избърса дланта си в панталона. Никой друг не забеляза малката драма — очите на всички бяха приковани в съдия Амброуз Т. Пенфийлд, който самоуверено вървеше към мястото си. Беше дребен на ръст, но липсата на внушителна фигура се компенсираше от гласа му, дълбок като кладенец, и ястребовите му очи, които гневно проблясваха дори при най-малкия признак на неподчинение. Изгледа заканително Хекскамп (който се усмихна и дружелюбно му кимна), намести очилата си, разгъна лист хартия и монотонно зачете:

— Днес сме се събрали тук, за да осъдим Марсдън Хекскамп. Най-сетне настъпи краят на седмиците, през които се сблъскахме с толкова гнусни подробности, че двама съдебни заседатели не можаха докрай да изпълнят задълженията си. Единият получи тежка нервна криза и още е в болницата…

Адвокатът на обвиняемия се изправи:

— Господин съдия, смятам за неуместно…

— Седнете! — сряза го Пенфийлд.

Адвокатът се подчини — изглеждаше облекчен, че с това ролята му е приключила.

— Потърпевши са не само съдебните заседатели — продължи Пенфийлд с гръмовния си глас, — но и всички, усетили миризмата на сяра, която досущ мъгла обгръща Марсдън Хекскамп…

Подсъдимият се престори, че вдига чаша за тост, веригите около деликатните му китки издрънчаха като камбанки. Съдията замълча за миг, втренчи се в него и заяви:

— Циркаджийските ви номера повече няма да безпокоят съда, господине. С властта, дадена ми от щата Алабама, постановявам да бъдете отведен в затвора „Холман“, където — надявам се в най-скоро време, ще бъдете умъртвен на електрическия стол. И нека Бог се смили над онова, което се гърчи във вас. — Той удари по масата с чукчето.

Марсдън Хекскамп се изправи и бръсна ръката на адвоката, който се опита да го задържи:

— Няма ли да разрешите на осъдения да каже няколко последни думи, господин съдия?

— Седнете, господин Хекскамп!

— Нямам ли право? Нима човекът, комуто предстои скоро да умре, няма право на няколко последни изречения?

— Давахте ли последната дума на вашите жертви?

Марсдън Хекскамп се позамисли, после развеселено се усмихна:

— Някои не спираха да говорят, господин съдия.

— Мръсник! — провикна се човек с грубовато лице и размаха юмрук. Изглеждаше пиян.

— Седнете и се дръжте прилично, сър, в противен случай ще наредя да ви изведат от залата — почти любезно каза Пенфийлд. Човекът се тръсна на стола и с длани закри лицето си.

— Е, господин съдия, ще ми разрешите ли да говоря? — настоя Хекскамп.

Уилоу забеляза как съдията изгледа присъстващите, застинали в очакване, и репортерите, които тръпнеха да запишат последните думи на жестокия убиец, поколеба се и посочи часовника си:

— Давам ви трийсет секунди, господин Хекскамп. Предлагам да кажете молитва за спасение на душата ви.

Усмивката на осъдения помръкна, очите му гневно проблеснаха.

— Избавлението е надеждата на безмозъчните глупци, съднико! Важното е не къде отиваме след смъртта си, а какво създаваме, докато разполагаме със скромното ателие на този свят…

— Убиец! — кресна някаква жена.

— Безумец! — провикна се друга.

Пенфийлд удари с чукчето:

— Тишина! Остават ви десет секунди, господине.

Хекскамп се обърна към галерията. Огледа присъстващите, за миг се втренчи в Уилоу, после отново погледна съдията:

— Творбите на нашия живот остават вечни — мигове, застинали във вечността като паячета в кехлибар. Само че като по магия те могат да пълзят. Да хапят. Да въздействат…

— Пет секунди. — Пенфийлд театрално прикри с длан прозявката си.

Лицето на Хекскамп пламна от оскърблението.

— ТИ си ГАДИНА! — кресна на съдията. — Жалко, презряно същество, нищожество… не, по-малко от нищожество, гнусен червей, възправил се срещу величието на ИЗКУСТВОТО!

— Времето ви изтече, господин Хекскамп — преспокойно заяви съдията. — Никога не позволявайте да ви обвинят в липса на красноречие.

Марсдън Хекскамп го изгледа изпод око, после с ловкостта на гимнастик скочи на масата…

— L’art du moment final! — изкрещя, устата му се запени, разхвърчаха се слюнки. — C’est moi! C’est moi! C’est moi!

Уилоу си припомни наученото в часовете по френски в гимназията и си преведе думите на безумеца: „Изкуството на сетния миг! Това съм аз!“

— Охрана, накарайте го да седне! — провикна се съдията, ударът на чукчето му глухо отекна по масата.

Внезапно Уилоу зърна как нещо се раздвижи зад Пенфийлд. Вратата на съдийската стая се отвори, той зърна бюрото, полиците с книги, ниската маса… след миг Плачещата застана на прага. Пристъпи в залата, застана пред масата, на която се беше покатерил осъденият. Присъстващите ахнаха. Измежду гънките на дрехата й се появи голям пистолет. Тя го вдигна, сложи пръст на спусъка.

Отново плачеше. Погледна в очите Марсдън Хекскамп.

— Обичам те — промълви.

Уилоу се хвърли през парапета и протегна ръце да сграбчи оръжието. Спъна се и се просна под масата. Проехтя силен гръм. На ризата на Хекскамп се появи още едно копче — червено и с размерите на дребна монета, гърбът му сякаш експлодира. Той се строполи до Уилоу. Някои от присъстващите залегнаха на пода, други с писъци се втурнаха към вратата и я заприщиха.

Марсдън Хекскамп изпъшка, вдигна глава, опита се да каже нещо. Детективът притисна ухо до устните му и се заслуша. Хекскамп затвори очи, главата му клюмна.

— Не умирай! — изкрещя Уилоу, сграбчи за ризата осъдения и го разтърси, сякаш да освободи думите, заклещени в гърлото му.

Клепачите на Хекскамп потрепнаха, той отново зашепна:

— Ти ще продължиш, Джейкъб. Длъжен си… — По устните му изби кървава пяна. — Длъжен… си… да продължиш…

— Какво? — извика детективът и се втренчи в замъгляващите се очи на умиращия. — КАКВО ДА ПРОДЪЛЖА?

Клепачите на Марсдън Хекскамп потрепнаха.

— Изкуството, Джейкъб — прошепна той, но се задави от кръвта, която се стичаше по брадичката му. — Преследвай… прекрасното изкуство.

Очите му се изцъклиха, устните му замръзнаха в страховита гримаса. Проехтя втори изстрел. На пода близо до Уилоу се строполи още едно тяло. Плачещата се превърна в Умираща.