Колекционери на смърт

Единайсета глава

Цяла нощ се мятах в леглото, няколко пъти се събуждах и отново се унасях, в седем станах и затичах по брега. Макар че беше събота и не бяхме на работа, с Хари бяхме решили следобеда да отидем при онзи Амброуз Пол. Намислили бяхме да вземем и Уилоу.

На брега почти не се виждаха хора — повечето курортисти се изнизваха от наетите вили едва към десет-единайсет. Често си мислех колко странен е този навик, след като през ранните утрини на плажа беше най-приятно и прохладно. Отминах неколцина запалени сърфисти плюс обичайни любители на разходки, които вървяха бавно с наведени глави и търсеха мидени черупки. Океанският бряг на Алабама е известен с пясъка, бял като захар, но цели черупки се срещат много рядко. Виждал съм мнозина да се прехласват, щом попаднат на малка раковина, която не е счупена.

Върнах се у дома, закусих, пометох пода, съставих списък за пазаруване, извъртях две смени пране, намазах с грес скърцащата панта на вратата на банята. Броях часовете и минутите, които оставаха до срещата ми с Хари и Уилоу. По едно време чух шум от приближаваща се кола. Погледнах през завесата — на алеята спря сребристо ауди. Чух отварянето на вратата, но не видях кой слезе. Реших, че е поредният клиент от туристическа фирма, който се интересува дали не желая от време на време да давам къщата си под наем. Стъпки проехтяха по външното стълбище.

Отворих вратата и едва не се сблъсках с Диди Данбъри, която тъкмо посягаше да почука. В първия момент не я познах. Носеше синя блуза без ръкави, бежов къс панталон с много джобове, пристегнат с плетен колан. Косата й беше прибрана на конска опашка, беше вдигнала на челото си тъмните си очила, на шията си бе провесила бинокъл.

— Напразно си си правила труда — подхвърлих. — Ще те допусна по-близо.

За миг тя озадачено ме изгледа, после сведе поглед:

— А, говориш за бинокъла. Почти не се разделям се него и понякога дори забравям, че го нося. Фразата е доста изтъркана — чувала съм жени да я използват, когато говорят за диамантените си накити, но това е самата истина.

Направих й знак да влезе, тя любопитно огледа украсата по стените, състояща се от плакати и плавеи със странни форми, изхвърлени на брега от прилива. Мебелите бяха от Швеция и на снимките в каталога изглеждаха по-хубави отколкото бяха в действителност, но пък бяха удобни.

— Жестока къща имаш, поги — отбеляза неканената гостенка. — Да не ти плащат комисионни за всяко разкрито престъпление?

— Не съм длъжен да обяснявам, но все пак ще кажа, че къщата е купена с пари от наследство. Какво те води насам, госпожице Данбъри?

Репортерката се престори, че не чула въпроса ми. Приближи се до остъклените врати към терасата, загледа се навън. Помислих си, че без силния грим и марковите дрехи изглежда горе-долу като нормално човешко същество. Тя вдигна бинокъла и огледа залива, после отбеляза:

— Ако през прозорците си виждах такава гледка, сигурно щях да напусна работата цял ден да гледам океана.

— Не знаех, че бинокълът е част от снаряжението на всеки репортер. А може би госпожицата си пада по воайорството, а?

Данбъри свали бинокъла и се тросна:

— Госпожицата си пада по наблюдение на птици. Така си почивам.

Казах си, че хобито не й пасва — представях си я като колекционерка на отровни растения.

Тя продължи:

— Дойдох на острова рано сутринта, после реших да се отбия тук и да проверя как стоят нещата.

Махнах към брега:

— Както обикновено. Имаме много пеликани, чайки, жерави…

— Мисълта ми е за нещата помежду ни, след като онзи ден се посчепкахме пред моргата.

— Дадох обяснения пред началството. Не съм длъжен да се отчитам пред теб. Бъди така добра да…

— Не съм се оплакала на шефовете, Райдър — прекъсна ме тя. — Давам си сметка, че понякога Борг е адски гаден. Не, не понякога, а през цялото време. Ако искаш да знаеш, казах на шефовете, че неговата версия не отговаря на истината.

— Не ми е притрябвала помощта ти, госпожице Данбъри.

Тя тръгна към дневната.

— Забелязах нещо, което ми се стори странно — докато говореше, той изключваше камерата, затова записът документира само твоето изявление за възможните анатомични отвори, подходящи за натикване на видеокамера.

— Нима съм казал нещо подобно?

— Предложенията ти бяха невероятно колоритни.

— Каква е истинската цел на посещението ти, госпожице Данбъри?

Репортерката кимна към канапето:

— Може ли да седна?

Без да изчака разрешение, тя се настани на дивана:

— Известно ми е как работите двамата с Нотилъс. Проучила съм методите ви.

— Нима? благоволиш ли да им дадеш оценка?

Тя се облегна назад, кръстоса крак върху крак. Имаше изящни колене, заради които човек забравяше закръглените й прасци.

— Вие двамата сякаш притежавате избирателна притегателна сила. Все едно виждам как необикновените случаи се озъртат, докато ви намерят, после се затичват с все сила и скачат право в ръцете ви. През повечето време изглеждате като патета, оплетени в кълчища, после — Бум! — престъпникът е заловен, снимките ви са във вестниците и всички се въртят около вас, та да ги огрее славата ви.

— Може би сме късметлии.

— Късмет е да ти провърви на покер. Тези престъпления можеха завинаги да останат неразкрити. Според моята статистика вие с Нотилъс имате късмет по отношение на откачените. Двамата сте магнити за извратени ненормалници.

— Не съм съгласен. Така или иначе не разбирам какво те засяга.

— Имам нюх за тези неща. Подушвам голяма сензация. Позволете ми да надникна през задната врата. Не го искам безвъзмездно. Услуга за услуга, господин Гениален полицай. Ще споделя с вас малкото, което знам, и ще продължавам да ви информирам за всичко ново. Знаеш, че ще се добера до повече, нали? Такава ми е професията.

— Не съм задължен да те информирам за каквото и да било, госпожице Данбъри.

Тя повдигна вежда:

— Споменах ли, че съм проучила двама ви с Нотилъс? Да? Може би пропуснах да кажа, че се съсредоточих върху теб. Направи ми впечатление, че се различаваш от другите полицаи и използваш някакви твои методи. Спомням си случая Ейдриан, как те изолираха от разследването и метафорично казано, те принудиха да влезеш през стената. Не ми се прави на човек, който спазва дословно служебния правилник, Райдър. Сподели с мен какво става. В замяна ще ти съобщавам всичко, до което се добера. Е, какво ще кажеш?

— Без коментар.

Данбъри понечи да каже нещо, ала само поклати глава. Изправи се, отиде до вратата, отвори я. Прекрачи прага, но спря и се обърна. Вдигна бинокъла и го обърна, за да ме погледне през лещите вместо през окуляра.

— Хм, странно — промърмори. — Не знаех, че си толкова дребен.