Колекционери на смърт

Пета глава

— Скапани зеленчуци — изръмжа полицай Джим Смитсън, който с погнуса се взираше в нещо неугледно, поставено върху салфетка на бюрото му. Облегнал беше лакти на плота, с юмруци подпираше заоблената си брадичка и дори не погледна двама ни с Хари, когато отворихме вратата му с табелка „Безследно изчезнали“.

— Извинявай, за какво говориш? — попитах.

Смитсън печално поклати глава, двойната му гуша се разтресе:

— За шибаната диета. Сурови зеленчуци и плодове. — Посочи предмета върху салфетката и добави: — Как ти харесва сутрин да се събудиш и да видиш това?

— Пържено картофче ли е?

— Резен пащърнак, Райдър. Само че е покафенял. Сигурно не е пресен. Отгоре нямаше етикетче със срок на годност.

— Хм, не знаех — промърморих. — Никога не съм си купувал пащърнак.

Смитсън изгледа на кръв парченцето зеленчук:

— Тази жалка хапка ми е обядът. Докторът ме посъветва да сваля поне пет кила, защото качвам захар.

— Ами… съжалявам — избърборих, защото нищо друго не ми дойде на ум.

Смитсън изгрухтя, взе подострен молив, набучи на него парчето зеленчук и потръпвайки от отвращение, го хвърли в кошчето за смет.

Хари проговори за пръв път:

— Вредно е да гладуваш, Джим.

— Не бери грижа за мен. В джоба имам парче алабаш — опечалено заяви Смитсън. — Намести се на креслото, а изкуствената материя, от която беше ушит панталонът му, изскърца при търкането с найлоновата дамаска. Беше прехвърлил петдесетте и докато чакаше да се пенсионира, работеше в отдела за издирване на изчезнали хора, и то сам — от време на време му помагаше по някой от начинаещите детективи. Погледна накриво Хари и добави: — По работа ли сте дошли, или да ме зяпате, докато се храня?

— Проверил си отпечатъците на мъртвата от мотела, но не съвпадат с тези на хората от твоята картотека, така ли?

Той забели зачервените си очи:

— Точно. Жената е с кестенява коса и кафяви очи. Средна на ръст, с нормално тегло.

— На възраст около петдесет години. Ти ли си го добавил в справката?

— Да, и какво от това? Да не искате да се обадя на Американския съюз на пенсионерите?

— Предполагаме, че навремето се е занимавала с тежък физически труд. Както казах, може би е упражнявала професия, която изисква да се стои на открито… например работа на полето или в строителството. Съобрази ли се с тези фактори?

— Колко пъти ще ми го повтаряш, да не съм малоумен? Опитах всичко, но не се получи. — Смитсън се оригна и неохотно закълва с два пръста по клавиатурата. — Повтарям… Открих данни за монахиня, която не се е върнала от градската отпуска, но манастирът се намира чак в окръг Чилтън. Една служителка във флота е обявена за издирване, ала тя е едва на деветнайсет. Имаме и няколко бягства на тийнейджъри. Търси се и застрахователна агентка на име Бей Минет, само че в описанието й се посочва, че тежи сто двайсет и осем килограма…

— Имаме ново развитие на събитията — прекъсна го Хари. — Изглежда, сред стотиците пръстови отпечатъци в бунгалото с мъртвата, са били открити и тези на някой си Рубин Койл. Току-що научихме, че и той е обявен за издирване. Кога е съобщено за изчезването му?

Смитсън отвори друг файл, примижа към монитора и обяви:

— Преди пет дни. Не отишъл на работа, нямало го и вкъщи. Молбата за издирване е подадена от Лидия Барстоу, неговата помощничка.

Хари се намръщи:

— Не видях рапорт за този Койл. Да не си забравил да ни го изпратиш?

Смитсън изръмжа, грабна попълнената бланка и я размаха пред очите му:

— Разбира се, че ти изпратих копие. Сигурно си го забутал някъде, а може да е заровено под похвалните грамоти на бюрото ти.

Грабнах листа хартия и тръгнах към вратата. Джим въздъхна, извади от кошчето парчето пащърнак; преди да изляза, го видях как се готви да го пусне в устата си.

Адвокатската кантора „Хъмърли, Мелбин енд Раус“ се помещаваше в пететажна сграда със светлоотразяващи прозорци встрани от шосето за летището. Докато пътувахме натам, заваля дъжд, но бурите преминават през Мобил за времето, необходимо да преброиш монетите в джоба си, и сега слънцето вече си пробиваше път през облаците. Движението към летището беше натоварено — приличаше на буен метален поток. Изгорелите газове, смесващи се с изпаренията от дъжда, превръщаха въздуха в отровна смес, затова с Хари побързахме да влезем в сградата с огледалните прозорци.

На петия етаж слязохме от асансьора и се озовахме във фоайе, притихнало като погребално бюро посред нощ. Минахме край врати с табелки, които указваха, че това са обиталища на счетоводители, землемери, финансови консултанти. Отвъд портала беше кантората на юридическата фирма; елегантната обстановка дискретно намекваше за преуспяваща дейност — красиви, но ненатрапчиви копринени тапети, бежов мокет, лампи със сивкави абажури, абстрактни картини в пастелни цветове; дори тромпетистът, чиято музика звучеше от скритите високоговорители, свиреше под сурдинка.

Прие ни сравнително възрастна жена, която се оказа секретарката. След секунди през страничната врата влезе Лидия Барстоу. Вероятно беше на около четирийсет години, имаше зелени очи, обло лице, изящни устни и красиво носле, косата й беше кестеняво руса. Носеше старомоден кафяв костюм, бежова блуза, кремав чорапогащник, кафяви обувки с нисък ток. Всичко в нея сякаш беше приглушено. Единственият признак за женска суета беше дискретното й червило. Притискаше ръце около раменете си, сякаш й беше студено.

Помолихме я да разговаряме в кабинета на Рубин Койл. Тя кимна и въпреки деловото й изражение, забелязах, че погледът й е на човек, който едва не е бил убит от мълния. Поведе ни по дълъг коридор, от двете страни бяха бърлогите на адвокатите. Кабинетът на Койл беше в дъното, през прозореца се разкриваше изглед към едно от хубавите предградия на Мобил.

— Научихте ли нещо за господин Койл? — обнадеждено попита госпожица Барстоу.

— Не, съжалявам. Детектив Смитсън може би ви е казал, че…

— Разбирам, че ръцете ви са вързани, след като няма доказателства за… насилие. Все пак се надявах… — Тя не довърши фразата.

Хари се извини, че повтаря въпросите, които й е задал Смитсън, разпита я относно изчезването на Койл, а помощничката потвърди, че го няма от пет дни, през които нито се е обадил, нито е изпратил съобщение по електронната поща.

— Няма жена, нали? — намесих се.

— Отдавна е разведен. Не поддържа контакти с бившата си съпруга.

— Има ли приятелка?

Лидия Барстоу се поколеба, ръцете й затрепериха, но тя ги притисна към коленете си.

— Аз… тоест…

Поведението й и фактът, че беше попълнила формуляра за издирване на Койл, ми подсказаха, че е била нещо повече от помощничка на адвоката.

— Вие ли сте неговата приятелка, госпожице Барстоу? — настоях.

Опитът й да се усмихне завърши с пълен провал.

— Ами… сигурно съм аз — измънка.

— Какво означава това? За такива неща съмнение няма.

— Койл… е прекалено погълнат от работата си. Почти нямахме възможност да се срещаме извън кантората, да ходим на кино или на ресторант. Най-често само… ъъъ…

Изведнъж я обхвана паника, сякаш беше сгрешила посоката и бе попаднала на непознат път.

— Нямаме намерение да надничаме в личния ви живот, госпожице Барстоу — побърза да се намеси Хари. — Ако научим повече подробности, може би ще помогнем.

Лидия изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— През повечето време не излизахме — прошепна. — Така предпочиташе Рубин. — Извърна очи и прехапа устни.

Доколкото разбрах от изказванията й, шефът й е предпочитал интимните разговори пред ходенето на кино или на ресторант.

— Господин Койл някога споменавал ли е пред вас мотел „Коузи Кабинс“, водил ли ви е там?

Изражението на изненада се имитира най-трудно — обикновено хората преиграват, блещят се и зяпват глуповато. Объркването на Лидия изглеждаше неподправено.

— Защо питате?

— Изглежда, наскоро е бил там.

— Не съм го чувала да говори за този мотел.

— Напоследък забелязахте ли някаква промяна в отношението му към вас, в ежедневието му?

Лидия дълбоко си пое въздух:

— За последен път бяхме… заедно в петъка преди две седмици. Рубин се държеше както обикновено… — Тя се огледа, затвори очи. — Може ли да продължим разговора другаде, детектив Райдър? Чувствам се неловко тук.

— Разбира се.

Лидия ни поведе към вратата; забелязах, че не изключи осветлението, сякаш остави запалена свещ на прозореца, та да служи за ориентир на моряка, изгубен в океана. Влязохме в нейната малка канцелария; кошчетата с входяща и изходяща поща бяха препълнени с папки и документи.

— Само за господин Койл ли работите? — попитах.

— Не, и за други адвокати. Честно казано, Ру… господин Койл не ме товареше с много работа — най-често ми възлагаше да пиша писма.

— Налага се да ви зададем още един задължителен въпрос — познавате ли човек, който има причини да мрази господин Койл, да организира отвличането му?

Тя поклати глава:

— Рубин… господин Койл е толкова… толкова мил.

— Не познавате клиенти, които са му имали зъб заради загубени дела, така ли?

— Той не се занимава с уреждането на спорове. Негова специалност са преговорите и посредничеството. Често казва: „Лидия, ако ми се налага да влизам в съдебната зала, то е, защото съм се провалил.“ Според него призванието му е да води преговори — и двете страни си тръгват доволни или поне са склонили на разумен компромис.

С Хари не бяхме открили никакви доказателства, че някой е имал зъб на Рубин Койл. Всъщност аз дори бих го нарекъл „антиадвокат“ — стараел се да укрепва отношенията между партньорите, за да сключват взаимноизгодни споразумения, използвал всяка възможност да създава хармония и радост. На седмия ден си почивал, от време на време в компанията на госпожица Барстоу.

— Какво ще ни кажете за тримата съдружници, които са собственици на фирмата? Предполагам, разговаряли сте с тях. Знаят ли нещо?

Тя поклати глава:

— Господин Хъмърли е старшият съдружник, Рубин се отчита само на него. Днес дойде в кантората и се опита да поработи, но сърцето пак го сви и сега е в болницата под наблюдение. Горкият човек е на седемдесет години.

— Какво каза по повод изчезването на адвокат Койл?

— Все повтаряше, че Рубин е решил да си вземе малка отпуска, за да си почине, и след ден-два ще се върне.

— Последен въпрос, госпожице Барстоу. Спомняте ли си нещо необичайно да се е случило през седмицата, предшестваща изчезването на господин Койл? Помислете си важни са дори най-незначителните подробности, били те за хубаво или лошо.

По очите й разбрах, че си е спомнила нещо.

— Няколко дни, преди да… престане да идва на работа, Рубин беше на среща с клиент. По пощата пристигна пакетче за него, отдолу беше написано „Лично и поверително“. Нямаше адрес на подателя. Рубин настоява да отварям цялата му поща, затова отворих пакетчето. Вътре имаше дебел плик, в който се намираше още един, но по-малък — все едно да отваряш от онези руски дървени кукли. В малкия плик в полиетиленова опаковка бяха увити парчета картон, прикрепени едно към друго с прозрачна лепенка.

— Какво имаше помежду им?

Лидия разпери палеца и показалеца си, обозначавайки нещо, широко колкото три пощенски марки, поставени една до друга:

— Ей толкова малка рисунка…

Побиха ме ледени тръпки.

— Извинете, госпожице Барстоу — прекъснах я. — Миниатюрна картина ли имате предвид? Произведение на изкуството ли?

Тя кимна:

— Да. Краищата бяха разръфани, все едно картинката беше изрязана от по-голямо платно.

Стори ми се че чувам дрезгавия глас на човека, който тази сутрин ми позвъни по телефона: Интересувам се дали сте намерили нещо, свързано с изкуството.

Само че шантавият тип питаше за местопрестъплението, нали?

— Какво беше нарисувано на картината, госпожице Барстоу? — попитах.

— Не беше изображение на нещо конкретно, а някакви заврънкулки и странни форми. Цветовете бяха зашеметяващи.

— Нямаше ли писмо или обяснителна бележка?

— Не. Стори ми се странно, но сложих пакетчето при входящата кореспонденция.

— Оттогава виждали ли сте го?

Лидия поклати глава:

— Той сигурно го е взел.

— Шефът ви любител на изкуството ли е? — попитах. — Колекционира ли картини?

Тя печално се усмихна:

— Веднъж го помолих да ме заведе на изложба на импресионисти в Музея на изкуствата. Посочваше ту едно, ту друго платно и непрекъснато питаше: „Какво означава това, Лидия? Нищо не разбирам.“ Тръгнахме си след двайсет минути.

— Кажете ми нещо повече за миниатюрната картина, която е пристигнала по пощата.

— Беше великолепна. Никога няма да забравя невероятните цветове и как формите си прилягаха. Въпреки това…

Направи ми впечатление, че шепне; отместих очи от бележника и я погледнах:

— Какво, госпожице Барстоу?

— В нея имаше нещо странно. Нещо, което усещах, но не виждах.

— Помъчете се да го опишете — намеси се Хари.

Тя озадачено ни изгледа, после промърмори:

— Струваше ми се, че ако гледам по-дълго картината, ще сънувам кошмари. Глупаво е, нали?