Колекционери на смърт

Четирийсет и пета глава

Утрото беше прохладно и свежо, първите слънчеви лъчи очертаваха кехлибарени ивици върху завесите. Още нямаше шест и половина. Приготвих кафе, изпихме го на терасата, отидох да взема душ. След малко влязох в кухнята и заварих Данбъри да се взира в кафявата кутия върху масата.

— Карсън, това ли е…

— Да — отвърнах. — Последната маска, изработена от Трей Форие.

Тя се позамисли, после попита:

— Може ли да я видя?

Извадих маската, подадох й я. Черната лакирана повърхност и стъклените зъби отразяваха светлината. Червените очи заплашително проблясваха. Данбъри взе ужасяващия предмет, но го задържа далеч от себе си, сякаш усещаше зловредната му притегателна сила.

— Може да я използваш при репортажа за серийните убийци и колекционерите на гнусни сувенири. Ще стане истинска сензация — подхвърлих.

Данбъри потрепери и ми върна маската:

— Майната му на репортажа. Унищожи проклетото нещо, подпали го!

Оставих маската, прегърнах жената до мен, двамата се заслушахме в шума на вълните: Някак не ми се струваше подобаващо да изгоря чудовищната карикатура на човешко лице. Струваше ми се, че димът ще оскверни въздуха, който дишаме.

— Няма да я изгоря, а ще я погреба под водата — казах. — Погледни, слънцето току-що изгря. Моментът е подходящ — нали всички екзекуции се извършват призори.

За последен път погледнах страховитата маска, запитах се какви ли ужаси са минавали през ума на Форие, когато я е изработвал. Дали докато е напластявал едно върху друго парчета хартия, си е представял как ще изглежда маската, преди ръцете му да я сътворят? Или не е знаел какво ще се получи? Дали е била направена под въздействието на спомени за кървави гледки, или е дело на фантазиите на един безумец?

Пъхнах я в платнена торба, затегнах шнура и обещах на Данбъри, че няма да се бавя. Тя каза, че мисли да се прибере у дома, за да се преоблече.

Нарамих каяка, който държах под къщата, и тръгнах към водата. Смятах да хвърля маската в дълбочините отвъд пясъчните наноси. Въпреки че години наред бе престояла под земята, пръстта не бе заличила натрапчивата й грозота. Може би водата щеше да отмие завинаги кошмарното видение.

Завързах торбата за малкия кнехт, грабнах веслото и загребах. След като навлязох на около петстотин метра навътре, закрепих греблото и развързах торбата. Едва сега забелязах колко е лека. Упрекнах се за глупостта си — не бях взел нещо тежко, към което да прикрепя маската, за да не изплува. Огледах се, изведнъж ми хрумна нещо. Извадих маската и пуснах в торбата малката котва. Под въздействието на водата, която се беше изплискала в лодката, маската беше започнала да се разпада… чудовищното изображение умираше. Пъхнах я обратно в торбата, наум преброих до три и я хвърлих в океана.

Дълбините погълнаха последното творение на Трей Форие.

Изпитах странно облекчение, за миг престанах да усещам болката в раменете и гърба. За последен път бях плавал с кануто в деня, преди да бъде открит трупът на Мари Гилбо. Прекрасно бе отново да се откъсна от сушата, да се движа накъдето пожелая. Грабнах веслото. Два делфина изскочиха от водата, лъскавите им тела проблеснаха под слънцето. Загребах след тях, постепенно движенията ми станаха по-ритмични. Стори ми се, че всичко, което замъгляваше съзнанието ми, остана след мен, докато следвах делфините към сърцето на залива.

След една-две минути плувнах в пот, солената вода пареше очите ми, мускулите ми се напрягаха от усилието.

Тръснах глава и продължих да греба. Делфините отново се появиха, този път по-далеч. Отказах се от гонитбата, облегнах веслото на скута си, приведох се и си поех дъх. С шепи загребах хладка вода, наплисках си лицето и гърдите.

Въздъхнах и поех обратно към брега.

Видях нещо да блести върху водата; предположих, че съм станал жертва на зрителна измама, или изгряващото слънце е осветило плуващи водорасли. Като наближих, видях по водата да се гърчат като змиорки парчета платно, ярки като дъгата. След миг кануто се озова сред водовъртеж от цветове — червено, синьо, оранжево, златисто. Бръкнах във водата, извадих едно парче. От него се стичаше бяла мътилка — размито лепило от брашно.

Сърцето ми заблъска в гърдите. Хвърлих се във водата сред рояк пъстроцветни парчета, напомнящи ято шарени рибки. Отворената торба кротко лежеше на дъното, парчетата излизаха от нея и бавно се издигаха нагоре. Сграбчих я, стегнах шнура и заплувах нагоре. Десеткилограмовата котва ми се стори двайсет пъти по-тежка, усещах жестоко парене в белите дробове. Най-сетне изскочих на повърхността, оставих торбата в лодката, после се помъчих да събера всички плуващи парчета.

Не помня как съм се добрал до брега. Знам само, че изтичах вкъщи, телефонирах в приюта. После се свързах с брат ми по мобилния му телефон и настоях да ми уреди среща с Трей Форие.

Накрая се обадих на Данбъри, че отивам да я взема, и я предупредих да се подготви за странно преживяване.