Колекционери на смърт

Трийсет и девета глава

— Повечето бяха деца, чиито лица бяха като стиховете на Верлен — прошепна Мими. — Красиви, но изпълнени със страдание. — Говореше английски с много силен акцент, но поне не се налагаше да ми превеждат.

Данбъри се беше настанила до нея, аз бях придърпал друга скамейка и седях срещу тях.

— Разкажете ни за Марсдън Хекскамп — казах.

— Беше невероятно красив. Също като лъч светлина. Всеки, който го видеше, искаше да се сприятели с него, да го накара да каже: „Ела с нас довечера, отиваме в един клуб.“

Изчаках преминаването на две таксита, чиито шофьори ожесточено натискаха клаксоните, и продължих да я разпитвам:

— Какво беше мнението на хората за картините му?

— Повечето не ги разбираха. Според брат ми Хекскамп беше ентусиаст, лишен от талант.

— Как реагираше Марсдън на подобни оценки?

— Заявяваше, че само той и неколцина посветени разбират истинската стойност на творбите му. Твърдеше, че си служи с изразни средства, непонятни за тесногръдите буржоа, подчиняващи се на строго определени норми. Разбира се, към тях причисляваше и брат ми. Беше уверен, че творчеството му е безценно наследство, което ще остави на света. Буквално беше обсебен от тази мисъл. Мисля, че най-съкровеното му желание бе да е следващият Пикасо.

— Как го приемаха околните?

— Мнозина го мислеха за малко… — Тя допря пръст до слепоочието си и го завъртя. — Други твърдяха, че е напълно луд. Той нехаеше за мнението им. Наричаше „стадо“ онези, които не му вярваха, или го вземаха на подбив. Не след дълго почти всички престанаха да обръщат внимание на изявленията му. Освен една шепа хора.

— Посветените — промърморих. — Избраниците.

— Наранените — поправи ме Данбъри. — Страдалците. — Шумът от преминаващите коли от време на време заглушаваше гласа й.

Мими Бадение печално въздъхна:

— Марсдън Хекскамп не излъчваше силно присъствие, а приличаше на човек с тежко наранена душа. Твърдеше, че страданието му помага да твори. — Тя ме погледна в очите и добави: — Някои хора са по-склонни да последват страдалеца.

— Може би се идентифицират с него — подхвърли Данбъри.

— Нараненият човек е източник на надежда — казах. — Последователите му никога няма да бъдат цялостни личности, но могат да си въобразяват, че страданията ще им придадат способности, непостижими за обикновените хора. Разбира се, не са мечтаели да достигнат нивото на Хекскамп, който е бил техният кумир и водач, но са чувствали, че най-сетне са престанали да бъдат неудачници, отхвърлени от обществото.

— Способности, непостижими за обикновените хора… — повтори Данбъри.

Кимнах:

— Теорията е манна небесна за социопат като Хекскамп. Щом последователите му се отличават с необикновени способности, те са извън законите на обществото.

— Пълна лудост — промърмори тя. — Въпреки това желаещите да го последват са били много.

Госпожица Бадение невиждащо се взираше в една точка; разбрах, че се е пренесла в миналото. Знаех, че няма да помръдне, дори да доближа до лицето й горяща факла.

— Мими… — казах. Тя не реагира. — Мими! — повторих. — Чуваш ли ме?

Погледът й се фокусира. Заговорих с успокояващия тон, който бях усвоил от Хари:

— Онези деца… самотните и страдащи деца, Мими. Ти беше ли сред тях?

Тя затвори очи, извърна глава. След малко отново ме погледна — очите й бяха плувнали в сълзи.

— Бях двайсет и девет годишна — прошепна. — Не бях посещавала колеж, знаех само да печатам на машина и да водя стенографски записки. Нашите помолиха брат ми да ме назначи за секретарка. Така попаднах в академията, където бях заобиколена от красиви младежи и девойки, притежаващи талант и изискани маниери. Поне така изглеждаха в очите на неука и свита стара мома като мен.

Данбъри окуражаващо стисна ръката й. Мими потрепери, дълбоко си пое дъх и продължи:

— Веднъж след работа влязох в едно кафене и видях Марсдън. Разбира се, знаех кой е. За него бях само някаква си секретарка, която се занимаваше с документацията и пощата. Въпреки това направи знак на събеседниците си да млъкнат и тръгна… не, плъзна се към мен. Усмивката му беше като маяк, очите му бяха сини като морето. Хвана ме за ръката и каза: „Мими Бадение, толкова се радвам, че те виждам през тази прекрасна вечер. Моля те, седни при нас.“ Удивих се, че знае името ми.

— Откраднал е сърцето ти — промълви Данбъри.

— Присъединих се към тях. Ала се криех, защото се страхувах, че ще стана за смях, ще си навлека гнева на Анри, според когото Марсдън беше бездарен позьор. Срещах се с групата извън Париж или на събирания в мансарди и сутерени. Разговаряхме за изкуство, музика и… физическите удоволствия.

— А за смъртта? — попитах.

— Това беше любимата тема на Марсдън. Наричаше смъртта „свещен миг“ и „острие на бръснач, посипано със захар“. Обичаше да измисля подобни фрази. Така или иначе само си говорехме, докато… — Мими отново потрепери, вкопчи се в дланта на Данбъри и прошепна: — Докато се появи тя.

— Коя?

Гневът прогони мъката в погледа й.

— La femme de l’enfer. Жената от ада. Не учеше в академията, но я бяхме виждали и преди. Беше привлекателна и загадъчна, винаги се присламчваше към нас, винаги внимателно слушаше. Марсдън често я поглеждаше, ала тя извръщаше очи, сякаш не си струваше да си губи времето с нищожество като него.

— Най-сигурната тактика, за да привлече вниманието му — отбеляза Данбъри.

— Една вечер с неколцина членове на групата отидохме в някакво бистро. Беше много късно, но времето беше без значение за Марсдън. Тя беше там. Обаче бе неузнаваема — боядисала бе косата си в огненочервено, носеше плътно прилепнала черна рокля. Червилото й бе тъмночервено, сякаш беше намазала устните със смес от кръв и сажди. Носеше обувки с токчета като шила за лед.

Седеше през две маси и пиеше коктейл с плодове. Накрая изсмука черешите, прокара език по парчетата лимон. Марсдън не откъсваше поглед от нея, беше като хипнотизиран. Разговорът помежду ни започна да замира, докато се опитвахме да откъснем Хекскамп от онази жена. Ала той виждаше само нея.

— После тя е дошла на масата ви — предположи Данбъри.

— Не, разбира се — отвърнах вместо Мими; струваше ми се, че виждам разигралата се сцена. — Накарала го е да отиде при нея.

Мими изненадано ме изгледа, все едно ме смяташе за ясновидец. Заговори отново, но сниши глас:

— Онази му помаха с пръст и Марсдън като разгонен пес изприпка до масата й. Заговориха оживено. По едно време на светлината на свещите видях как онази напълни устата си с бучки лед и захапа ухото му. Очите му заблестяха като звезди. Тя го поведе навън; не го видяхме цяла седмица. Върна се капнал от умора, все едно беше направил бегом околосветска обиколка.

— Какво се случи после? — попитах.

— Всичко се промени безвъзвратно. Марсдън буквално беше обсебен от нея. Повечето жени напуснаха групата. Останаха само онези, които не можеха да живеят без Хекскамп и нямаше да понесат раздялата с него.

— А ти?

Мими гневно ме изгледа:

— Вие двамата сте силни личности, усещам го. Не съм волева като вас. За мен Марсдън беше като наркотик, станала бях зависима от него. — Наведе глава и добави: — После изчезнаха — той, любовницата му, шепата останали последователки. Заминаха за Америка, страната на неограничените възможности.

— Как се казваше онази жена? — попитах.

Тя стисна клепачи. Сви устни, сякаш да се изплюе.

— Не й знам истинското име. Всички я наричаха Калипсо.

Калипсо!

Кръвта забушува в ушите ми. Ако жената се е прекръстила на Калипсо, преди да пристигне в Съединените щати, излизаше, че Марсдън не е автор на идеята почитателките му да носят имената на богини от гръцката митология. Отначало си мислех, че преименуването е поредната позьорска измишльотина на лудия маниак. Ала смисълът беше много по-дълбок. По този начин последователките на Хекскамп напълно са губели идентичността си и са ставали по-зависими от него. Пък и така се е създавала анонимност, която е затруднявала идентифицирането на членовете на групата.

Накратко, системата се оказала много ефективна.

— Сред жените в групата имаше ли девойка на име Мари?

Очите на Мими се разшириха:

— Мари Гилбо! Разбира се. Милата малка Мари! Понякога я наричахме „малката богаташка“, защото получаваше от родителите си голяма издръжка. Беше много щедра с нас. Единственото условие да получава парите, бе да не се връща вкъщи. Често се шегуваше по този повод, ала усещах колко страда.

Изкуших се да й кажа, че Мари Гилбо е прекарала в мир повече от двайсет и пет години. Само че тя щеше да ме попита къде е Мари сега, а на мен не ми се искаше да й съобщавам ужасните подробности.

Данбъри сякаш прочете мислите ми и започна да задава въпроси вместо мен:

— Защо са напуснали Франция, Мими? Доколкото разбирам, заминали са много внезапно.

Госпожица Бадение извърна поглед:

— Пребиха до смърт някакъв човек.

— Кого?

— Не го познавах. Знаех само, че живее в мансардата на една съседна сграда. Носеха се слухове, че е художник и картините му са необикновени, но смайващи. Той не пускаше никого в мансардата си, бе отшелник в центъра на Париж. Не посещаваше академията, не стъпваше в кафене… изцяло се беше посветил на работата си. Марсдън беше чул за фантастичните творби на саможивеца и непрекъснато го молеше да му ги покаже. Влагаше целия си чар, преструваше се, че изпитва страхопочитание пред талантливия си колега. Веднъж онзи го заведе в мансардата си. След като се върна, Марсдън не проговори на никого и цяла седмица се затвори с Калипсо в ателието си.

Мими замълча, ръцете й затрепериха. След няколко секунди отново заразказва:

— Не след дълго прочетох във вестника, че намерили отшелника в мансардата му — бил пребит и берял душа. Ателието му било опустошено, картините — запалени. В дописката се казваше, че според лекарите човекът нямало да оцелее.

— Заподозряла си Марсдън в нанасяне на побоя, така ли?

— Не е действал сам, а с някои от групата.

— Защо?

— Мога само да гадая. Може би художникът го е оскърбил. Говореше се, че саможивецът бил много дръпнат и невъзпитан. Бог знае как е реагирал Марсдън, ако онзи е засегнал самочувствието му… — Тя не довърши фразата.

— А ти какво направи? — попита Данбъри.

— Изплаших се, че полицаите ще разпитат Хекскамп и ще се разкрият връзките ми с групата. Брат ми щеше да побеснее. Престорих се на болна, прибрах се у дома и две седмици не си показах носа навън. Когато се върнах, всички бяха избягали. Полека-лека инцидентът със саможивия художник беше забравен. Полицията така и не го свърза с кръжеца около Марсдън.

Запитах се дали тогава за пръв път са усетили вкуса на кръвта. Дали след като са избегнали правосъдието в Париж, са продължили кървавия банкет и в Алабама.

— Кои други освен Калипсо са последвали Марсдън?

Мими с длани избърса сълзите си и отвърна:

— Хайди, младо момиче от Швейцария. Женствен младеж на име Рамон. По-късно го срещнах в Париж; разбрах, че са го изгонили от групата заради пристрастяването му към дрогата; когато го видях, беше в ужасно състояние. Сигурно вече е мъртъв. Сред най-верните последователни на Хекскамп бяха някоя си Джулия, една испанка на име Бонита, американката Тери. И, разбира се, Мари Гилбо, която беше готова да умре заради Марсдън, макар че той беше запленен от Калипсо.

— Това ли са всички? — намесих се.

— Чакайте да си спомня… А, имаше и една французойка, казваше се Нанси. Беше много странна, обличаше се като хипарка — с широки роби, украсени с бродерии и звънчета. Имаше прекрасен глас и често пееше. — Мими се позамисли, после изтърси: — Портокали.

— Моля?

— Нанси беше вегетарианка. Хранеше се само с плодове и зеленчуци. Луда беше по портокалите. Два пъти дневно изяждаше по един. Беше нещо като ритуал.

— Извинете, трябва спешно да телефонирам. — Изправих се; ушите ми бучаха, виеше ми се свят.