Колекционери на смърт

Двайсет и втора глава

— Сам си го изпроси, Райдър — заяви началникът на полицията Плакет (направи ми впечатление, че вече не ме нарича „детектив“, което беше нещо като понижение). Говореше с гръб към мен и зяпаше през прозореца зад бюрото си. След секунда се обърна и намръщено ме изгледа.

— Казвам само, че ми дойде като гръм от ясно небе, сър.

Той подпря длани на бюрото, приведе се към мен:

— Нямах представа, че репортерката ще реагира толкова бързо. Възнамерявах да ти се обадя тази сутрин и да ти съобщя за уговорката с Канал 14.

Машинално погледнах глобуса, но очите ми се спряха на Сибир, затова побързах да ги извърна.

— Не сте очаквали, че първата й работа ще бъде да…

— Тази история не ми допада, Райдър. А още по-малко ми допада, че се опитваш да прехвърлиш вината си върху мен.

— Не съм искал да стане така, сър.

— Не си искал да удариш и оператора, така ли?

— Онзи маймуняк ме предизвика…

Плакет присви очи. На мига съжалих, че Хари го няма. Щеше да се досети какво възнамерявам да кажа и да се престори, че киха, за да заглуши думите ми. Или пък щеше да ме сръга в ребрата. Може би началникът щеше да го нарича „лейтенант“, вместо да се обръща към него по име… Докато печално размишлявах, Плакет отново се обърна към прозореца, сякаш лепкавата утринна мъгла беше много по-интересна от мен.

— Ето как стоят нещата, Райдър. Шефовете на телевизията ще забравят, че си нападнал техен служител. В замяна онази Данбъри ще получава информация от нас. Приехме условието първа да научава новините относно този случай. Разбира се, няма да издаваш служебни тайни, но гледай да задоволяваш исканията й. И предупреди Нотилъс да й сътрудничи.

— Вече си е напъхала носа, където не й е работа. Ако отново го направи, има опасност…

Той рязко се извърна към мен:

— Нула!

— Моля? — облещих се.

— Правото ти да оспорваш решението ми е равно на нула, Райдър. Закопчай си проклетата уста и я дръж така.

Кимнах. Плакет ме изгледа кръвнишки, все едно дори подчинението ми го дразнеше. Посочи с палец към вратата. Отново кимнах възможно най-покорно и на пръсти излязох. Тръгнах обратно към общото помещение. Хари беше в „стаичката“ на Рой Трент, който седеше зад бюрото си, скръстил ръце върху купчина папки, и мърмореше:

— Един Бог знае какво става… Предположенията ми не се оправдаха. Е, рано или късно ще разплетем кълбото. Просто не сме попаднали на вярната следа.

— Май това важи за всички нас, Рой — казах. — За какво говориш?

— За жената с портокала, която беше застреляна миналия понеделник. — Той отметна косата си, която почти закриваше веждите му. — Как изглежда челото ми, Карсън?

— Ами… нормално.

— Невероятно. Трябваше да е цялото в цицини. От една седмица си блъскам главата по този случай.

— Съчувстваме ти — промърмори Хари. — Но и на нас се е паднала цяла кофа с червеи, които трябва да разделим един от друг.

— Искате ли да си разменим кофите? — попита той не на шега. — Тъкмо ще погледнем нещата от друг ъгъл…

— При едно условие — твоят случай по никакъв начин да не е свързан с изкуството — прекъсна го Хари. — Не сте открили до трупа някакви шарени картинки, нали?

Рой печално поклати глава:

— Тц. До мъртвата имаше само локва кръв. И един портокал.

С партньора ми тръгнахме към нашите работни места. В помещението беше сравнително спокойно, неколцина детективи говореха по телефона, другите бяха извън управлението, всеки поел на плещите си тежкия товар на насилието и човешката скръб. Лятната жега ставаше все по-непоносима — по това време на годината се извършваха най-много убийства. Отгоре на всичко Плакет беше разпределил между другите ченгета разследванията, върху които работехме двамата с Хари, за да се занимаваме само със случая с убитата в мотела.

— Шефът ти чете конско, а? — попита Хари, когато останахме насаме.

— Опита се да ме притиска и да ме надриска.

Той се позамисли, после кимна:

— Римата си я бива.

— Несъмнено си чул слухове за идиотското споразумение…

— Да, ако говориш за една репортерка, която ще бъде прикрепена към нас. Ще й подхвърляме трохички, за да си мисли, че е вътре в нещата, а в действителност…

Вдигнах палец:

— Тя няма да знае абсолютно нищичко.

— Много си досетлив, братле.

Вперих поглед в бюрото си; плотът беше като склад за хартиени отпадъци — папки, документи, листчета с бележки, записки от разпити, снимки… Ала нищо не бе предизвикало онзи щастлив проблясък, когато откриваш решаващия факт, свързващ всички останали, и ти се струва, че чуваш падането на плочките на доминото…

Виждах само безмълвна купчина хартии, които бях прегледал поне дванайсет пъти с надеждата да открия нещо пропуснато. Струваше ми се, че ако отново се захвана с тях, ще ме погълнат като бездънен океан.

Подскочих като ужилен.

Хари се сепна:

— Карсън? Добре ли си?

— Да се махнем за малко от тук. Искам да погледам океана.

След петнайсет минути бяхме на шосето, което прекосява северната част на залива и свързва окръзите Мобил и Болдуин. Изградено е върху тясна ивица земя и според мен в него има нещо вълшебно. Край по-широките участъци има риболовни лагери, магазинчета за стръв и малки закусвални, в които се предлагат раци. Край двулентовото платно често ще видите паркирани превозни средства, сред които преобладават пикапи и комбита. До тях на шезлонги седят рибари (предимно чернокожи) и се надяват да им излезе късметът. Понякога цели семейства заедно ловят риба — две-три поколения, привлечени от магическото очарование на океана.

Обичам това шосе и защото е подчинено на капризите на природата. Тъй като е почти потопено сред вълните, водата често го залива. В продължение на няколко дни по него „преминават“ само обитателите на океана. Едва когато водата се оттегли, ние, човеците, получаваме правото отново да го използваме. Въпреки това от време на време от залива изпълзява голям алигатор, решен да се поразходи по асфалта. Колите намаляват скорост или спират, докато от шерифството изпратят някого да отстрани кръвожадния лакомник. Обожавам тези моменти.

Магистралата „Бейуей“, изградена върху високи колони, минава почти успоредно на шосето, предназначението й е да улеснява преминаването на хора и стоки. Водата никога не я залива, няма рибари, нито алигатори. Минавам по нея само когато бързам за някъде или шосето е затворено. Като всички човешки творения, създадени с цел да се надхитри природата и да се улесни търговията, магистралата е бездушна, скучна, пълна противоположност на романтичното шосе.

Хари спря зад някаква стара трошка, която или беше изоставена, или чакаше да бъде ремонтирана. Намирахме се на един от по-големите крайпътни паркинги, кротките вълни се плискаха в брега. На няколко метра от брега ловци на раци издърпваха правоъгълните кошници, за да проверят дали се е хванало нещо. Действаха с възхитителна методичност — проверяваха капана, отпиваха няколко глътки от бутилките с бира, преминаваха към следващата кошница.

Облегнахме на колата и се загледахме в ловците на раци. Слънцето се издигаше все по-високо, водата искреше.

— Трябваше да се махна от службата, братле — промълвих. — Усещам, че подробностите ме поглъщат и ми пречат да видя разрешението.

Партньорът ми кимна. Разгледа изоставената таратайка, чиито брони почти не се виждаха от лепенки с послания от рода на „Пътувам по магистралата към рая“, „Исус е нашият Спасител“, „Четете Библията, цялата истина е там“.

— Разглоби го, докато стигнеш до лепенките, Карс — промърмори.

— Моля? Не те разбирам.

— Спести подробностите. Разкажи ми възможно най-сбито какво се е случило.

Позамислих се и започнах:

— В периода 1970-1972 година Марсдън Хекскамп жестоко убива шестима души. Нарича деянията си „Изкуството на сетния миг“ и създава колекция от картини и рисунки, посветени на убийствата. Пренасяме се в наши дни. Преди около две седмици някой си Рубин Койл…

— По-накратко — прекъсна ме той.

— Преди две седмици Койл получава по пощата някаква картина. Изчезва.

— Така. След пет дни…

— Убиват Мари Гилбо. И на нея е изпратена картина.

Хари посегна към чашата с кафе, която си беше взел от близкия автомат, изсипа три пакетчета със захар, две със сметана и с кутрето си разбърка сместа.

— Картини, вероятно създадени от художника, който преди трийсет години е убил шестима души. Продължавай.

— Мари Гилбо е погребана Хари облиза кутрето си:

— И така, стигаме до…

— Мари Гилбо е изровена и пренесена в мотела. Партньорът ми отпи от кафето, загледа се в ловците на раци, после заяви:

— Въпреки че всички следи изглеждат прекъснати, Карс, едно ми се набива в очите.

— Знам какво — ексхумацията. Изглежда безсмислена. Хари скръсти ръце, поклати глава:

— Ключът към мистерията са картините, нарисувани преди трийсет години от един посерко.

— Така изглежда.

Той приклекна, изтръгна някакъв плевел, захвърли го. Засмя се, изправи се и отвори вратата на колата:

— Знаеш ли, братле, ако не бяха труповете, цялата работа щеше да изглежда като глупава шега. Ставай! Да се върнем в службата и да се поразровим в хартиите.

Ровихме се до осем вечерта. Не ни осени никакво прозрение.