Колекционери на смърт

Трийсет и шеста глава

В продължение на няколко минути камбаните на църквите около хотела със звън оповестяваха три часа — очевидно звънарите не си бяха сверили часовниците. С Данбъри прекосихме булеварда и се приближихме до една от елегантните тухлени къщи. Забелязах, че на повечето прозорци бяха поставени сандъчета с цветя — усмихнати жълти, червени и бели личица. Изкачихме се по няколко циментови стъпала и застанахме пред солидна дървена врата. Данбъри натисна звънеца и се обади по домофона. Отключващото устройство избръмча, влязохме в малко фоайе и тръгнахме към асансьора. Качих се пръв… и подскочих от страх, когато някой попита:

— Нагоре или надолу сте?

Сведох поглед и видях мъж-джудже. Беше човекът, който обслужва асансьора — професия, каквато смятах, че съществува само в архивните черно-бели филми. Черната му брада беше грижливо оформена, носеше кръгли очила с метални рамки и синя униформа като на пиколо. Без да обръща внимание на невъзпитаното ми поведение, той изчака Данбъри да се качи, дръпна металната решетка и добави:

— Макар да ви попитах дали сте нагоре или надолу, всъщност посоката е само една. Изборът е между първи и пети етаж. Ако желаете, мога да спра и между етажите. Предупреждавам обаче, че в този случай ще ви бъде много трудно да слезете.

— Говорите английски — избърборих глуповато.

Човекът завъртя нещо като кормило, кабината заскърца и бавно се понесе нагоре.

— Не, говоря китайски. Вие само го чувате като английски. За кой етаж сте?

— Пети — отвърна вместо мен Данбъри.

— При кого отивате? При господин Бадение или при сестра му? Ако сте решили да посетите госпожицата, по-добре да спра между етажите.

Данбъри сведе поглед към него:

— Няколко пъти разговарях с нея, мосю. Изглежда доста трудна за общуване.

Джуджето се позамисли, после дълбокомислено отбеляза:

— Трудно е да правиш секс в такси. Госпожица Бадение е невъзможна.

— Всъщност отиваме при брат й — казах.

— Няма значение. Ще се сблъскате с нея. Невъзможно е да я избегнете.

Бавно се редуваха етаж след етаж, кабината застрашително се тресеше.

— Що за човек е господин Бадение? — попитах.

— Прави само онова, което му доставя удоволствие. Ще пожелае да играете. Съветвам ви да го сторите. И още един съвет — с баналности няма да го спечелите.

Асансьорът внезапно спря — бяхме стигнали последния етаж. Джуджето дръпна металната решетка. Слязохме и се озовахме в тесен коридор, в дъното на който имаше врата. Брадатият дребен умник задейства механизма за спускане на кабината, но преди да изчезне, ни удостои с поредната си мъдрост:

— В асансьор, който пътува със скорост, близка до светлинната, всички ще бъдем много по-ниски. Дори аз.

Умозаключението така ме шашна, че няколко секунди не помръднах. Данбъри ме дръпна и ме поведе към дъното на коридора. Вдигнах ръка да почукам, но преди да го сторя, вратата се открехна. На прага застана шейсетинагодишна жена; хрумна ми, че думите „сурова“ и „непреклонна“ са били измислени специално за нея.

Бялото й лице беше сърцевидно, шията й — невероятно дълга. Смолисточерната й коса беше прибрана на стегнат кок, тънките й устни бяха начервени. Ноздрите й се разшириха, сякаш ни преценяваше по миризмата. Огледа ни от глава до пети, кимна ни да влезем.

Госпожица Мими (защото това бе самата тя) носеше дълга рокля, черна като косата й, дълбокото деколте беше украсено с малки опали, напомнящи очи. Медальонът й също беше с формата на око. Реших, че досущ прилича на Цербер — оставаше само да се надяваме, че не охранява брат си усърдно като митичното куче.

Данбъри каза няколко думи. Когато посочи към мен и произнесе името ми, протегнах ръка. Госпожица Мими се загледа в дланта ми като в музеен експонат, докато не я отдръпнах. Посочи ни двата стола до стената, изчака да седнем, избърбори нещо и изчезна зад кафявата врата.

— Ще съобщи на великия човек, че сме дошли — обясни Данбъри. — Подготви се за голямо чакане. — Извади от чантата си вестника и се зачете, а пък аз огледах помещението. В ъгъла стоеше малко бюро, до него имаше полица с книги. Стори ми се, че след като Мими излезе, стенният часовник затиктака по-силно.

Когато бях малък, може би на пет години, командироваха баща ми в друг град и взехме къща под наем. Спомням си, че и там имаше стенен часовник, чието тиктакане подчертаваше тишината в къщата. Измислил си бях стихотворение в ритъма на махалото:

Искаше ми се да прекося стаята, да отворя вратичката на часовника, да го сграбча за махалото и да го душа, докато млъкне. Устоях на убийствения си порив, в резултат проклетникът продължи да ме дразни още пет минути, докато госпожица Мими отново се появи и обяви:

— Мосю Бадение ви очаква.

— Merci — каза Данбъри и пъхна вестника в чантата си. — Хайде, Райдър, да се срещнем с великия човек.

Тръгнахме към съседното помещение. Преди да влезем, Мими спря спътницата ми, прошепна й нещо, посочи си часовника. Данбъри ме погледна и сви рамене.

— Май определи лимит на посещението ни — подхвърлих.

— Каза, че след като ни запознае с брат си, ще отиде да напазарува. Щом се върне, трябва да напуснем, тоест разполагаме с двайсетина минути. Но това не е толкова важно. Изглежда, от време на време господин Бадение изпада в състояние на самозаблуда и си представя, че е известен френски живописец. Днес се е вживял в ролята на някой си Марсел Дюшам. Името познато ли ти е, Райдър? Наистина ли е прочут художник?

— Sacre bleu — промърморих.

Госпожица Мими ни въведе в стаичка с нисък таван — усещането бе, че влизаме в кутия за обувки. На стените бяха облегнати картини, някои от които — рамкирани. Пет-шест платна бяха покрити с вехт чаршаф. Единствената светлина идваше от голям прозорец в дъното на помещението, въздухът беше натежал от миризмата на ленено масло и тютюн за лула.

След няколко секунди зрението ми се приспособи към полумрака. На леглото под прозореца, облегнат на възглавници, седеше дребничък човечец с тъмночервена вълнена роба, неподвижен като статуя. Пристъпихме към него. Отначало ми се стори, че единственото живо в стареца са очите му, приковани в нас. После устните му, които допреди миг приличаха на тънка права линия, се разтегнаха в усмивка. От гърлото му се изтръгна дрезгав звук, може би знак на задоволство. Той вдигна кльощавите си ръце и ни помаха да се приближим. Изпод око погледнах госпожица Мими, стори ми се, че реакцията на брат й не й се нрави.

До леглото стоеше квадратна масичка с плот от черен мрамор. Старецът внезапно се поизправи и се обърна към нас, като провеси от леглото босите си крака.

— Les oreillers! — каза, без да откъсва поглед от двама ни с Данбъри. Сестра му се приближи и нагласи възглавниците зад гърба му.

— Les pantoufles! — нареди той, госпожица Мими коленичи и му обу кафяви кожени пантофи.

— Vin! — беше следващата му команда.

Сестра му извади иззад натрупаните платна бутилка червено вино и чаша.

— Trois verres! — сопна се той.

Мими се изчерви и извади още две чаши. Докато наливаше виното, разгледах масичката, отрупана с какво ли не — коркова тапа, солница, капачка от бутилка, няколко разноцветни седефени копчета, напръстник, бяло перо, обица и така нататък. Всеки предмет отстоеше на еднакво разстояние от другия, сякаш някой се беше опитал да внесе порядък. На края на масичката стоеше керамичен пепелник, в който беше сложена лула, изработена от дървесен корен.

Старецът посочи лулата, гневно заговори на сестра си. Тя потръпна от отвращение, остави чашите, захапа мундщука, драсна клечка кибрит и запали лулата. Дръпна няколко пъти, после доближи лулата до носа на Бадение. Той дълбоко вдъхна гъстия сивкав дим и възкликна:

— Ah, l’odeur de ciel!

Мими остави лулата в пепелника, изгледа ни накриво, врътна се и излезе, последвана от облак дим. Забелязах, че старецът се взира в масичката, проследих погледа му — паяче, вероятно замаяно от пушека, прекосяваше мраморния плот. Добра се до ръба и се скри от очите ни.

Усмихнах се на ексцентричния дядка:

— Здрасти, Марсел.

Той равнодушно се втренчи в мен, после посочи масичката и каза нещо.

Данбъри преведе:

— Иска да играе.

Отново разгледах боклуците върху мраморния плот, помъчих се да разгадая предназначението им. Бадение отпи от виното си и се поусмихна, явно доволен от объркването ми.

— Извинете, не разбирам — избърборих.

Той повдигна вежда. Пак се втренчих в масичката, опитах се да си спомня нещо, което ми убягваше. След няколко секунди ми просветна.

— Иска да играем шах — казах. — Дюшам се отказал от рисуването, когато бил на върха на славата си, и започнал да изучава шахмата. Твърдял, че тази игра е единственото истинско изкуство.

— Само не ми казвай, че масичката е… неговата шахматна дъска — промърмори Данбъри.

Старецът кимна към плота, вдигна ръка, сякаш ни благославяше:

— Echecs!

— Може да не знам френски, но тази дума я разбирам — прошепнах. — Предположението ти е правилно.

Бадение отново заговори, после намигна на Данбъри. Тя мрачно се усмихна и преведе:

— Каза, че ако го победиш, ще разговаря с нас. Загубиш ли, ще си подремне.

Погледнах стареца. Внимателно ме наблюдаваше и загадъчно се усмихваше.

Наведох се над масичката и побутнах напред напръстника.

Бадение протегна ръка, притисна с пръст едно копче и го плъзна вляво. Контрирах, като преместих моето приспособление за почистване на лула срещу неговото перо. Той премести кибритената клечка. Оттеглих солницата. Старецът направи ход с кламера. Придвижих напред обицата. Той се опита да избяга, премествайки капачката. Последвах я с черупка от лешник. Старецът озадачено огледа масичката, после бързо размени местата на един болт и гума за изтриване.

— Май направи рокада — промълвих.

— Какво чакаш? Предприеми нещо.

Придвижих моето копче към неговото джобно ножче. Той вдигна глава и злорадо се ухили.

— Май те хвана натясно — прошепна Данбъри.

Само след три хода с гвоздея си Бадение плени моята лешникова черупка. Изсмя се доволно, постави тапата до моята обица и обяви:

— Shaques!

— Каза „шах“, поги.

Докато оглеждах разположението на „фигурите“, плувнах в пот. Дядката беше вперил в мен немигащите си очи. Сърцето ми биеше до пръсване, струваше ми се, че звукът от туптенето му ехти в стаичката. Изведнъж забелязах някакво движение — паячето, което преди малко беше прекосило масичката, се появи на ръба пред мен. Докато го гледах как пълзи, все още замаяно от дима, ми хрумна гениална идея. Препречих му пътя с пръст и то се покатери отгоре. Пуснах го пред тапата. Бадение се приведе и като хипнотизиран се втренчи в плота. Насекомото се поколеба, запълзя надясно, смени посоката, изпълзя върху тапата и повече не помръдна.

Старецът се ококори.

— Шах и мат! — заявих. Паякът беше сътворил събитие, противоречащо на общоприетите норми, нихилистична сатира, залегнала в творбите на представителите на дадаизма — течение в литературата, живописта и скулптурата, възникнало в началото на миналия век. Само Марсел Дюшам можеше да оцени красотата на мига.

Бадение поклати глава.

— Alors — избърбори и повали тапата в знак, че се предава. Паячето запълзя нанякъде. Дядката ме погледна и повдигна вежда — явно даваше знак, че очаква въпросите ми.

— Марсдън Хекскамп? — попитах.

Той избухна в смях.