Колекционери на смърт

Шеста глава

След посещението в юридическата кантора повторно навестихме Хакам. Заварихме го в задимената му канцелария. Хари поиска книгата с резервациите и я запрелиства.

— Изглежда, мотелът е любимото място за срещи на хора с имена Смит и Джоунс — отбеляза по едно време.

Управителят сви рамене:

— Не контролира кои имена хора казват.

Хари, който с показалец следеше записките, посочи едно име:

— Ето! Рубин Т. Койл. Регистрирал се е преди три седмици. Записал е истинското си име и адрес. Сигурно е единственото вярно сведение на страниците на този тефтер. Обясни ли ви защо наема бунгало, след като живее в града, господин Хакам? Може би е казал, че ремонтира жилището си.

Най-баналното обяснение на местни хора, които наемаха стая в хотел в собствения си град, бе: „Боядисват апартамента ми, не мога да търпя миризмата. Тук сме с… жена ми, ето я там, седи в колата.“

Управителят се позамисли:

— Каза, че работи тука. Изследване. Попита колко време трябва обади предварително, за да запази шест-седем бунгала.

— А вие какво отговорихте?

Хакам маниерно дръпна от цигарата си:

— Двайсет-трийсет минути.

Върнахме се при колата. Седнах отзад, Хари се настани зад волана. Щом потегли, се проснах на седалката, подпрях глава на скръстените си ръце и се загледах в синьото небе и върховете на дърветата, които пробягваха отстрани. Когато в детството ми у дома започнаха трагедиите, на пръсти излизах от къщата и се скривах в старата ни кола. И до ден-днешен за мен задните седалки са чудесно място за размисъл. Пътуването отзад имаше и още едно предимство — спестявах си ужаса от шофирането на партньора ми. Той обожаваше карането на кола, но не му беше хванал цаката, също както не беше хванал цаката на съчетаването на ярките цветове в облеклото си. Бяхме изминали стотици километри заедно и досега не ме беше убил, но скапаното шофиране му беше нещо като втора природа.

— Не мисля, че Койл е имал среща с проститутката — каза той на огледалцето за обратно виждане. — Бил е в мотела единайсет дни, преди тя да се появи. Не се е криел, регистрирал се е под истинското си име. Може да е бил с жена, която е чакала в колата. Или дори с мъж. Не е бил лудо влюбен в госпожица Барстоу. Тя обаче го обожава. Доста е наивна, както биха казали някои, включително аз. Може би господин адвокатът е изпаднал в криза на средната възраст, за която имаме много примери. Да речем случилото се с Дейл Брайсън.

Дейл Брайсън беше невзрачен трийсет и осем годишен строителен инженер, който преди няколко месеца беше обявен за издирване. След като се разбра, че някой е използвал кредитната му карта в магазин за алкохол, в който бяха застреляли един човек, възложиха разследването на двама ни с Хари. Два дни по-късно заловиха убиеца, но тъй като вече се бяхме захванали, проследихме Брайсън и го открихме в шикозен мотел на магистрала 1-10. Пред стаята беше паркиран нов-новеничък червен биймър кабриолет. Издирваният лежеше гол във ваната, в която беше излял пет каси шампанско от по четирийсет долара бутилката. Леглото беше покрито с плюшени мечета. Брайсън ужасно се сконфузи и не даде никакво правдоподобно обяснение, само промълви:

— Изпитвах необходимост да го направя.

Този случай, макар и доста краен, не беше изключение. Мъжете от висшите слоеве на средната класа сякаш са програмирани да превъртят периода между трийсет и петата и четирийсет и петата си годишнина. Изчезват за около седмица и най-опасното, което могат да направят, е да изпразнят банковите си сметки, за да си купят я моторница, я спортен автомобил. По всяка вероятност Рубин Койл се забавляваше някъде и нямаше нищо общо с жената в бунгалото.

— Има нещо, което ме смущава, Хари.

Колата кривна вдясно, удари се в тротоара, после продължи напред.

— Какво, братле? — попита партньорът ми.

— Сутринта се случи нещо странно. Някакъв старец ми телефонира и попита дали около мъртвата е било намерено някакво произведение на изкуството. Реших, че е поредната откачалка, и го пратих да пасе.

— В бунгалото наистина не беше намерено нищо подобно, Карс.

— Да, обаче Койл е получил по пощата нещо като картина.

Хари махна с ръка:

— Не сме сигурни какво точно е било. Ако искаш да знаеш, първата ми съпруга непрекъснато получаваше по пощата какви ли не боклуци — мостри за тапети, тапицерия или завеси.

— Първата ти съпруга ли? Мислех, че си бил женен само веднъж.

Хари много рядко споменаваше развода си, а пък аз не го разпитвах. Той тежко въздъхна, сякаш си спомни нещо неприятно:

— Така е. Но понякога ми се струва, че съм имал поне пет жени.

Той ме остави пред моргата. Детектив от Трети район беше присъствал на аутопсията на непознатата от мотела, състояла се преди около два часа. Оттук насетне разследването поемахме двамата с Хари, затова исках да разбера какво е заключението. Намерих доктор Клеър Пелтиър в спартанския й кабинет, чието обзавеждане беше само една идея по-луксозно от това на общото помещение в полицията. Знаех, че тя е извършила аутопсията и сега вероятно пише доклада. Открехнах вратата и надникнах в кабинета. На бюрото на Клеър имаше ваза с рози — единственото цветно петно в помещението.

— Готов ли е докладът от аутопсията на неидентифицирания женски труп, Клеър?

Всички наричаха Клеър „доктор Пелтиър“. Само аз се обръщах към нея по име още от деня на запознанството ни — тя ми го връщаше, като ме наричаше само Райдър. Беше директорка на местния клон на щатския отдел по криминалистика и според мен беше една от най-способните в този бранш. Беше на около четирийсет и пет години — поразително красива, с късо подстригана смолисточерна коса и невероятни сини очи; общо взето погледът й беше смразяващ, но от време на време в очите й проблясваше изненадваща топлота.

Седнах на единствения стол пред бюрото й. Тя си сложи очилата, които носеше окачени на верижка, и намръщено се загледа в листа хартия. Миризмата на розите беше толкова силна, че ми се стори осезаема.

— Открих охлузвания, предизвикани след смъртта, които може би са от лопата. И посмъртни петна, които нямаше да ги има, ако жената беше умряла на леглото в мотела. Като се прибавят следите от глина по тялото й, стигаме до логичното заключение, че…

Кимнах:

— Че е била изровена от гроб.

— Разбира се, прочетох доклада на криминалистите — цветя, свещи и прочие. Ти какво мислиш, Райдър?

Свих рамене:

— Свещите и цветята са носители на определени символи. Обаче не съм сигурен, че това е работа на ненормален.

— Установихте ли със сигурност, че жертвата е проститутка?

— Ами… беше гола и се намираше в мотел, чийто оборот вероятно е само от бунгала, наемани за по един час.

Клеър почука с нокът по листа хартия:

— Половите й органи не са на проститутка, Райдър. Няма охлузвания, абразии, нито признаци да е страдала от венерическа болест. Въпреки възрастта й гениталиите й изглеждат така, сякаш още са в гаранция. Освен това през онази нощ не е правила секс.

Направих „колибка“ с пръстите си, притиснах ги до устните си:

— Има и още нещо странно, Клеър — тя няма досие при нас. От друга страна, може да е нова в занаята. Когато нямаш пари за наркотици, си готов на всичко.

Тя прелисти доклада си:

— Слушай внимателно, Райдър. Смъртта е настъпила от задушаване в периода между дванайсет вечерта в събота и дванайсет по обяд в неделя…

— Видях белезите по шията й…

— Само че не си видял вътрешните увреждания — прекъсна ме Клеър. — Въжето е било затягано и отпускано няколко пъти.

— Била е изтезавана. — Стомахът ми се преобърна. Така постъпваха престъпници, които изпитваха удоволствие от насилието. Доктор Пелтиър продължи да чете:

— Вероятно жертвата е била погребана в неделя. В понеделник през нощта трупът е бил изваден от гроба. Измили са го.

— Пренесли са мъртвата в бунгалото, което е било ангажирано предварително — продължих вместо нея. — Някой е запалил свещите, покрил е с цветя мъртвата.

— Нищо ли не открихте при огледа на бунгалото?

— Бри трябва да провери един милион пръстови отпечатъци по мебелите. По свещите няма следи, шкафчето до леглото е грижливо избърсано. Убиецът е бил много предпазлив. Съмнявам се, че ще намерим нещо. Криминалистите минаха мокета с прахосмукачка. Призлява ми, като си помисля, че ще трябва да разгледам всичко, което са събрали.

Клеър повдигна веждата си, напомняща тъмен полумесец:

— Май ви се е паднал костелив орех, Райдър.

Спомних си разговора с началника на полицията. Той искаше да се изтъкне пред обществеността с дейността на Специалния отряд, аз предпочитах да останем извън радара на медиите. Ала предварителните доклади от аутопсиите се разпространяваха за вътрешно ползване и репортерите по някакъв начин се добираха до тях.

— Какво ще пише в официалния доклад, Клеър?

— Смърт чрез удушаване. Ще включа и стандартните клинични заключения.

— Ще споменеш ли свещите върху очите й, изтезанията? И това, че е била ексхумирана?

Тя ме погледна изпод око:

— Не искаш да стане обществено достояние, така ли?

— Да. Може да ни е от полза по-късно.

— Засега всичко е в областта на предположенията. Ще се постарая, доколкото е възможно, да пропусна повечето подробности.

— Благодаря, Клеър.

— Имай предвид, че мога да го скривам не повече от седмица, най-много две. След това обществеността ще получи пълния доклад и ще започне циркът.

Притиснах длани до коленете си и се изправих. Вече бях стигнал до вратата, когато Клеър подхвърли:

— Райдър, Ейва обаждала ли ти се е?

Ейва Даванъл доскоро беше помощник-патолог в моргата. Запознах се с нея миналата година, когато тя безуспешно се мъчеше да се избави от алкохолизма. Неволно бе замесена в случая, който разследвах, и едва не загина. Станахме любовници и бяхме заедно няколко месеца — може би най-щастливия период от живота ми. Вярвах, че тя споделя чувствата ме, ала преди месец Ейва внезапно обяви, че напуска Мобил, работата и приятелите си. Всичко.

Ненадейно се превърнах в част от миналото й.

Тя се върна във форт Уейн, Индиана, където беше прекарала детството си. Решила бе да изкара допълнителен курс на обучение за патолог в болница и да зареже работата в клинична лаборатория.

— Искам да работя с живи хора, не с мъртъвци — каза ми на сбогуване.

След заминаването й три пъти се чухме по телефона, но разговорите ни бяха безсмислени и пресилено жизнерадостни като разговори между куклите Барби и Кен.

В крайна сметка и те се разделиха, нали?

— Райдър, чу ли какво попитах? — Гласът на Клеър ме изтръгна от мислите ми.

— Не съм я чувал цяла седмица — измънках. — Дано е щастлива. Заслужава го.

Клеър ме изгледа:

— А ти как се чувстваш? Преодоляваш ли… раздялата?

Очертанията на стаята се размиха пред погледа ми. Без причина краката ми се подкосиха. Обърнах се, махнах за сбогом и се изнизах възможно най-бързо, за да не стана за смях. Някак си се добрах до тоалетната. Наплисках си лицето. Две-три секунди се взирах в отражението си в огледалото. Дълбоко си поех въздух и излязох. Изненадах се, като видях Хари до бюрото на секретарката Вира Брейдън — навел се беше към нея и явно й разказваше някакъв виц. Като ме зърна, се изправи и с палец посочи към вратата:

— Лешоядите са отвън, братле. Реших да те предупредя, че да не те хванат по бели гащи.

Тръгнахме към външната врата. През стъклото видях, че отвън дебнат неколцина представители на медиите. Учудих се, че двойката от Канал 14 не е сред тях. Хари, който вървеше след мен, сложи лапа на рамото ми:

— Нещо интересно от аутопсията, братле?

— Кофти новини — промърморих. — Жената е била изтезавана.

Погледнах разкривените лица на репортерите, притиснати до стъклото; наистина бяха лешояди, скупчили се около моргата, за да научат най-новото, с надеждата да е толкова отвратително, че да повиши тиража на съответния вестник и рейтинга на съответната телевизия, което пък щеше да увеличи приходите от реклами. Ненадейно изпитах отвращение от моргата, от любовници, които ме изоставят без предупреждение, от хора, превръщащи в цирк смъртта на една жена.

Може би се отвращавах и от себе си, задето не бях достатъчна причина Ейва Даванъл да остане в Мобил.

— Майната им на тези изроди, Хари. Да изчезваме от тук.

Щом излязохме, все едно ни връхлетя вълна от влажна горещина. Като по сигнал репортерите закрещяха едновременно, въпросите им се сливаха в неразбираемо бръщолевене.

— Открихте ли оръжието… че обстоятелствата са необичайни… кой е извършителят… време на смъртта… съдебният лекар… улики… най-близките роднини?

Нахалниците ни последваха, но бързо се отказаха. С Хари затичахме към колата. Вратата на черния джип, паркиран наблизо, се отвори, отвътре изскочиха Данбъри и Ръката. Репортерката насочи микрофона към нас. Дребничкият оператор, издокаран с джинсово облекло, вървеше редом с нея, стъкленото око на камерата се насочваше ту към мен, ту към партньора ми, сякаш устройството недоумяваше към кого да се обърне.

— Кого виждат очите ми? — възкликна Данбъри. — Погитата!

— Какво е „поги“? — сопнах се.

— Съкращение от „полицай-гений“. Държа да получа интервю от най-добрите пазители на реда. Какви са резултатите от аутопсията? Необходимо ли е случаят да се разследва от СОППЛ?

— Без коментар — изръмжах; и без това ми беше кофти, а като гледах тези две типични конски мухи, ми призляваше още повече.

— Детектив Райдър, има ли нещо по-особено в престъплението, за да се намеси Специалният отряд? Има ли обезобразяване? Странни обозначения? Нещо сходно с…

Блъснах микрофона, който се измъкна от ръката на досадницата и падна на тротоара. Тя се облещи.

— Върви на майната си! — изкрещях. — Също и тая маймуна, операторът!

— Карсън! — изръмжа Хари.

Операторът се ухили и насочи камерата към мен:

— Днес сме доста кисели, а?

Заобиколих кашата кола, но преди да се кача, Данбъри отново ме нападна:

— Как ще обясните защо сте тук вие, а не детективите от Трети район?

Намръщих се:

— Не можахте ли да си намерите друга работа? Колко получавате да се гаврите със скръбта на хората?

— Съветвам ви да се обърнете към психиатър, господин детектив. Очевидно имате проблем с контролирането на гнева — подхвърли операторът и се усмихна още по-широко. Ръцете ме засърбяха да му натикам камерата в гърлото. Вместо това се качих в колата и го изгледах кръвнишки. Той ми намигна. Хари включи двигателя. Като натисна съединителя, колата поднесе, забуксува, чу се шум, все едно кожено знаме заплющя под напора на бурен вятър.

— Втасахме я — измърмори партньорът ми. Удари спирачки, отвори вратата и огледа гумите. — Тук всичко е нормално. Провери от твоята страна, братле.

Изскочих навън. Предната гума беше сплескана.

Хари извади мобилния си телефон:

— Качвай се, Карсън. Ще се обадя в гаража да изпратят някого да смени гумата. Ще стане за минути.

Намирахме се на около два метра от Данбъри и шимпанзето й. Проклетият маймуняк спринтира към мен и навря камерата в лицето ми:

— Хей, детектив, пуснете една хубава усмивка за нашите зрители — нека всички видят какъв симпатяга е полицаят на годината. Ще бъде страхотна реклама за цялата ви служба.

— Чупката! — изсъсках и усетих, че нещо става в гърдите ми… всъщност не беше усещане, по-скоро бе като звук от пречупване.

— Качвай се, Карсън — повтори Хари, този път по-силно.

Данбъри се приближи и подвикна на оператора:

— Борг, престани. Не снимай повече.

— Моля ви, господин Райдър — прошепна операторът така, че само аз да го чуя. — Направете физиономията на кораво ченге като на снимката във вестника. Скъпата ви майка хареса ли фотографията? Ами гаджето ви? „О, чукай ме, сладък, но преди това ме погледни като кораво ченге…“

— Карсън! Качвай се, мамка му! — изкрещя Хари.

Само че беше прекалено късно. Вече бях сграбчил за ризата оператора и му обяснявах какво ще направя с камерата му, ако имаме възможност да се усамотим някъде.

Проклетият маймуняк не преставаше да се хили.

Като се прибрах у дома вечерта, индикаторът на телефонния секретар проблясваше. Знаех, че съобщението е от Джереми, може би защото това щеше да бъде връхната точка на един свръхгаден ден. Натиснах бутона за прослушване и изпитах горчивото удовлетворение, че съм бил прав.

„Карсън, мама чака новото зарядно устройство“ — напевно произнесе Джереми. Тонът му беше като на щастлив и безгрижен човек.