Колекционери на смърт

Двайсет и първа глава

— Червено или бяло, Райдър? — Данбъри стоеше до кухненския плот и държеше голям тирбушон. — Ако предпочиташ, мога и да ги смеся.

Вдигнах бутилката с „Бас“:

— На бира съм.

Тя пристигна няколко минути преди седем, носеше плик, в който потракваха две бутилки. Преди да проговоря, нахлу в кухнята и се приготви да отвори виното.

— За всеки случай донесох тирбушон.

— По една случайност притежавам тирбушон, госпожице Данбъри.

— Истински ли е или е към швейцарското ти ножче?

Намръщих се. Тя ми намигна, върна се в дневната, седна, подпря на коляното си чашата с виното. Беше заменила „униформата“ на телевизионна репортерка с избелели джинси, отрязани до коляното, и бяла тениска с емблемата на местното дружество за закрила на птиците.

— Признавам — заяви.

— Какво?

— Че знаех за свещите, че жертвата е била монахиня и че Карла Хъчинс е била сред почитателките на Хекскамп. Признавам, че не знам откъде знам. Тоест не познавам информатора.

— Пак лъ… — Усетих се навреме и стиснах зъби.

Тя се облегна назад, преспокойно отпи от виното:

— Да лъжа ли? Може да не ми вярваш, но много рядко лъжа, Райдър. Понякога, и то само в краен случай, преиначавам истината… Е, ти си на ход.

Приведох се:

— Как така не познаваш информатора? Да не би да ти изпраща съобщения в бутилка?

— Обаждат ми се по телефона. Нямам представа кой и защо.

— Мъж или жена?

— Човекът говори през устройство за преиначаване на гласа. Не мога да преценя дали е мъж или жена.

Побиха ме тръпки. Хакам, управителят на мотела, бе описал почти по същия начин гласа на клиента, който бе запазил бунгалото.

— Какво ти казват?

Данбъри стана, излезе на терасата. Изчаках няколко секунди, поклатих глава и я последвах. Тя се беше облегнала на перилото и се взираше в искрящите води на залива.

— Данбъри? Ехо?

Тя остави чашата, обърна се:

— Разбрахме се, че ще си съдействаме на принципа „услуга за услуга“. След като ще работим в екип, трябва да определим кой ще го ръководи.

— Екип ли? Да не си превъртяла?

— Съобщенията са много интересни, Райдър. Съблазнителни късчета информация. Обаче предусещам, че ме манипулират. Разбира се, всички манипулират репортерите, това е целта на онези, които дърпат конците. Обаче интуицията ми подсказва, че има още нещо. Лошото е, че нямам представа какво. Може би човек, който е по-опитен в тази област, ще ми помогне да разгадая мистерията. — Запърха с мигли, заусуква около пръста си кичур от косата си и заговори с пресиления южняшки акцент на Скарлет О’Хара: — Може би ще е някой силен и умен полицай.

Неволно се усмихнах:

— Голяма интригантка си, госпожице Данбъри.

Тя взе чашата, отпи от виното, наклони глава и ме изгледа, после заяви:

— Знаеш ли, помежду ни има много общо.

— Нима? В какъв смисъл?

— И двамата ежедневно виждаме най-ужасната страна на живота. Отразявам убийства, катастрофи и самоубийства, защото зрителите включват телевизорите си, за да научат подобни новини. Аз съм наблюдател, ти — участник и за в бъдеще ще запазим нашите роли. Да съборим преградите помежду ни и да проверим дали това няма да улесни и двама ни.

— Вече не си наблюдателка, госпожице Данбъри. Щом получаваш информация относно това разследване, значи участваш в него.

Тя вдигна чашата си като за тост:

— Едно на нула за теб. Но тъй като границите вече са размити, да видим какво ще се получи. Ще започна първа, като ти разкажа за моя информатор. Спомняш ли си как миналия четвъртък в новинарската емисия съобщих за свещите в бунгалото на жертвата?

— Да.

— Не го знаеха нито репортери от други телевизии, нито журналистите от „Реджистър“. На мен ми беше известно, защото в три през нощта някой ми се обади и каза: „Попитай ченгетата за свещите в мотела.“ После затвори. Гласът беше странен, номерът беше скрит и не се изписа на дисплея. Следващата нощ ми се обадиха в два и половина, за да уточнят информацията: „Питай за свещите върху очите.“

— Това ли е всичко?

Данбъри вдигна ръка:

— Честна скаутска дума. Следващото обаждане беше едва в петък вечерта.

— За да ти съобщят, че жертвата е монахинята Ан Мари Гилбо.

— Точно така. Разбира се, до следобеда всички конкуренти вече знаеха новината, поради което информацията не представляваше Бог знае какво. Снощи телефонът пак иззвъня, чух следното: „Карла Хъчинс. Живее до Чунчула.“

И ти веднага се втурна натам. Използва името ми.

— Не съм излъгала никого. Казах й: „Госпожо Хъчинс, аз съм репортерка от Канал 14 и позната на детектив Карсън Райдър. И двамата разследваме обстоятелствата около смъртта на Мари Гилбо.“ — Погледна ме и добави: — Вярно ли е?

— Да — признах. — Истината е така изкривена, че се подпира с патерици, но все пак е истина.

— О, да! В работата никога не ти се е налагало да осакатиш истината.

Забих поглед в пода с надеждата да видя нещо интересно. Доволната усмивка на Данбъри сякаш казваше: „Хванах те натясно.“

— Както вече казах, с теб много си приличаме — продължи. — А сега се връщам към основния въпрос — защо някой ми подхвърля късчета информация относно една мъртва и една жива жена?

Присвих око:

— Няма да се учудя, ако информаторът ти е ченге. Измисляш си среднощните обаждания, за да ми хвърлиш прах в очите.

— Наистина имам източници в полицията, но този път мълчат като риби — така си им затворил устата. Каква е връзката между двете жени?

— Не знам.

— Да разбирам ли, че това е перифраза на „без коментар“?

— Да речем.

— Ще се доберем до истината. Тепърва започваме.

— Говориш в множествено число. Кого освен себе си имаш предвид?

Тя скръсти ръце, загледа се в необятната синева на океана:

— Надявах се доброволно да приемеш да ми сътрудничиш, тъй като това неизбежно ще се случи. Не съм виновна за онова, което ще последва. Ти избухна и щеше да пребиеш Борг. Наистина те защитих пред управата на телевизията. Ала останалото е моя идея.

— Какви ги говориш, Данбъри?

Тя се обърна към мен:

— Днес следобед нашата телевизия сключи договор с началника на полицията. Според една клауза ти се задължаваш да ме информираш за случая. Щеш не щеш с теб сме партньори, Райдър. Предлагам като начало да ми кажеш какво става в действителност.

Колебливо се усмихна, вероятно очакваше да се разгневя, да се нахвърля върху нея. Не можах да се въздържа — избухнах в смях.

— Прецакали са те със скапан договор! — възкликнах. — Никой не знае какво става.