Колекционери на смърт

Двайсет и шеста глава

С Хари отидохме в службата да си напишем рапортите. Наближаваше седем, този безкраен ден беше започнал в четири сутринта — не беше за вярване, че бяхме пътували до Елрейн във Флорида, до Чунчула и обратно до Мобил. Така бяхме капнали, че нямахме сили да говорим, и общувахме чрез звуци, напомнящи мучене. Партньорът ми измуча, че отива за кафе, по същия начин отвърнах, че не искам. Телефонът иззвъня, измучах и на него, но звъненето не престана, затова вдигнах слушалката:

— Ъъъ?

— Карсън, ти ли си? Обажда се Тейлър Мейбри.

Мейбри беше от отдел „Престъпления срещу собствеността“ и се занимаваше предимно с кражби — работата бе като да се опитваш със супена лъжица да изгребеш океана, като се има предвид колко хора смятат кражбата за законна професия.

Прозинах се и промърморих:

— Здрасти, Тейлър. Трябва ли ти нещо?

— Бях в отпуска, ходих за риба в Тенеси. За три дни хванахме дванайсет костура. Хвърлял ли си въдицата напоследък? Чух, че си излизал с лодката, ама май ставаше въпрос за миналата година…

От опит знаех как трябва да разговарям с Мейбри; изчаках половин секунда и го прекъснах:

— За някаква кражба ли става въпрос, Тейлър?

Той не отговори веднага — явно се мъчеше да си спомни защо се е обадил.

— А, да — изтърси най-накрая. — Вчера се върнах и чух за жената в мотела, за свещите и така нататък. Шантава работа. Добре, че са възложили разследването на вас с Хари… — Той пак млъкна.

— Какво за свещите? — попитах.

— Миналия понеделник имахме обаждане от магазин, наречен „Кармична революция“. Посещава се предимно от застарели хипита…

— Свещите, Тейлър.

— Вечерта продавачката, петдесет и четири годишна дама, чието истинско име е Естер Гарглета, но е известна като фрийдъм Съншайн, се канела да затвори магазина. Излязла на улицата да прибере подвижната витринка с книги и компактдискове — от ония със записи на любовните песни на китовете и прочие щуротии, и някой я фраснал по главата. Обади ни се в девет часа и шест минути. Като отидох на местопроизшествието, линейката вече беше там. Дамата още беше позашеметена, но държеше да огледа магазина. На пръв поглед нищо не липсваше. Парите си бяха в чекмеджето на касата. Помислихме, че някой има зъб на госпожа Съншайн. Тя се оплака, че преди няколко дни изгонила от магазина цяла банда хулигани със скейтбордове. Затуй си рекохме, че са решили да й отмъстят, и са я халосали я с дъска, я с…

— Свещите, Тейлър!

— Едва днес е започнала инвентаризация на стоката, Карсън. Познай какво е изчезнало — два кашона със свещи, произведени от „флеймбрайт“ в Лексингтън, Кентъки. Били от всички размери и различни по цвят и аромат, но преобладавали най-големите, наречени „Джъмбо Брайтс“. Не е за вярване, че има свещи с аромат на пъпеш, Карсън. Как смяташ, че го постигат? Може би прибавят към восъка нарязани пъпеши…

— Нямате представа кой е крадецът. Така ли е? — Започвах да се убеждавам, че престъпникът, с когото си имахме работа, е изключително предпазлив.

— Трудна работа, Карс. Онзи, дето е поглавесал госпожа Съншайн, се е постарал да няма свидетели… Ей, да знаеш, че има и свещи, които миришат на кервиз! Кой е тоя луд, дето ще иска къщата му да вони на кервиз? Светът вече не е същият, заобиколени сме от ненормалници… чак страх да те хване. Помисли си само — свещи с аромат на кервиз…

Тъмносиньото небе притъмняваше, когато завихме по улицата, на която се намираше магазинчето „Кармична революция“; в съседство имаше ателие за химическо чистене, заложна къща и пицария, затворена поради фалит.

Върху голямата витрина на „Кармична революция“ с грамадни червени букви беше написано: „РАЗПРОДАЖБА НА СВЕЩИ — 50 % НАМАЛЕНИЕ!“ Надписът се осветяваше от лампите в магазина.

— Буквите са толкова големи, че и прилеп ще ги види чак от Бирмингам — отбеляза Хари.

Прекрачихме прага, придружавани от мелодичното дрънчене на звънчето над вратата, лъхна ни силна миризма на сандалово дърво. В едната част на магазина се продаваха книги с езотерично съдържание и компактдискове, в другата — дрехи за носталгично настроени хипита на средна възраст. Зад щанда седеше дебелана с буйна прошарена коса, която ни изгледа подозрително — вероятно предположи, че няма да купим свещи с аромат на целина. Хари й показа значката си. Оказа се, че имаме честта да разговаряме със самата мадам Фрийдъм Съншайн.

— Знаех, че ще ги откриете! — заяви тя. — Картите ми го показаха.

— Картите ли, госпожо? — облещи се партньорът ми.

Видях картите „таро“, подредени върху щанда. Жената посочи една:

— Съдникът. Това сте вие, защото раздавате правосъдие. Открили сте кой ме удари по главата и открадна свещите.

— Съжалявам, госпожо, но ние разследваме друго престъпление. Възможно е свещите да са важни улики, затова ще ви помолим да ни разкажете какво ви се е случило.

Тя намръщено се загледа в картите, после ги събра и ги хвърли в чекмеджето, сякаш ги наказваше, задето са я излъгали.

— Във вторник вечерта преди края на работното време започнах да внасям подвижните витринки с книгите и другите стоки. Наведох се да вдигна един кашон с компактдискове, изведнъж пред очите ми се спусна черна завеса. След няколко минути дойдох в съзнание и се обадих на 911. После запарих карамфил и майоран и си приготвих чай против главоболие.

— Разбрахме, че предишния ден сте имали неприятности с някакви скейтбордисти — обадих се.

— Тези хлапета са голяма напаст. Катерят се на площадката, като луди се спускат по стъпалата. Излязох и ги прогоних. Вместо да се засрамят, те взеха да се смеят и да ми показват среден пръст.

— Изплашихте ли се да не ви сторят нещо? — попита Хари.

— Не, всъщност момчетата са безобидни. Правят си отвън циркаджийските номера, докато аз или Бен от заложната къща не ги изпъдим. Само че не мога да се сетя кой друг ще ми има зъб. Пък и кражбата на свещи си е направо детинска постъпка…

Докато партньорът ми разпитваше Съншайн, обиколих магазина и разгледах лечебните кристали, широките роби с щампи, изобразяващи големи месечини, ароматните балсами и украшенията. Приближих към щанда, на който се предлагаха намалени стоки, и се вцепених. Под надписа: „ВСИЧКО ПО 5.99 ДОЛАРА“ стоеше кошничка, пълна с пръстени. Прерових я, извадих един с кръст и друг с пентаграма — досущ като пръстените на Мари Гилбо, и ги подхвърлих на Хари. Той ги разгледа внимателно:

— Май някой набързо е напазарувал тук, Карс.

Обърнах се към Съншайн:

— Освен свещите бяха ли откраднати и пръстени?

— О, те са евтини боклуци. Някой може да вземе половината и да не забележа. Казаха ли ви, че до задната врата беше захвърлена една рокля? Сякаш някое хлапе я е отмъкнало, но в последния момент е решило, че не му трябва.

Хари наостри уши:

— Рокля ли? Къде е?

— Изхвърлих я, защото беше мръсна и разкъсана.

Той огледа мястото, на което е била захвърлена дрехата, забърза към изхода, като пътьом разглеждаше остъклените витринки. Приближи се до кошничката с пръстени и се обърна да погледне към задната врата:

— Ела, Карс. Ще се поразходим.

Наду газта, на светофара мина на червено (другите шофьори протестиращо занатискаха клаксоните), зави по магистрала № 31, след една пресечка влезе в паркинга на някакъв ресторант, направи обратен завой и потегли към „Кармична революция“.

— Какво те прихваща? — промърморих.

— Представи си, че е миналият вторник вечерта. Аз съм престъпникът, влизам в града по магистрала № 31. В багажника на колата ми има труп на жена. Поради някаква причина току-що съм я изровил от земята и я карам в мотел „Коузи Кабинс“. — Възбудата му беше почти осезаема, явно интуицията му подсказваше, че е попаднал на вярна следа. — Тъмно е като сега. Тази улица прекосява града и води право към мотела. Изведнъж… БУМ! — Той удари спирачки и спря до тротоара.

Ударих си ръката в таблото и кисело избърборих:

— Да му се не види, какво те прихваща?

— Пред очите ми се изпречва… ето какво. — Той посочи с пръст витрината, на която с грамадни червени букви бе написано: „РАЗПРОДАЖБА НА СВЕЩИ — 50 % НАМАЛЕНИЕ!“ Вкара колата в паркинга, изключи двигателя, по инерция автомобилът стигна до металната задна врата на магазина. Хари слезе безшумно, притисна гръб до стената на сградата, прокрадна се до ъгъла и надникна към улицата. — Престъпникът вижда нашата приятелка Фрийдъм, която е с гръб към него.

Той изтича на улицата, замахна:

— Убиецът изскача иззад сградата, цапардосва по главата госпожа Съншайн, завлича я в магазина. „Операцията“ продължава само няколко секунди. Ела, ще продължим възстановката. — Тичешком влезе в магазина, приближи се до витрината с изложените свещи и подвикна на смаяната фрийдъм:

— Тук ли бяха свещите или в склада?

— Тук. Извадила бях кашоните, за да подредя витрината.

Хари надникна в склада, кимна към задната врата:

— Алармата беше ли включена, госпожо?

— Не. Изхвърлила бях кошчето с боклука, но още не бях активирала системата.

Той отвори вратата, излезе на задната уличка, прерови контейнера за смет, извади някакъв голям парцал.

— Това пък какво е? — попитах озадачено.

— Рокля — подхвърли партньорът ми и се втурна обратно в магазина. Госпожа Съншайн ме изгледа, сякаш питаше: „Този нормален ли е?“

— Методът се нарича „дедукция“ — прошепнах. — Измислил го е Станиславски.

Последвахме Хари до купчината свещи, подредени в предната част на магазина, той продължи да говори, превъплъщавайки се в ролята на крадеца:

— Виждам свещите, може би надниквам в дъното и зървам задната врата. След малко ще изнеса няколко кашона свещи, които са много тежки. Ето защо… — Той се пресегна към близкия щендер с дрехи, престори се, че сваля рокля от закачалката. — Ето защо грабвам първата дреха, която ми попада под ръка.

Хвърли на пода големия парцал, изваден от контейнера за смет, сложи върху него два кашона със свещи, хвана двата края и заднешком тръгна към склада; парцалът с кашоните се плъзгаше като шейна по линолеума. Хари спря до кошничката с пръстените:

— На излизане виждам кошничката и си вземам цяла шепа пръстени.

Влязохме след него в склада. Той отвори задната врата, остави кашоните на уличката, изрита роклята и попита:

— Тук ли я намерихте, госпожо Съншайн?

— Да, точно тук.

Всичко съвпадаше. Може би теорията беше погрешна, но изглеждаше много правдоподобна.

— Невероятен си, Хари.

— Пътуването още не е свършило.

Сбогувахме се с удивената Съншайн, качихме се на колата и отново забръмчахме по магистрала № 31.

— Още какво имаше в онова бунгало, Карс?

— Цветя. Някои свежи, други — увехнали.

Хари намали скоростта и се заоглежда. След около шест пресечки доволно се усмихна и спря пред малко гробище. Облегна се на колата, махна към гробовете — повечето букети, оставени от близките на починалите, бяха свежи, но имаше и увехнали.

— Хората ходят на гробища предимно в събота. И тук убиецът грабва каквото му попадне, без да обръща внимание какви са цветята. Хвърля ги в колата при кашоните със свещи и кичозните пръстени…

Той победоносно скръсти ръце. Забелязах, че потропва с крак в ритъм с музика, която чуваше само той.

— По всичко изглежда, че нашият престъпник си пада по импровизациите, Карс. Струва ми се доста любопитно. А на теб?