Колекционери на смърт

Двайсет и седма глава

Намазах косата си с брилянтин, застанах пред огледалото и няколко пъти повторих името на другото си аз:

— Карол Рансбърг. Карол Рансбърг. Карол Рансбърг.

Беше петък, предстоеше отново да се срещна е Марсела. Огледах отражението си — лице, загоряло от слънцето по време на риболовните експедиции, вечно набола брада, кафяви очи, които понякога изглеждаха толкова сериозни, че ме плашеха.

Недоумявах какво е видял в мен Трей Форие, та да ме обяви за добър човек.

Всъщност нямаше значение — той беше луд. Може би дори виждаше нещата на обратно. Самият той беше обезобразен, да не говорим за страховитите маски, които беше изработвал, преди да отнеме човешки живот.

От друга страна, Ейва ме харесваше… поне така изглеждаше. Често прокарваше пръсти по челото и страните ми, след като се бяхме любили в наколната ми къща под съпровода на прибоя.

Тогава мислех, че вълшебните моменти са само прелюдия към щастливото ни съвместно бъдеще. В известно отношение Джереми имаше право — наистина вярвах, че съм срещнал голямата любов, тъй като дотогава не познавах това чувство. Жените влизаха и излизаха от живота ми, прекалено лесно получавах интелектуално и физическо задоволство, ала никога дъхът ми не беше спирал при вида на някоя от тях, никога не бях стоял до телефона, за да чакам обаждането й, не се бях чувствал като един от малцината избрани. После Ейва ме изостави.

— Карол Рансбърг. — За последен път повторих измисленото си име, оправих вратовръзката си и се извърнах от огледалото. Облякох си сакото и потеглих към Пенсакола и повторната ми визита в музея на ужасите на госпожа Бейнс.

— Разбирате ли, можех да съм кралицата на Марсдън Хекскамп — прошепна Марсела Бейнс. — Кралицата на сетния миг…

Този път ме посрещна, издокарана със силно деколтирана копринена бяла рокля с цепка отстрани; зърната на провисналите й гърди потрепваха под тънката материя.

— … най-голямата трагедия в живота ми… ако знаех, че Марсдън живее само на петдесетина километра от тук, щях да бъда заедно с него…

При това посещение нямаше черен хайвер и разговори за времето. Тя ме заведе право в „галерията“, накара ме да седна на канапенцето под извратените фотографии и се настани плътно до мен. Изпаднах в паника, но за щастие ми хрумна да я попитам за Хекскамп и тя се увлече, сякаш бе хипнотизирана от думите си.

— Щях да съм малко по-възрастна от другите жени, ала това щеше да е предимство, защото щях да бъда неговото вдъхновение, неговата слава.

— Сигурен съм, госпожо Бейнс.

Усещах миризмата на парфюма й. Не беше сладникав като парфюмите, предпочитани от по-възрастните жени, а тръпчив и младежки. Сега косата й беше прошарена с червеникави кичури, сложила си беше зелени сенки за очи, устните й бяха кървавочервени, зъбите й — влажни и някак перверзни.

— Той би дал живота си заради мен и аз заради него. Това е голямата любов, господин Рансбърг. — Взираше се в една точка, говореше като замаяна.

Запитах се дали не се е надрусала, но продължих да играя ролята на учтив джентълмен:

— Щяхте да бъдете съвършена, госпожо Бейнс.

Марсела кръстоса крак върху крак, през голямата цепка на роклята й зърнах синьо-зелените старчески вени, които светлите й чорапи, закачени с жартиери, не прикриваха. Тя се приведе към мен, сложи ръка на бедрото ми:

— Знаете ли, че Марсдън е рисувал само на светлината на свещи? Казвал, че когато работиш близо до огън, пламъците проникват в творбата, осветяват я отвътре. Такъв е бил той, господин Рансбърг — озарен отвътре; може би затова е привличал толкова красиви крилати създания.

— Нощните пеперуди умират в стремежа си към пламъка.

Госпожа Бейнс плъзна длан нагоре по бедрото ми, на фона на черния панталон кървавочервените й нокти бяха като пламъчета.

— Помислете за другите пеперуди, господин Рансбърг. Те се опиват от слънцето. — Устните й бяха на сантиметри от моите, очите й бяха изцъклени. — Къде бях по онова време? Сменях съпруг след съпруг, но все попадах на глупци и евнуси. Криех се в стаята си, часове наред се усамотявах с колекциите си от пощенски марки или монети, чрез които се стремях да открия истинската си самоличност, смисъла на живота, неговия огън. А през това време Марсдън Хекскамп е бил толкова наблизо, изпълнен с вълшебство, озарен от гения си.

— Госпожо Бейнс… Марсела…

Ала тя не ме чуваше, а бърбореше като в транс:

— Трябвало е да ги гледа как умират, за да бъде свидетел на сетния миг. Най-голямото, най-великото прозрение идва именно тогава. Моите прекрасни мъже, чиито снимки виждате тук, са го знаели. Ала те са били способни само да се наслаждават на изживяването, не и да творят. — Тя ме заопипва между бедрата. Задъхваше се, лицето й гореше от възбуда. Гледаше ме, но не ме виждаше. — Той се връща, господин Рансбърг — измърка. — Марсдън се завръща.

— За какво говорите?

— Някой е бил намерен.

— Кой? — изпъхтях и стиснах бедра.

— Някой, който има право да каже: „Да, Марсдън Хекскамп е авторът на тази творба… Най-сетне шедьовърът може да види бял свят!“

— Кой е този човек?

Кървавочервените й нокти просъскаха по панталона ми, тя хвана тестисите ми, стисна ги:

— Не е важно, господин Рансбърг. Единственото, което има значение, е, че Марсдън ще оживее! О, Боже, ще се… — Хвана дланта ми и я пъхна под роклята си, стисна я между бедрата си, посегна да разкопчее панталона ми.

— Кога… творбата… ще бъде разгледана? — изпъхтях. Марсела коленичи, облегна глава на скута ми, започна да ме лиже. Слюнка овлажни панталона ми.

— Госпожо Бейнс, не мога…

— Не ме разочаровай, Рансбърг! — прошепна тя, горещият й дъх парна слабините ми. — Ти си моя собственост.

Отблъснах я и някак си се изправих, въпреки че краката ми се подкосяваха. Напъхах ризата си в панталона и заднешком тръгнах към вратата. Марсела също стана. Косата й беше разчорлена, очите й блестяха от омраза, голямата й уста беше разтегната в ужасна гримаса.

— Измамник! Подлец! Евнух! — изкрещя. — ИСТИНСКИ МЪЖ би УБИЛ заради мен! ИСТИНСКИ МЪЖ би УМРЯЛ заради мен! ИСТИНСКИ МЪЖ…

Изскочих навън и треснах вратата; струваше ми се, че в стаята всеки момент ще избухне черен огън, разпалван години наред.