Колекционери на смърт

Осемнайсета глава

Още на следващия ден, вторник, Уолкот ми съобщи името на своя клиентка — Марсела Бейнс, която била „порядъчна дама с изискан вкус“. Когато изразих изненадата си, че е замесена и жена, той ме обяви в сексизъм и ми напомни колко много жени изпращат писма на серийните убийци, за да им предложат брак.

Бейнс обитаваше мезонет в скъпа жилищна сграда близо до брега на океана в Пенсакола — достатъчно далеч от Мобил, за да не е видяла снимката ми в „Реджистър“ (поне така се надявах). Представих се на рецепцията, охранителят откри името ми в списъка на очакваните посетители и ме отведе до асансьора.

Не знаех как се обличат начинаещите колекционери на вещи на серийни убийци, затова извадих от дълбините на дрешника си черния костюм, с който ходех на погребения сватби и други тържествени събития, и намазах косата си с гел, останал от козметичните средства на Ейва. Ефектът бе, сякаш нося пластмасова перука, набраздена с гребен. Несигурно се усмихнах в камерата над вратата и заговорих префърцунено, както се очаква от новобогаташ:

— Казвам се Карол Рансбърг. Имам уговорена среща с госпожа Бейнс. Тя вкъ…

Вратата се отвори, видях просторно и светло помещение, обзаведено с типичен вкус на богата вдовица — изящни мебели, красиви картини. Панорамният прозорец гледаше към залива. Марсела Бейнс беше на около шейсет и пет години; носеше семпъл син костюм с панталон, над който беше препасала бяла готварска престилка, и наниз перли. Беше нисичка, късата й коса беше накъдрена и боядисана в кестеняво — цветът рязко контрастираше с бледото й лице. Устата й беше прекалено голяма, широката й усмивка разкриваше цяла редица изкуствени зъби. Като ме видя, зелените й очи заблестяха, сякаш цяла сутрин с нетърпение бе очаквала именно моето посещение. Хвана ме за ръката и ме въведе в апартамента.

— Толкова се радвам, че дойдохте! — възкликна. — Филийките се заклещиха.

— Моля?

Тя ме заведе в кухнята, обзаведена с какви ли не модерни джунджурии, и посочи големия тостер:

— Механизмът за изваждане на филийките не работи. Не знам как е станало, но напоследък се случва все по-често.

Разгледах приспособлението, за няколко минути открих и отстраних повредата. Госпожата заръкопляска, зъбите й проблеснаха като прожектори:

— Много ви благодаря, драги ми господине. Нямаше как да хапнем хайвер, ако не бяхте поправили тостера. Моля, седнете, ей сега идвам.

Отидох в дневната и се настаних на коженото канапе. След малко домакинята се появи без престилка и постави на масичката поднос, върху който бяха наредени изящни чинийки с нарязани яйца с лук, филийки препечен хляб, парченца лимон и черен хайвер.

— Започвайте, господин Рансбърг. Bon appetit.

Няколко минути отпивахме от чашите с шампанско и обсъждахме времето. По едно време тя се загледа в устата ми:

— Изцапали сте се… ето тук. Ей сега ще ви почистя.

Пръстите й докоснаха устните ми; геройски устоях на порива да се отдръпна. Ръката й миреше на риба и лимон.

— Чудесно. Хубавият мъж пак е чистичък. — Облегна се на изящния стол, скръсти ръце на скута си. — Разбрах, че сте новак. Откога се занимавате с колекциониране?

— Ами… приблизително от една година.

Тя се приведе, сви пръст, подпря с него брадичката си:

— От кои знаменитости се възхищавате?

— Знаменитости ли?

— Дори новакът трябва да има любимци. Кажете чии творби харесвате най-много? От кого се възхищавате?

Споменах неколцина изнасилвачи и серийни убийци, които бях разпитвал в затвора. При споменаването на всяко име тя реагираше различно — сви устни, повдигна вежди, присви очи, доволно се усмихна. Накрая се пресегна и ме потупа по коляното:

— Забелязвам, че изредихте само хора от близкото минало. Задължително е да изучите класиците.

Придадох си виновно изражение като ученик, който се оправдава, че кучето му е изяло тетрадката с домашното:

— Съдружник съм в преуспяваща компания, но успехът е и крадец на време. Още не съм имал възможност да се запозная с класиката.

— Споделете с мен от кого се възхищавате, с кого чувствате сродство.

Думата „сродство“ се оказа решаваща за избора ми. Бях сродник само с един сериен убиец — брат ми. Бяхме израснали заедно, но фамилните ни имена бяха различни. Като студент се помъчих да скъсам с миналото и взех фамилията на Албърт Пинкам Райдър — художник от 19 век, прочул се с картините си, на които са изобразени мъже в малки лодки сред бушуващ океан. Резултатът бе като да сменя прическата си.

— Джереми Брайдуел — изтърсих.

Бейнс рязко се изправи, прекоси стаята и се облегна на големия шкаф. Втренчи се в мен и предизвикателно се усмихна:

— Защо се спряхте именно на него? Изборът ви е, меко казано, странен на фона на убийци от калибъра на Деймър, Корона и Гейси.

— Струва ми се толкова… различен. Чувал съм, че е бил истински артист в занаята. А методите му са били крайно необичайни. Струва ми се, че долавям някаква изтънченост в действията му.

За миг очите й заблестяха, устните й се разтегнаха в едва забележима усмивка:

— Спомняте ли си Чарли Чаплин, господин Рансбърг, и то по-специално в ролята на хлапето — красиво, любопитно, деликатно?

— Да. Гледал съм лентата на един филмов фестивал.

— Представям си Джереми като хлапето, пресъздадено от Чаплин — седи по пейките в парковете, в обществените библиотеки, във фоайетата на елегантните хотели и търпеливо чака майка си, а пък ангелското му лице изразява едновременно скръб и копнеж.

Госпожа Бейнс не подозираше каква истина се крие в думите й; Джереми наистина искаше да убие мама, задето не го е защитила от жестокостта на баща ни. Ала ако я премахнеше, щях да попадна в дома на приемни родители или в сиропиталище, затова той потърси нейни заместници.

— Казвали са ми, че за много жени чарът му е бил неустоим — подхвърлих.

— О, да. За дами с нежни сърца, прехвърлили четирийсетте. Щом го погледнели, майчинският им инстинкт избуявал като парниково цвете. Нищо чудно да им е идвала кърма. Накрая една, която спокойно можела да му бъде майка, се приближила до него, нежно докоснала рамото му и промълвила: „Разреши ми да ти помогна, синко. Изглеждаш толкова тъжен. Какво да направя за теб?“

— Хм, не бях чувал тази история — излъгах.

— По-късно, докато работел, той изразявал чувствата си. Знаете ли какво е казвал на жените с майчински наклонности, които мечтаели да го вземат под крилото си?

— Нямам представа, госпожо Бейнс. — Отново излъгах. Знаех точно какво е казвал Джереми на жертвите си, какво им е пеел.

Възрастната дама затананика:

— Закъсня, много закъсня, много закъсня…

Съсредоточено се взирах в тъмночервения килим. Марсела Бейнс се приближи до мен:

— Прекрасен сте, господин Рансбърг. И много чувствителен. Гледах ви в очите, докато говорех за Джереми, и видях скръб, уважение, онова изплъзващо се чувство за съпричастност. Фактът, че сте избрали Джереми Брайдуел, говори много за вашия характер. Само хора с изискан вкус проумяват истинското му величие.

— Госпожо Бейнс, не знам защо избрах…

— Шшшт, млади човече. Още сте много наивен. Слабо познавате нашия прекрасен свят. Но едно съм сигурна — не сте станали колекционер, за да инвестирате в любопитни вещи, а защото това е в душата ви. — Отиде в другия край на дневната, натисна някакво копче, огледалото се отмести и зад него видях врата. — Елате, господин Рансбърг. — Тя се засмя — звукът беше като от раздрънкано пиано. — Ще ви покажа истинското си жилище.