Колекционери на смърт

Двайсет и четвърта глава

Лейтенант Доръл Еймс от полицията на Флорида вдигна поглед от бележника си. Свалил беше тъмните си очила, докато разговаряше с мен — жест на колегиална учтивост. Пот оросяваше сбърченото му чело и капеше върху широките му гърди.

— И тъй, казвате, че сте дошли да…

— Само да разпитаме тази Хайди Уики във връзка с един случай отпреди трийсет години.

Той учудено ме зяпна:

— Че още ли го разследвате?

— Не. Става въпрос за друг случай. Честно казано, не знам какво очаквахме да научим. Просто името Уики се появи в процеса на разследването.

Премълчах, че сме го научили от жената до мен. Смятах, че така още повече ще объркам местния полицай. Тайно се надявах, че Еймс неволно ще ни подскаже нещо, което сме пропуснали.

Той изгледа Данбъри:

— Казвате, че сте репортерка от телевизия в Мобил, госпожо.

Тя лъчезарно се усмихна:

— Да, от Канал 14.

Еймс зашари с поглед между мен и Хари; явно беше объркан и го глождеше някакво подозрение.

— Вие, момчета, винаги ли пътувате с репортери?

— Временно явление — отвърна Хари. — Също като ураган.

Обърнахме се и загледахме намръщените полицаи, които изнесоха от караваната чувала с мъртвата и го натовариха в линейката. Не се озориха, защото не беше останало кой знае какво за прибиране в чувала. Еймс лапна шипка енфие и промърмори:

— Мамка му, кой ли я е разкъсал така?

— Coragyps atratus са влезли през задната врата — беше отворена — обясни Хари.

— Моля? — облещи се местното ченге.

— Черните лешояди — обади се Данбъри.

Бедният Еймс съвсем се ошашави, затова побързах да се намеся и да го върна на позната територия:

— Познавахте ли покойната, лейтенант? Има ли в миналото й нещо, заради което да се усъмните, че е била убита?

Той поклати глава, побутна назад широкополата си шапка:

— Не беше от общителните. Не се държеше враждебно, но даваше да се разбере, че не иска да я безпокоят. Никога не е създавала неприятности. Чат-пат се отбивах да попитам дали не й трябва нещо…

— Шефе! — подвикна един от криминалистите, застанал на вратата на караваната. — Намерихме нещо странно. — Загледа се в предмета, който държеше. — Беше залепено за тавана точно над жената, все едно го е гледала, докато е умирала. — Приближи се и показа „находката“ — миниатюрна картина. Цветовете бяха наситени, повърхността бе лакирана. Мънички златни червеи излизаха от дупки, напомнящи очните кухини на разбит череп, но може би илюзията се създаваше от умело положените светлосенки.

— Това змийска глава ли е? — попита човекът и посочи нещо до едната кухина. — Или проста странна форма.

— Представа си нямам какво е — тихо каза Еймс. — Знам само, че не мога да си откъсна погледа от проклетото нещо.

— Трябва да предупредим Хъчинс — прошепнах на Хари. — Незабавно!

Благодарение на правото да използваме полицейската сирена при преминаването през по-оживените населени места и когато се налагаше да си пробием път през задръстванията по магистралата, завихме към къщата на Хъчинс само два часа, след като се разделихме с все така озадачения Еймс; два часа, през които партньорът ми натискаше газта до дупка. По черния път задминахме бяла камионетка, която вдигаше след себе си облак прах и спираше пред всяка пощенска кутия. Хари удари спирачки пред верандата, изскочи от колата, на бегом изкачи стъпалата и завика:

— Карла! Карла! Ние сме — Нотилъс и Райдър. Вкъщи ли си?

Мрежестата врата рязко се отвори, Карла Хъчинс излезе на верандата и учудено ни изгледа. Носеше бяла тениска и джинси, дългата й коса беше завързана със синя панделка.

— Добре ли си? — попита Хари. — Всичко наред ли е? Опитахме да ти се обадим, но телефонът ти даваше заето.

— Заради интернет. Когато съм в мрежата, не се обажда никой, безпокоят ме само пътуващите търговци. — Тя едва сега забеляза Данбъри и се намръщи: — Ха, това е същата репортерка. Какво търси тук?

— Госпожица Данбъри знае за случая, Карла. Не всичко, но някои подробности са й известни. Обещава да не споменава името ти без писменото ти съгласие, в противен случай ще се качи в колата и ще остане там, докато разговаряме с теб. Нали така, госпожице?

Данбъри не беше доволна от импровизираните правила, наложени от Хари, но кимна.

— Какво е станало? — попита Хъчинс.

— Ще те попитам нещо. Чувала ли си за жена на име Уики? Хайди Уики.

Карла се позамисли, после отговори:

— Някога познавах една Хайди. Беше навремето… знаете кога.

— Нали каза, че сте имали измислени имена?

— Деметра. Повечето хора я познаваха под това име. Спомням си, че говореше френски и английски. Също и немски, но по-слабо. Казваше, че е швейцарка. Единственото швейцарско име, което ми идваше на ум, бе на героинята от филм, който бях гледала като дете — Хайди. Веднъж на шега я попитах дали се казва Хайди. Тя се разсмя и отвърна, че макар и банално, това е истинското й име. Така и не научих фамилията й. Предполагам, че нямаше значение.

— Защо?

— Защото тя беше с… него от самото начало, запознали се бяха в Париж.

С Хари се спогледахме — Мари Гилбо също беше от първите последователки на Хекскамп.

— Коя друга е била с него от самото начало?

— Персефона, тоест Мари. И Калипсо, разбира се. Може би е била първата. Също и Хайди. Имаше още няколко, но с течение на времето се отказаха. Защо питате?

Хари дълбоко си пое въздух:

— Връщаме се от Елрейн — градче във Флорида, където…

Пощальонът спря пред двора, натисна клаксона, размаха няколко плика.

— Ей сега се връщам. — Хъчинс изтича до камионетката, взе пликовете, размени няколко думи с шофьора, тръгна обратно, като преглеждаше писмата.

— Какво смяташ да й кажеш? — прошепнах на Хари.

— Само толкова, че да се пази.

— От какво? — намеси се Данбъри.

Чухме стон, последван от пронизителен писък. Карла Хъчинс стоеше на няколко метра от нас, трепереше, сякаш беше получила епилептичен пристъп, и посочваше нещо на земята.

Хари се спусна към нея, последвах го. Тя стискаше отворен пощенски плик и бръщолевеше несвързано. Познах печатните букви. Погледнах, накъдето посочваше. На тревата лежеше парче от картина, цветовете бяха толкова ярки, че платното изглеждаше мокро. Хари прегърна Хъчинс, отведе я настрани:

— Успокой се, Карла. Дори не знаем какво е.

— Аз знам — изплака тя. — Знам и кой е авторът. Нещо ужасно се случва, нали? Той… те… са ме намерили.

— Няма страшно. — Хари окуражаващо стисна ръката й. — Нищо лошо няма да ти се случи.

— Че кой ще ме опази? Живея в пустош…

Данбъри пристъпи до нея, хвана я под ръка и я поведе към верандата:

— Вече не, Карла. Още днес следобед ще се преселиш в голяма къща в Мобил. В моята къща. Имам такава алармена система, че ще вдигне от гроба дори Едгар Хувър.

— Не мога да приема…

— Можеш и ще го направиш. Ела да ти стегнем багажа. — Данбъри поведе Карла към вратата. — Освен това няма да е задълго. Двамата поги, хитрите хрътки от СОППЛ, чиято снимка е във вестниците, ще приключат разследването за ден-два. — Тя се обърна да ни погледне: — Нали, момчета?