Колекционери на смърт

Трийсет и четвърта глава

Полицейският началник Плакет въздъхна. Погледна към прозореца на кабинета си, все едно се питаше дали не може да прескочи перваза и да избяга. Или да ме изхвърли навън.

Да разбирам ли, че искаш да заминеш за Франция, Райдър? Настояваш да те командировам до там заради художник-сериен убиец, който е умрял преди повече от трийсет години, така ли?

Налага се да издирим с кого е бил близък по време на престоя си във Франция. Възможно е да е извършил убийства и в тази страна. Образно казано, отворихме няколко врати, но не можем да преминем през тях, ако не заминем. Освен това…

— Знам. Видях рисунката — прекъсна ме той. — Преди час се отбих в лабораторията. Много странно.

Изгледа ме, сякаш очакваше обяснение. Свих рамене:

— Пълна мистерия. Ако рисунката е отпреди трийсетина години, няма начин на нея да съм изобразен аз, защото тогава съм бил едва пет-шестгодишен.

— Приликата е поразителна, въпреки че скицата е съвсем простичка.

Художникът беше пресъздал с точност не само чертите на лицето ми, но и позата. Нямаше съмнение, че е изобразил именно мен.

Плакет скръсти ръце зад гърба си и отиде до прозореца. Небето притъмняваше, наблизо проехтя гръмотевица. Скоро щеше да завали.

— Принудени сме да правим големи икономии — подхвана той дежурната си реч, която неизменно вкарваше в употреба, поискахме ли увеличение на бюджета на отдела. — Налага се да съкратим средствата за техническо оборудване, обществени програми, поддръжка на автомобилния парк. Изключено е да те командировам в Париж, след като не мога дори да…

— Да командировате двама ни с Хари — поправих го.

— Невъзможно е да осигурим парите, необходими за…

— Извинете, сър — обади се от другото помещение Глория Бъшърли, секретарката на Плакет. — Неволно чух разговора ви. Може ли да вляза?

— Влизай.

Глория беше невероятно пълна жена, а дрехата й приличаше на палатка, покрита с абстрактните рисунки на Джаксън Полак. Като мина край мен, ми намигна, взе някаква папка от полицата до бюрото на Плакет и прегледа съдържанието й.

— Дай ми малко повече подробности за планираното пътуване до Франция, Карсън. По време на престоя си там ще се срещнеш ли с колеги от местната полиция?

— Накъде биеш, Глория? — попита Плакет.

С петсантиметровия си нокът, лакиран в огненочервено, тя посочи една страница:

— Федералните власти отпускат специална субсидия по програмата за допълнително обучение на полицейските служители от различни страни. Мобил е пристанище, в което акостират кораби от цял свят, следователно сумата е предназначена за обмяна на опит и специализация в областта на международното право, свързано с корабоплаването, както и борбата с контрабандата, което предполага сътрудничество на отдела с Интерпол.

— Интерпол ли? — повторих изненадано. Обичайната ни съвместна работа беше с конната полиция на други щати.

Глория вдигна поглед от листа хартия:

— Формулировката е толкова мъглява, че контактът ти с френската полиция може да мине за обмяна на опит и основание да ти бъде отпусната субсидията.

— Като нищо можем да се отбием в някой полицейски участък — отбелязах. — Ще попитаме колегите кое вино най-много подхожда на белезниците.

Плакет взе папката, запрокарва пръст по редовете, накрая заяви:

— Сумата е мижава — няма и три хиляди долара. Ще се опитам да издействам двудневна командировка до Париж на Райдър или Нотилъс. Няма начин да заминат и двамата, Глория. Детектив Нотилъс, ти си с по-висок чин. Командировката по право се пада на теб.

Хари изгаряше от желание да прекара два дни във Франция, също колкото да отиде на риболов в пустинята Гоби.

— С удоволствие бих обменил опит с френските колеги, но не моето лице е нарисувано на онази картина. Според мен трябва да замине детектив Райдър, сър. — Погледна ме и намигна: — Bon voyage, Карсън.

— Щом ти заминаваш, аз ще те придружа! — отсече Данбъри. — Такава е уговорката с шефа ти.

Крачех напред-назад по верандата й. В далечината боботеха гръмотевици, тъмночервени облаци препускаха по небето на запад.

— Трябва да се грижиш за Хъчинс. Сама предложи да я приютиш, сега отговаряш за нея.

— Казах ти — къщата ми е като форт Нокс, където се пази златото на държавния резерв. Кихна ли по-силно, ченгетата довтасват. — Тя рязко промени тактиката и лъчезарно се усмихна на Хари. — Ще наглеждаш Карла, нали, Ноти? Дори ще зареждаш със семена хранилките за птици, та тя да не си подава носа навън. Ще ти оставя указания. Е, какво ще кажеш?

— Няма да стане! — сопнах се. — Той ще бъде много зает, защото трябва да открие Койл. Нали, братле?

Хари беше скръстил ръце и се облягаше на колоната на верандата. Невъзмутимо ме изгледа, извърна очи към Данбъри. Погледът му беше пресметлив като на участник в глупаво телевизионно състезание, който трябва да познае теглото на конкурента си.

— Мисля си, че изсипването на семена няма да ме затрудни — отбеляза накрая. — Колко хранилки имаш, Данбъри?

Тя радостно плесна с ръце:

— Върхът си, Ноти!

Недоумяващо се втренчих в Хари. Какви ги вършеше този малоумник?

— Не можеш да дойдеш — повторих на нахалницата. — Когато човек е сам, се придвижва по-бързо.

Тя сложи ръце на кръста си:

— Отговори ми на три въпроса, поги. Кой започна да размотава кълбото? Кой вече се е запознал, макар и непряко, със сестрата на професора? И какво ще отговориш, ако някой те попита за смисъла на живота?

Въздъхнах — да разговаряш с Данбъри беше като да беседваш със стената.

— Не вярвам някой да ме попита…

— Je ne sais pas le sens actuel de vie — прекъсна ме тя, — mais asseyes-vous et avoir de fromage et du vin et nous discuterons la-dessus pour six heures.

Втренчих се в нея. Не съм сигурен, но май бях зяпнал от изумление.

Данбъри ми намигна и доволно се усмихна:

— Няма да те държа в неведение. Преводът гласи: „Не знам какъв е смисълът на сегашния живот, но седнете, хапнете сирене, пийнете вино и цели шест часа ще обсъждаме въпроса.“ Така би отговорил един французин.

Продължих да я зяпам.

— Като малка говорех френски с баба — майката на майка ми; тя не знаеше друг език. Споменавала ли съм ти, че Диди е съкращение от Даниел Дезире? — Тя кокетно подпря с пръст брадичката си, запърха с мигли. — Харесва ли ти хубавото име, cherie?

— Според мен с това въпросът се приключва — заяви Хари, без да прикрива усмивката си.