Колекционери на смърт

Четирийсет и четвърта глава

Изложих теорията си. Обясненията ми отнеха около две минути.

— Хм, всичко пасва. — Хари замислено потърка страната си.

— Твърдиш, че Мари Гилбо е била ексхумирана, защото убиецът й е видял снимката ти във вестника, така ли? — попита Данбъри.

— Разсъждавай логично. Представи си, че убиецът години наред живее охолно и продава предполагаеми творби на Хекскамп; същевременно разпространява слуха, че някъде е скрита голяма колекция на безумеца. За любителите на този вид изкуството слуховете са като легендата за Светия Граал. Престъпникът решава да убие всички, които могат да попречат на осъществяването на грандиозната измама — Мари, Уики, Шастин. Жените, които са били с Хекскамп в Париж. Има само една пречка…

— Намирането на човек, който да потвърди автентичността на колекцията.

Зачетох текста под снимката от тържеството по награждаването:

— „Нотилъс и Райдър участват в елитния Специален отряд по психопатологични прояви срещу личността (СОППЛ) и се смятат за специалисти по серийните убийства и други престъпления, дело на душевноболни извършители. След специализацията им в централата на ФБР двамата се превръщат в експерти по идентифицирането и анализа на хора с изкривена психика…“

Данбъри грабна вестника, прочете дописката:

— Пише, че сте най-големите капацитети в тази област. Погледни си физиономията, Карсън. Все едно си дрогиран протестант-фанатик. Изглеждаш толкова праведен, че тръпки ме побиват.

Престорих се, че не съм чул злобния й коментар, и продължих да разсъждавам на глас:

— Убиецът вижда снимката и внезапно му хрумва, че СОППЛ е най-сигурният механизъм за доказване на автентичността. Но как точно да ни въвлече в машинациите си?

— Знам отговора — промърмори Хари. — Изравя мъртвата Мари Гилбо, пренася я в мотела. Пътьом задига два кашона свещи и няколко странни пръстена. Отбива се и в гробището, откъдето се снабдява с цветя.

— Не ще и дума — убийството на жената изглежда от странно по-странно — добавих. — Естествено поверяват разследването на нас — специалистите по престъпления, извършени от психопати.

— Ами парчето от картина, изпратено в манастира? — попита Данбъри.

Позамислих се и отвърнах:

— И това съвпада с теорията ми. По датата на пощенското клеймо се виждаше, че пакетчето е изпратено в деня, в който беше открит трупът на Мари Гилбо.

— Внезапно хрумване на престъпника, така ли?

Изведнъж зърнах невидимите нишки, сякаш прожектори прогониха мрака:

— Убиецът си тръгва от мотела, отново премисля плана си. Хрумва му да подхвърли парче от предполагаема картина на Хекскамп. Изпраща го по пощата. Подсигурил е специалистите от СОППЛ да разследват странното убийство. За да ги хване окончателно на въдицата, свързва престъплението с произведение на изкуството.

Хари кимна:

— Хайди Уики също е мъртва. Но това не пречи на убиеца да се върне и да прикрепи на тавана на караваната поредната картина. Едно не проумявам — как портретът ти се е появил на рисунката.

Поклатих глава:

— Засега нямам обяснение.

— Какво ще кажеш за картината, изпратена на Карла?

— Още един начин да насочат вниманието ни към Хекскамп. Накъдето и да се обърнем, се натъкваме на негови творби. Натрапва се заключението, че колекцията на Марсдън Хекскамп съществува и е невероятна.

Хари отиде до прозореца и се загледа във вълните, които се разбиваха в брега. Дълго мълча, накрая каза:

— Нещо като астрономите, които не виждат дадена планета, но вярват в съществуването й, защото тя привлича другите небесни тела.

— Извозиха ни! Какви сме глупци!

— Не се подценявайте — намръщи се Данбъри. — Ако не бяха невероятните картини, нямаше да се подведете. Хрумна ми още нещо, свързано с етюда, който намерихте в кабинета на Койл. Карсън, сигурна съм, че си казал нещо на Борг.

Насилих се да си спомня подробностите около наглед невинния разговор с оператор, как той ми се извини за неучтивото си поведение и ми стисна ръка. — Попита дали според мен Хекскамп е нарисувал етюда. Не потвърдих, но и не отрекох. Той непрекъснато бършеше потта от лицето си, накрая си нахлупи шапката върху камерата.

— Ясно. Закрил е червената лампичка, която показва, че камерата работи. Заснел те е, без да подозираш. Виждала съм го да прилага трика с шапката.

— Записът незабавно е бил предаден на Койл — изръмжа Хари. — Копия са били предоставени на евентуалните купувачи. Може да са били придружени и с копия от вестникарската статия и писмо от адвоката: „Прочутият специалист по серийни убийства потвърждава автентичността на етюд, сътворен от Хекскамп. Търгът започва в единайсет часа.“

— Да проверим дали това е брънка от веригата — предложих.

С Хари спряхме колите си пред кантората на „Хамърли, Мелбин енд Раус“ — возехме се поотделно, защото очаквахме да се приберем у дома, след като свършим последната задача за деня. След малко пристигна и Данбъри беше се отбила в телевизионната станция, за да вземе снимка на Зипински. Не ми се искаше да покажа на Лидия последната фотография на Боргурт, заснета от помощника на съдебния лекар.

Уорън Хамърли отсъстваше вероятно поради разклатеното си здраве. Стори ми се странно, че Лидия настоя да се срещнем в кантората, не в кафенето. Още повече се изненадах, щом я видях — носеше лилава рокля и обувки в същия цвят, около шията й беше завързано кокетно жълто шалче.

— Разбира се, че го помня — каза, когато й показах снимката. — Това е господин Пизински.

— Зипински — поправих я. — Работил е за вашата фирма, така ли?

— Да — отвърна тя и се понамръщи, сякаш беше помирисала нещо развалено.

— По-специално за Рубин Койл ли?

— Ами… да. Първият път беше преди няколко години. Господин Койл беше посредник при преговорите между строителен предприемач и брат и сестра, собственици на голям парцел, които искаха безбожна цена. Подозираше, че предприемачът и сестрата са се съюзили и че в крайна сметка тя ще получи допълнително заплащане. Господин Зипински ни осигури необходимите доказателства. Оказа се, че предприемачът и сестрата са любовници. Видеозаписите бяха много… нагледни. Дори прекалено.

Хари се намеси:

— Койл е знаел кой ще му свърши работа.

— А пък аз знам защо Борг разигра сцена на разкаяние — измърморих. — След като е разрязал гумата на колата, за да ни задържи.

Данбъри сви юмруци, очите й гневно заблестяха.

— Използвал ме е — прошепна. — Аз съм кръгла глупачка!

— Не се коркай, малката — успокои я Хари. — Зипински е бил специалист по използване и изнудване.

Лидия ми подаде снимката, сякаш бързаше да се отърве от нея:

— Не понасях този човек. Струваше ми се ужасно… нечистоплътен.

— Как се справяте, Лидия? — попитах. Забелязах че вече не нарича любовника си Рубин, а господин Койл.

— Преди три дни си връчих оставката на господин Хамърли. На бюрото на господин Койл оставих писмо, което гласи: „Върви по дяволите!“

Усмихнах се и макар да мислех, че Койл никога няма да види писмото, казах:

— Браво, Лидия.

Тя колебливо се усмихна:

— Мисля, че е време да прелистя нова страница в живота си.

Оказа се, че възрастният портиер на сградата е почитател на Канал 14 и по-конкретно на Данбъри, затова я спря да й поиска автограф. С Хари излязохме да я изчакаме на улицата. Той отбеляза:

— Потвърждението на Лидия, че Койл е познавал Борг, допълва картинката. Уолт Кели би казал: „Запознахме се със специалистите, потвърдили автентичността, и това сме ние.“

— Кой е Уолт Кели? — попитах.

Партньорът ми въздъхна, погледна часовника си:

— Май не ни остава нищо друго, освен да чакаме информацията от Уолкот. Какво ще правиш тази вечер, братле?

— Смятам да се прибера у дома. Капнал съм.

Тръгнах към колата си, но Хари ме спря:

— Искаш ли да ударим по една студена бира?

— Аз… такова…

Данбъри изскочи от сградата и се втурна към нас:

— Чакайте, момчета!

Хари я погледна, извърна очи към мен:

— Май имаш други планове, а?

— Ами…

— Радвам се за теб. Между другото, тъкмо този лек щях да ти препоръчам.

Наближаваше шест вечерта, когато завих по алеята към трите къщи на „моята“ къса улица. На косъм се разминах с хамъра на семейство Бловайн. Госпожата носеше блуза с голямо деколте, пищните й гърди подскачаха, докато скъпарският джип се клатушкаше по изровените места на алеята. Със съпруга й се престориха, че не ме забелязват.

Вероятно за да не ме оставят нито миг на спокойствие, бяха оставили телевизора включен, звукът беше усилен докрай. Наемателите на другата къща отново се бяха уединили. Червената тойота си стоеше на същото място.

С Данбъри си взехме питиетата и излязохме на терасата. Разменихме няколко думи за Боргурт Зипински. Тя промърмори:

— Донякъде го съжалявам. Нямаше друга радост в живота, освен да си купи нещо скъпо или да прецака някого… Понякога се моля, Карсън. Не е за вярване, но е така. Не знам към кого отправям молитвите си и дали помагат, ала го правя. Благодаря, че не съм примерно като Борг. Или като хората, които преследваш — гнусните колекционери на смърт. Бог знае колко е празен животът им. Ще ти кажа какво си мисля понякога, макар и с опасност да те шокирам. Смяташ ли, че някои хора са родени без души?

Понечих да отговоря, но се отказах. Цял ден си бях блъскал главата върху една или друга загадка; единственото ми желание беше да се отпусна и да не мисля за нищо. Станах и протегнах ръка на Даниел Дезире Данбъри:

— Ще ми дадеш ли още един урок по танци?