Колекционери на смърт

Тринайсета глава

Клара Хъчинс живееше сред пустошта. Докато пътувахме натам, лежах на задната седалка, взирах се в тавана на купето и не мислех за нищо конкретно. Облаците се сгъстиха над нас, притъмня, заваля силен дъжд, но бурята бързо отмина като мисъл, която отлита, без да я запомните. На около пет-шестстотин метра разстояние малка горичка разнообразяваше скучния пейзаж, сред дърветата се гушеше сива къщурка. Като наближихме, видяхме някаква жена да простира пране в двора.

— Това трябва да е къщата на Хъчинс — промърморих, след като видях номера, изписан върху пощенската кутия. Хари зави по черния път. Жената ни изгледа равнодушно. Вероятно често й се случваше да упътва заблудили се шофьори как да излязат на шосето. Взе мокри джинси от кошницата на земята и ги тръсна — плющенето на панталона беше като контрапункт на бръмченето и жуженето на насекомите в полето.

— Добър ден, госпожо Хъчинс!

Тя се обърна — явно се стресна, щом чу името си. Носеше семпла синя рокля и бяла престилка с големи джобове. Босите й стъпала бяха затънали във високата трева. Беше много слаба, почти кльощава, ъгловатото й лице беше обрамчено от права коса, падаща до раменете й, която навремето е била руса, но сега бе прошарена. Не носеше грим или бижута и спокойно можеше да мине за фермерка от Оклахома по време на голямата депресия.

— Какво обичате?

— Аз съм Карсън Райдър, детектив от полицията на Мобил. Това е колегата ми Хари Нотилъс. Искам да ви задам няколко въпроса за… — Не знаех как да завърша фразата.

Хари ми се притече на помощ:

— За далечното минало, госпожо Хъчинс. Когато животът не е бил толкова спокоен.

Жената ни обърна гръб и отново се захвана с простирането. При всяко нейно движение щипките в джобовете на престилката й потракваха. Лекият ветрец развя изпраните дрехи, долових свежата миризма на лимон.

— Моля ви, вървете си — изрече тя. — Вече съм чиста.

— Извинете, госпожо Хъчинс, не разбирам — каза Хари.

— Чиста съм. Навремето бях мръсна, но сега се пречистих. Ако говоря за миналото, отново ще се омърся. Моля ви, оставете ме на спокойствие.

Хари докосна въжето, сякаш да се увери, че не е мираж.

— Боже, днес е същинска сауна — промърмори и избърса челото си с опакото на дланта си. — Докато вали дъжд, е прекрасно, обаче само след минути водата се превръща в пара. Не ви ли се пие нещо разхладително, госпожо Хъчинс… Карла. Разрешавате ли да ви наричам Карла и да ви говоря на „ти“?

— Не знам… Тоест… да, жадна съм. Обаче мога да ви предложа само чешмяна вода…

Той се обърна към мен:

— Бягай до магазина, който отминахме по пътя насам, Карсън. Аз искам диетична кока-кола. А ти, Карла?

— Не си правете тру… Може ли една оранжада?

Върнах се след няколко минути и видях, че Хари стиска между зъбите си щипки за пране и помага на жената да простре прането. Подадох им бутилките, отворих пакетче пържени фъстъци, седнах върху масичката за пикник и заслушах госпожа Хъчинс, която говореше със силен южняшки акцент, ала дикцията й беше изненадващо добра, а речникът — богат.

— Нямам представа къде са творбите му, детектив Нотилъс — каза тя и защипа на въжето ръкава на розова блуза. — Всъщност знам много малко за тях. Може би ще ви се стори странно, че го твърдя, след като живях там повече от година, но малцина бяха виждали цялата колекция. Сигурна съм за Калипсо, може би сред посветените беше и Терпсихора. Също и Персефона.

— Странни имена — отбеляза партньорът ми.

— Носехме имена на жени от гръцката митология. Идеята беше на Марсдън.

Хари защипа другия ръкав на блузата:

— А ти как се казваше?

Хъчинс се поколеба. Наблюдавах как устните й оформиха думата, после тя се насили да я изрече и дори леко заекна:

— М-мая. Като жената в картината на Гоя. Чувствам се много странно — от години не съм казвала това име. Понякога го чувам в сънищата си. Научих се да се събуждам, за да прогонвам кошмарите.

— Защо не ти е позволявал да видиш творбите му?

— Мисля, че не той, а Калипсо забулваше в мистерия творбите му. Виждахме отделни произведения. Изучавахме ги, славехме него и прекрасното му изкуство. Винаги преди… утвърждаване… ни показваха негови творби.

— Под утвърждаване разбираш, когато някой е бил убиван, така ли?

— Когато някой бе набелязан.

— Как ставаше изборът?

— Нямаше избор — просто ни съобщаваха. Започваше планирането, няколко седмици по-късно следваше голямото събитие. Калипсо отговаряше за всичко.

— Групата участваше ли в „събитието“?

— Всеки имаше роля. Мен така и не избраха за голяма роля. Само веднъж ми възложиха да стоя на пост в една телефонна кабина, за да предупредя за евентуална опасност. Можех да се обадя… на някого. Да съобщя какво ще се случи.

Ръцете й затрепериха, тя изпусна една щипка. Хари се наведе да я вземе и промърмори:

— Спокойно, Карла. Всичко е в миналото и няма да се повтори. Очаква те само почтен и прекрасен живот. В безопасност си.

От гърлото й се изтръгна стон, препъвайки се, тя пристъпи към Хари, хвърли се в прегръдките му и беззвучно заплака. Стояха така цяла минута, после Карла колебливо се отдръпна и с длани избърса сълзите си:

— Извинете, детектив Нотилъс. Вече… вече съм добре. Сигурно изпитвам необходимост по-често да чувам, че миналото е безвъзвратно отминало.

Той извади визитка, хвана ръката на Карла и пъхна картичката в шепата й:

— Вземи я. Винаги я дръж под ръка. Прииска ли ти се да поговориш с някого, обади ми се. Ден и нощ, призори и привечер.

Тя стисна картичката:

— Никога не спите, така ли?

Хари й намигна:

— Е, малко преувеличих.

Обърнахме се, когато по пътя мина зелен пикап „Субару“; мъжът зад волана носеше каубойска шапка, жената до него — бейзболна шапка с голяма козирка. И двамата извърнаха глави, все едно видяха нещо много интересно в отсрещната ливада, обрасла с трънаци. След като пикапът изчезна, оставяйки прашна диря, Хъчинс се приближи до кошницата на масата и напълни с щипки джобовете си.

— Коя беше жената, която е убила Марсдън? — попита Хари.

— Калипсо — отвърна тя. Говореше по-уверено, сякаш беше приела малко от силата му.

— Предполагам, че е била или много високо, или много ниско в йерархията — екзекуцията й е била възложена или като голяма чест, или защото животът й е бил без стойност.

Карла се загледа в слънцето, извърна очи:

— Беше желязна жена, детектив. Душевно и физически. Бдеше като орлица над него. Разгневеше ли я някой, беше готова с плесници да му откъсне главата или с думи да му разкъса сърцето. Драмата в съда се разигра по нейно предложение. Той знаеше, че ще бъде осъден на смърт и не искаше да умре в ръцете на държавните служители. Намислил беше някоя от нас тайно да му занесе отрова, която той да погълне пред очите на всички в залата. Възнамеряваше да произнесе последната си реч и да умре величествено.

— Обаче Калипсо е измислила план Б, така ли?

— Да. Предложи да се облече в черно, все едно е в траур, и да се гримира така, че да изглежда по-възрастна; беше на двайсет и няколко години, макар да съм готова да се закълна, че е била родена стогодишна — знаеше толкова много. Лицето й щеше да бъде скрито зад черния воал. Нито един охранител нямаше да се усъмни и да обискира жена в траур, която ден след ден си изплаква очите — нормално беше да се предположи, че е близка родственица на някоя от жертвите. Освен това беше невероятна актриса.

— Изглежда, отлично е познавала хората, знаела е как разсъждават.

— Познаваше системите. В лицето на неговите последователи виждаше система за неговото самосъхранение. За нея съдебната зала беше система, която позволява да дадеш воля на скръбта си.

— И все пак е невероятно, че ден след ден се е излагала на риск. Наистина трябва да е била от желязо.

— Опасността я възбуждаше. Връщаше се във фермата, където се криехме, и правеше секс. Отново и отново. Може би си казваше, че след като е обречена на смърт, трябва да получи онова, което й се полага за цял живот.

— Неутолима жена.

— Човек почти подушваше жаждата й да притежава всичко, най-вече… онзи човек. Изпитваше потребност да се грижи за него, да прави всичко възможно да подпомага работата му. Преструваше се, че ни дели с него, но всъщност го пазеше само за себе си. През повечето време се затваряха в хамбара, преустроен в ателие. Ние стояхме във фермата. Двамата си бяха изградили собствен свят. От време на време някоя от „елита“ им носеше храна или напитки. Калипсо ни караше лудо да я ревнуваме. Мисля, че в това се състоеше главната й цел — да привлече върху себе си гнева ни и да подсили благоговението ни към онзи.

— Сигурно наистина го е обичала, за да умре заради него.

— Всяка от нас щеше да го стори — бяхме жалки момиченца, готови на всичко, дори да умрем. Вярвахме, че по този начин вечно ще останем с него. Разбира се, той не правеше нищо да ни разубеди.

Хари поклати глава:

— Все едно говориш за днешните терористки-камикадзе. Не мога да си представя каква власт е имал Хекскамп над вас.

Карла поклати глава:

— Съгласна бях да загина на кладата само срещу една целувка от Мар… от него. Това говори ли ви нещо?

Беше с гръб към нас. Погледнах Хари и беззвучно изрекох „Уилоу“.

Той примигна, за да покаже, че ме е разбрал.

— Чувала ли си Хекскамп да споменава полицай на име Уилоу?

— Детектив Уилоу беше човекът, който свърза всички елементи от мозайката и откри истината. За съжаление, прекалено късно — много хора бяха загубили живота си. М-марсдън мразеше Джейкъб Уилоу, което беше равнозначно на уважение. — Тя млъкна, позамисли се, после добави: — Детектив Уилоу няколко пъти идва тук. Последния път беше миналата година. Не излязох от къщата. Той дълго стоя отвън.

— Разкажи ми за картините на Хекскамп.

— Държеше ги в ателието си, което винаги беше заключено. Монтирал беше няколко грамадни ключалки. Когато музата го обсебваше — тъкмо тази дума използваше, приличаше на човек, изпаднал в транс. Калипсо неизменно беше до него, за да го подсеща да се храни. Само тя или малцината избраници имаха право да му носят храна и материали, необходими за рисуването. Да изнасят… кофите с нечистотиите му. Често, увлечен в работата си, той се изпускаше. Като свършеше, дни наред не можеше да се съвземе от изтощението.

— Казваш, че е работил непрекъснато. Защо тогава не е продавал картините си?

— Твърдеше, че те ще бъдат неговия дар за света, неговото „наследство“, както често се изразяваше. Не за света на простосмъртните, а за онзи, в който имаха място само личности, за каквито се мислехме — способни да го интерпретират, да го използват. Казваше, че ако постигнеш съвършеното съчетание между думи и образи, въздействието ще бъде много по-силно, отколкото ако са поотделно. Понякога споменаваше, че е започнал да проумява истината още докато е бил в „Л’Енститю де Боз Ар“…

— Това пък какво е? — прекъсна я Хари.

— Прочута академия за живопис в Париж. Бил приет там със стипендия и непрекъснато се хвалеше с този факт. Понякога говореше на френски.

— Друг от групата ви знаеше ли този език?

— Само Персефона. Разбрах, че са се запознали в Париж, докато той е следвал в академията.

— Имаше ли в нея нещо по-забележително?

Карла поклати глава:

— Калипсо не би допуснала някоя от нас да бъде забележителна. Спомням си, че Персефона беше сред „избраните“, на които се разрешаваше да влизат в ателието и да изнасят кофите с нечистотии на великия художник. Представяте ли си, всички я смятахме за по-специална заради тази чест. — Тя печално се усмихна.

— Имаше ли нива в йерархията, нещо като кастова система?

Карла се позамисли и отговори:

— Не беше система. Две-три жени имаха право да влизат в ателието, за да носят храна, да изхвърлят кофите с урина и изпражнения, да чистят. Персефона беше сред „елита“… може би защото идваше от Париж. Само това знам за нея. Никога не говорехме за миналото или за бъдещето, само за… него.

Очевидно нямаше да научим повече за тази Персефона, чието истинско име със сигурност беше Мари Гилбо.

— Одеве спомена за отношението на Хекскамп към творбите му.

— Твърдеше, че ще разтърсят из основи света, детектив Нотилъс. Че изкуството му ще го прослави вовеки веков.

— Ще те питам още нещо, Карла. Напоследък виждала ли си негово произведение? Например да си го получила по пощата?

Очите й се разшириха от страх:

— Боже мой, не! Защо?

Хари махна с ръка:

— А, нищо, просто размишлявах на глас. Питам се какво е станало с тези творби, които са щели да разтърсят света — колекцията от бележки, картини и прочие. Имаш ли представа къде са се дянали след смъртта му?

Тя сви юмруци. Гневни пламъчета озариха очите й. Обърна се към Хари и задавено прошепна:

— Дано да са се вкопали в земята и да са отишли право в ада!

Така завърши разговора ни — повече не си казахме нито дума. С Хари потеглихме обратно, за да се срещнем с Уилоу.