Колекционери на смърт

Девета глава

— Откога Мари Гилбо е в манастира, сестро? — попита Хари.

Сестра Беатрис се втренчи в далечината. Сълзи блестяха в очите й.

— Повече от двайсет и пет години — промълви и прокара длан по страната си. — Не е за вярване, че е изминал повече от четвърт век.

Сестра Беатрис беше игуменката на женския манастир „Вила Мадона“ и вероятно бе на около седемдесет години. Очите й бяха зелени като листата на дъба, който хвърляше сянка над нас, кожата й беше прозрачна като пергамент и бръчките почти не й личаха. Късата й посребрена коса приличаше на блестяща шапчица. Ако не знаех, че тази жена с широки избелели джинси „Ливайс“ и бяла памучна риза е монахиня, щях да я взема за собственичка на ранчо в Оклахома. Още щом пристигнахме и израженията ни подсказаха каква новина ще съобщим, тя побърза да каже:

— Да излезем навън. Не искам тъжните новини да бъдат впримчени сред тези стени.

Поведе ни по коридор, прекосяващ голямата централна сграда, излязохме на задната веранда, над която имаше дървен навес. В градината цъфтяха бели, жълти и пурпурни полски цветя, ливадата отвъд се простираше до горичка от прасковени дървета. В далечината две жени поправяха ограда — едната придържаше коловете, другата опъваше телената мрежа. Около тях тичаха около дузина козички. Загледах се в рогатите палавници — изглеждаха щастливи, доколкото козите могат да бъдат щастливи.

— Не знам каква ви е системата — каза Хари, след като сестра Беатрис ни разказа за живота на Мари Гилбо през шестте години, прекарани в манастира. — По какъв начин Мари се е озовала при вас? Станала е монахиня, след като е завършила гимназия или колеж ли?

Игуменката седеше на люлеещ се стол, ние с Хари — на дълга дървена скамейка. През няколко секунди тя затваряше очи, сякаш да спре безумието, което бяхме донесли в това спокойно убежище.

— Беше захвърлено дете, детектив Нотилъс.

— Изоставено новородено ли? Някой го е оставил пред вратата ви, така ли?

— Наистина я намерихме пред вратата на манастира. Само че не беше бебе. В деня, през който за пръв път зърнах отчаяното й лице, тя беше двайсет и две годишна. Ала беше безпомощна като изоставените дечица в бордеите на Рио или Калкута. Попитах я защо е дошла при нас. Знаете ли какво отговори?

Хари се приведе:

— Какво?

— Заяви, че е последвала светлината. Говореше съвсем сериозно.

Партньорът ми кимна:

— Невъзможно е да отпратиш такъв човек.

— Започна като доброволка. Дадохме й подслон, а тя ни се отплащаше с работа. Трудеше се неуморно. Понякога й казвах: „Не бързай, Мари, почини си. Работата няма да избяга.“ Тя обаче се захващаше още по-здраво, сякаш не можеше да стои на едно място. По-късно призна, че само така забравя спомените.

— Спомени за какво?

Сестра Беатрис смутено извърна очи към ливадата. Двете жени тръгнаха към следващия стълб, козичките ги последваха.

— Преди да започне да изучава Божието слово, тя ми изповяда всичко. Житейската й история не бива да стане обществено достояние…

Въпреки отказа й долових вътрешната й необходимост да сподели тайната с някого.

— Уважавам чувствата ви, сестро — промълвих. — Твърде е възможно обаче епизод от живота й преди постъпването в манастира да е причина за смъртта й. Важно е да разберем защо на двайсет и две години е била като изгубено дете.

Зелените очи на монахинята гневно проблеснаха, гласът й стана суров:

— Била е изоставена след раждането й, детектив Райдър. Баща й е бил разглезен богаташ, който е водел разгулен живот. Майка й не се интересувала от нея. Двамата й натяквали, че никога не са я искали, докато на седемнайсет години тя избягала от тях.

Хари извърна поглед и въздъхна. Истории, които започваха по този начин, рядко имаха щастлив край.

Сестра Беатрис продължи:

— Мари беше заблудена, но интелигентна млада жена. Сподели с мен, че отначало свободата я опиянявала. Ала всички захвърлени деца търсят заместител на родителите си. Група студенти в академия по живопис станали новото й семейство…

— Академията в Париж ли се намира? — прекъснах я; сякаш някой прокара ледено острие по гръбнака ми.

Монахинята се изненада, погледът й стана подозрителен:

— Откъде знаете?

Вместо да отговоря, продължих да я разпитвам:

— Случайно да ви е известно дали един от тези студенти се е казвал Марсдън Хекскамп?

— Сестра Беатрис скочи на крака, празният стол продължи да се полюшва.

— Какво знаете за това? — прошепна тя.

— Почти нищо. Само името на този човек и че е бил убиец.

— Мари не е причинила зло никому, детектив. Когато новите й приятели напуснали Франция и се върнали тук, тя ги последвала — отровата на Марсдън Хекскамп вече била проникнала в душата й. Знам, че някои негови последователи са били убийци, детектив. Други са били само воайори. Хекскамп, това творение на злото, е практикувал различни… еротични забавления. За това са използвали Мари — да гледа и да участва в оргиите. За щастие й е било спестен допирът до по-ужасните аспекти на злото в онзи човек — убийствата.

— Нима ви е признала всичко това? — попитах.

— Тя се отдаде на Бог и между нас нямаше тайни. Извърна се от злото и погледна Всевишния, което й помогна да отхвърли срама. Говореше свободно пред мен, защото беше свободна.

Приведох се:

— Въпросът може да ви се стори странен, но е много важен — била ли е някога проститутка?

Сестра Беатрис любопитно ме изгледа:

— Не в буквалния смисъл. Баща й й е давал щедра издръжка само и само да я държи далеч от дома. Именно с богатството си привлякла вниманието на групата студенти. Казвам ви го, за да разберете, че не се е продавала за пари. Обаче казваше, че е била „курва на Хекскамп“. Затова в собствените си очи беше проститутка.

— Опишете ми последните й дни тук.

— Ставаше преди изгрев-слънце и се трудеше, както бе правила почти четвърт век. Обичаше да работи в градината, да приготвя сладка и компоти, да храни новородените козленца. Радваше се, че ще попътува и ще завърже нови познанства. После изчезна безследно.

— Ще разрешите ли да огледаме стаята й, сестро? — обади се Хари.

— Разбира се.

Последвахме игуменката; като минахме край отворената врата на малък параклис, зърнах дървени скамейки, наредени в полукръг около грамадно разпятие. Слънцето струеше през прозорците със стъклопис, които обагряха в алено златистите лъчи. Исус бе свел глава, вцепенен от болката си. Неволно запристъпвах на пръсти, докато се отдалечихме от параклиса и тръгнахме по друг дълъг коридор с врати от двете страни.

— Това е… беше нейната стая.

Атмосферата излъчваше спокойствие, прашинки танцуваха сред слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Обзавеждането се състоеше от легло, голям библиотечен шкаф, скрин, бюро и стол. По средата на пода имаше малък ръчно тъкан килим. Разпятието над бюрото беше умалена версия на онова в параклиса. Неволно се възхитих от изработката — въпреки че тръненият венец беше голям колкото венчална халка, всеки шип беше остър като карфица.

— Открихте ли нещо, с което да си обясните изчезването й? — попита Хари.

— Прегледах чекмеджетата на бюрото, но напразно. Преди няколко дни идваха от местната полиция, ала тогава тя още не беше… намерена…

Сестра Беатрис се разрида. Хари я заведе до стола, помогна й да седне. Приближих се до библиотеката. Томчета с религиозно съдържание и биографиите на светци бяха наредени до справочници по градинарство и животновъдство. Имаше и пет-шест криминални романи с меки корици. В гардероба намерих само работни дрехи, няколко рокли и костюми с панталон, две монашески раса. В чекмеджетата на скрина също нямаше нищо забележително (Хари тактично застана така, че сестра Беатрис да не гледа как ровя из бельото на покойната — много семпло и безупречно чисто). Надникнах под леглото и между дюшека и пружината — отново ударих на камък.

Обърнах се към бюрото — видях купчинка пликове, до един съдържащи рекламни материали. Вниманието ми привлече малък кафяв плик, върху който с печатни букви беше написан само адресът на манастира.

— Това ли са писмата й, сестро?

— Да, от последните няколко дни.

— Ще разрешите ли…

— Разбира се. Направете каквото намерите за добре.

Извадих от джоба си хирургически ръкавици, взех кафявия плик. Беше доста дебел, от пощенското клеймо ставаше ясно, че писмото е изпратено от Мобил миналата сряда — един ден, след като е било наето бунгалото в мотела. Отворих го, отвътре изпадна втори плик, също кафяв. Спомних си описанието на Лидия Барстоу на писмото, изпратено до Рубин Койл.

— Защо ли подозирам какво следва? — промърмори Хари.

Отворих втория плик, изсипах върху дланта си две парченца картон, омотани с прозрачна лепенка. Внимателно я отстраних, разделих картончетата.

В шепата ми сякаш изригна фонтан от ярки цветове. Разноцветни бои, нанесени върху парче платно с размерите на пощенска картичка, покрито с лак, който придаваше на изображението невероятна дълбочина и реалност. Картината беше неописуемо красива, поразителна. Ала като се загледах по-внимателно, видях бяла линия, подобна на счупена кост, от която изтича костен мозък. Повърхността гъмжеше от форми, които приличаха на позлатени червеи. Сестра Беатрис се приближи до мен, сякаш привлечена от магнит.

— Прекрасна е — прошепна и като хипнотизирана се втренчи в странното изображение. — Въпреки това…

Хари погледна часовника си:

— Имаме три часа път до Мобил. Предлагам да се обадиш на онзи Уилоу и да го предупредиш да чака гости.