Колекционери на смърт

Четирийсет и шеста глава

По време на двучасовото пътуване разказах на спътницата си как с брат ми бяхме израснали в страх, че каквото и да кажем или да направим, ще си навлечем гнева на баща ни. Движехме се през живота като слепци, които плуват в залив, пълен с отровни змии — опасността ни дебнеше от всички страни.

След като навърши десет години, Джереми стана мишена на безпричинния гняв на баща ни. След време си го обясних с факта, че физически той беше копие на безумеца.

— Божичко, Карсън! — прошепна Данбъри. — Що за детство е било твоето? Все едно си бил въжеиграч, който се придвижва над дълбока пропаст.

— Джереми беше по-зле от мен — всеки негов ден беше истински кошмар. Струва ми се, че именно заради това сетивата му са прекалено изострени. Живее в свят, в който всичко е усилено максимално, дори изкривено. Ето защо наблюденията и реакциите му толкова се различават от нашите.

Най-сетне пристигнахме, преминахме през строго охранявания портал. Доктор Проуз отсъстваше, посрещна ни заместникът й. До стаята на Джереми ни придружи охранител, който ме познаваше от предишните ми посещения и знаеше, че Еванджелин ми разрешава изключителна свобода в отношенията с брат ми. Преди да вкара в процепа електронната карта за деблокиране на ключалката, той попита:

— Предполагам, държите на обичайната процедура, детектив Райдър. Вратата да бъде затворена, докато сте вътре.

— Точно така. Ако почукам да ми отворите, то ще е за да взема ето това.

Оставих до стената навитата плажна кърпа, отстъпих встрани и зачаках охранителят да въведе кода. Данбъри се вкопчи в ръката ми. Обърнах се към нея:

— Притесняваш ли се?

— Малко. Неизвестността ме тревожи.

— С мен е същото. При всяко посещение не знам какво да очаквам. Между другото, не казвай на Джереми, че си репортерка. Ненавижда представителите на четвъртата власт.

— Защо?

— Смята престъпленията си за нещо като свещена вендета. Така и не прости на медиите, задето го наричаха „убиец-психопат“; убеден е, че нарочно са изопачили възвишените му цели. Както вече казах, образите в съзнанието му често са изкривени отражения на действителността.

Вратата безшумно се отвори. Джереми стоеше на една-две крачки от прага и ме фиксираше с ледените си сини очи.

Влязох в стаята:

— Здравей, Джереми. Запознай се с моята добра приятелка Диди Данбъри.

Той се вкопчи в дланта ми, издърпа ме в другия край на стаята и просъска:

— Диди ли? Коя е тази пачавра? Къде е ЕЙВА? Къде е моето сладкопойно славейче? — Въпреки че Ейва принадлежеше към омразния му пол, той беше решил, че я харесва; вероятно се беше издигнала в очите му, защото като патолог всеки ден виждаше мъртъвци.

— Много добре знаеш, че Ейва е във Форт Уейн, Джереми. Спести ми празните приказки.

Той се нацупи и каза достатъчно високо, че и Данбъри да го чуе:

— Какво работи лейди Диди? Да не би професията й да изисква дълго стоене на колене?

— Нямам време за игрички! — сопнах се. — Помоли да доведат Трей Форие.

Джереми се обърна към Данбъри:

— Братлето ми води тук всичките си курви. Чука ги пред мен…

— Млъкни, Джереми! Трябва ми Форие. Веднага!

Той скръсти ръце, затропа с крак и отново заговори на спътницата ми:

— Госпожица Ейва, предишната любовница на скъпия ми брат, е патоложка. Помежду ни имаше много общо. И вие ли упражнявате същата професия, госпожице Тити? Ако ли не, мога ли да попитам с какво си изкарвате хляба? Не ми отговаряйте, ако работата ви е такава, че не бива да се коментира в изискано общество.

— Госпожица Данбъри се занимава с проучвания и ми сътрудничи. Повтарям — нямам време за игрички. Повикай Трей.

Той повдигна вежда:

— Какви проучвания?

— Не е твоя работа.

— Какво искаш от Трей?

— Ще ти отговоря по същия начин — не те засяга.

Някой почука, вратата се открехна. През процепа надникна друг охранител — по-млад човек, когото бях виждал един-два пъти:

— Извинете, господин Райдър. Току-що застъпих на смяна. С вас се познаваме, казвам се Албърт Дженкинс. Ще бъда отвън, ако ви потрябва нещо.

— Благодаря, ще го имам предвид.

В този момент Дженкинс забеляза Данбъри и се облещи:

— Познавам ви! Виждал съм ви по телевизията.

Джереми рязко се извърна към нея и любопитно я изгледа:

— Разрешете да попитам какво работите в телевизията.

Намръщих се:

— Господин Дженкинс, искаме да останем насаме.

— Извинете. — Охранителят затвори вратата.

Джереми огледа Данбъри:

— Актриса ли сте, госпожице Биби? Мислех, че всички съвременни актриси имат големи цици. А, сетих се! Може би сте начинаеща и още ви дават съвсем малки роли. Така ли е?

Данбъри ме погледна. Свих рамене, кимнах. Знаех, че няма да я остави на мира, докато не научи истината.

— Журналистка съм, господин Брайдуел.

— Журналистка ли? — шепнешком повтори той.

— Да, репортерка съм за Канал 14 в Мобил.

Очаквах Джереми да се разбеснее и да забълва огън и жупел по адрес на новинарските емисии, уличниците, корупцията, осъдените души… обичайната му проповед, насочена срещу представителите на медиите. Но за моя изненада той скръсти ръце и се ококори:

— РЕПОРТЕРКА ЛИ? Телевизионна репортерка е дошла на крака при нищожество като мен! Дали това е най-великият миг в живота ми, МОИТЕ ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ СЛАВА? Трябва ли ми агент? Личен стилист? — Изтича до огледалото и приглади русата си коса, сякаш се подготвяше да застане пред камера.

— Повикай Форие — процедих. — Важно е.

— Момент, Карсън. За пръв път се запознавам с човек от ЧЕТВЪРТАТА ВЛАСТ! — Тичешком прекоси стаята, тръсна се на леглото, помаха на Данбъри. — Поседни до мен, скъпа. Ще направя самопризнание и ти първа ще го научиш.

Тя се подчини и каза:

— Да започваме. Цялата съм слух.

Джереми направи кисела физиономия:

— Къде е микрофонът? Как ще ме чуят зрителите, които ме обожават?

Данбъри вдигна ръка, сякаш държеше микрофон:

— Зрителите по целия свят са затаили дъх. Какво ще им кажете, господин Брайдуел?

Той размаха пръст:

— А, не така! Първо трябва да ме представиш.

— Престани с цирковете! — сопнах се. — Бързаме.

— Направи ми удоволствието, братко. Дай ми трийсет секунди, после ще повикам Трей.

Данбъри погледна в невидимата камера:

— Днес разговаряме с господин Джереми Брайдуел, който има послание към нашите зрители. Заповядайте, господин Брайдуел, микрофонът е ваш.

— Благодаря.

Брат ми намигна на въображаемата камера, обърна се и заплю Данбъри.

Без нито секунда колебание тя го зашлеви.

Втурнах се и застанах между тях. Данбъри се отдръпна, с ръкав избърса слюнката от лицето си. Сграбчих брат ми за раменете и го разтърсих:

— Веднага повикай Форие, нещастнико!

— Съжалявам, че ви ударих, господин Брайдуел — обади се Данбъри иззад мен. — Реагирах машинално. Не исках да…

— Не се извинявай! — прекъснах я. — Постъпката му беше гадна. Повикай Форие, Джереми. ВЕДНАГА!

Той ми обърна гръб, отиде до стената, облегна се на нея, хвана края на ризата си и се престори, че си лъска ноктите:

— Запознах се с репортерка, наречена Диди, оная й работа гъмжеше от гниди, но бедният Карсън, уви, не можа да ги види.

— Ясно ми е, че никога няма да пораснеш — присмях му се. — Какво искаш, аз ли да повикам Форие?

— Няма да дойде, ако не го поканя. — Джереми продължи да си лъска ноктите. — Което не възнамерявам да сторя. Вземи си пачаврата, дето шамаросва хората, и се махай, Карсън. Може да ти излезе късметът и да я пробуташ на някой закъсал моряк на пристанището.

Изгледах го, после извиках:

— Охрана! Този човек има мобилен телефон!

Той просъска:

— Какви ги вършиш?

— Кажи „чао“ на телефона, братко.

Пазачът отвори вратата и надникна в стаята:

— Какво желаете, господин Райдър?

— Има нещо, което… — Млъкнах и се втренчих се в брат си.

— Което трябва да обсъдим с нашия добър приятел господин Форие — довърши той, като стрелкаше с поглед ту Данбъри, ту мен.

Кимнах:

— С госпожица Данбъри искаме да поговорим с Форие, но насаме. Нека брат ми го повика, после да изчака навън.

Джереми понечи да запротестира, но аз се престорих, че натискам клавишите на клетъчен телефон, после свих юмрук, сякаш го смачках. Той разбра намека, изгледа ме на кръв, обаче си замълча.

— Елате с мен, господин Брайдуел — подкани го охранителят.

Като мина край Данбъри, брат ми спря. Тя невъзмутимо го изгледа.

— И аз по нещо си приличам с журналистите, госпожице Биби — заяви Джереми. — Например интервюирах пет жени за ролята на мама. Познай какво се случи.

Данбъри повдигна вежда:

— Какво?

Той се ухили:

— Всички получиха ролята. — Врътна се, тръгна по коридора, спря, обърна се и подхвърли: — С удоволствие ще интервюирам и теб, госпожице Фифи. Ако някога се случа близо до дома ти, непременно ще се отбия.

Данбъри го изчака да се отдалечи, застана до мен, хвана ме под ръка:

— Толкова е непредсказуем! В един миг е очарователен, в следващия се превръща в отровна змия. Тръпки ме побиват от него. Все пак съжалявам, че го ударих. Беше…

— Машинална реакция. Забрави случилото се. И не си слагай на сърцето заплахата на Джереми — ще остане затворен тук до края на живота си. А сега се настрой да говориш френски. Мисля, че ще научим нещо много интересно за Трей Форие.

Пред вратата се чуха стъпки.