Колекционери на смърт

Четвърта глава

На сутринта се събудих от писъците на чайките и кехлибареножълтата светлина на слънцето, проникваща през завесите. Както обикновено изпреварих будилника, настроен да ме събуди в шест без петнайсет, може би защото мразех противния му звук, все едно свиня се опитваше да чурулика. Заредих кафеварката и я включих, неохотно навлякох бански гащета и нагазих във водата. Навлязох около осемстотин метра навътре в океана, после с усилие заплувах обратно към къщичките на брега. Вместо обичайните шест километра пробягах девет, докато се мъчех да залича от съзнанието си обаждането на Джереми. Взех душ, сложих избелели джинси и бяла риза, облякох вехтото си бежово сако, за да скрия кобура с оръжието, седнах зад волана и потеглих към Мобил.

В общото помещение, разделено на малки кутийки без тавани и врати, заварих половин дузина колеги — двама обсъждаха някакво разследване, другите говореха по телефона. Хари беше на среща с областния прокурор във връзка с дело, което вече се гледаше в съда. Едва седнах зад бюрото, телефонът ми иззвъня. Беше Бърти Уагнъл, който координираше обажданията за детективите.

— Познай какво стана, Райдър. По обедните новинарски емисии на местните телевизионни станции съобщиха за мъртвата проститутка. Оная мръсница Данбъри от Канал 14 каза, че имало слухове за някакви свещи, намерени на местопрестъплението. Търси те два пъти, настоява да дадеш изявление.

— Свещи ли, Бърти? — попитах и наум изругах. С Хари изрично бяхме забранили достъпа до местопрестъплението.

Уагнъл мощно се оригна и поясни:

— Кучката каза, че има слухове. От обяд насам нашите съграждани счупиха телефона — настояват да разговарят с теб или Нотилъс. Видели са снимката ви във вестника и държат да споделят с вас проникновенията си.

Въздъхнах:

— Обичайните откачалки ли?

Той се изкиска:

— Изненадан съм от цинизма ти, Райдър. Говорим за видни наши съграждани, които са загрижени за реда и закона в прекрасния Мобил. Ето един пример.

— Бърти, затрупан съм с работа. Записвай им телефонните номера и…

В слушалката се чу изщракване, после зазвуча гласът на възрастна жена, която се мъчеше да надвика телевизора си:

— Ало? Чувате ли ме? Там ли е оня, дето се занимава с ненормалните? Да му кажете, че курвата не е била убита от някой психопат, а е била покосена от меча на всемогъщия Бог. Точно тъй е станало. В Библията пише, че…

Хвърлих слушалката на бюрото и разтърках слепоочията си. Миналия месец на Хари се обади някакъв човек, който бил изчислил по своя схема, че сборът от цифрите, отговарящи на буквите от фразата „вода, обогатена с флуор“, съставлява числото 666. Човекът остана изумен от отказа ни да арестуваме всички, работещи в компанията за водоснабдяване.

След около минута взех слушалката. Благословена тишина. В мига, в който върнах слушалката на вилката, телефонът зазвъня. Изругах под нос Уагнъл и се обадих.

— Да му се не види, защо принуждавате гражданите да чакат толкова дълго? — Гласът беше на мъж — силен, но и леко писклив като на възрастен човек. — Разкажете ми за проститутката, която е била убита в мотел „Коузи Кабинс“. По новините съобщиха, че е била заобиколена от свещи. Интересувам се дали сте намерили нещо, свързано с изкуството. Нямам предвид стенописи, а нещо по-незабележимо — да речем скица или картина.

— Изкуство ли? — Тази сутрин май всички откачалки се бяха наговорили да контактуват с мен.

— И-З-К-У-С-Т-В-О. Може би си чувал за съществуването му, драги — картини, цветове, форми?

Затворих очи — очертаваше се ден, в който щяха да са ми необходими поне дванайсет аспирина.

— Ало? Знам, че не се затворил, синко Джим — чувам пръдните на ченгетата. От нездравословната храна е — опитайте с фибри, може да си оправите стомасите.

Заговорих с официален тон:

— Ще отговоря на въпроса ви, сър. Лично направих щателен оглед на стаята, също и нашите криминалисти. Не намерихме нито едно произведение на изкуството. Благодаря ви за…

— Един час не е Бог знае колко време. Напълно ли сте сигурен?

— Сто процента, сър.

— Е, не беше толкова трудно, нали? — Човекът от отсрещната страна на линията прекъсна връзката.

Затворих телефона и въздъхнах. Един от колегите ми шумно изпусна газове.

Хари не знаеше кога ще се освободи, затова отидох в клиничната лаборатория. В колбите кипяха различно оцветени течности. Принтерите бълваха лист след лист. На пултовете проблясваха лампички. Миришеше на белина, но острата й миризма не можеше да прикрие едва доловимата воня на развалено месо. Влязох в най-голямото помещение и видях Хъмбри да отваря малка центрофуга, от която извади химикалка. Пусна я в джоба си и ми намигна:

— Ще те отворя на един трик, Карсън — центрофугирай три секунди изсъхналата химикалка и ще пише още цяла седмица.

Кимнах, все едно съветът му беше променил живота ми в положителна насока.

— Случайно да си разбрал коя е дамата от мотела, Бри?

— Разреши ми да перифразирам един брадат виц — в мотела нямаше дама, а неидентифицирана мъртва жена.

— Пръстовите й отпечатъци не са ти от полза, така ли?

— Няма полицейско досие. Може би е била начинаеща. Миналата седмица гледах по телевизията репортаж за хора по на петдесет-шейсет години, които решават да се върнат на студентската скамейка — ей така, за удоволствие…

— Не те съветвам да го правиш, Бри. Някакъв резултат от другите отпечатъци?

— Имам още малко работа. Скоро ще свърша. — Той се облегна на дългия бял плот и лукаво се усмихна. Тънката му усмивчица неизменно ме вбесяваше.

— Чакаш да те попитам нещо друго, нали?

Хъмбри повдигна вежди:

— Ъхъ.

— Научил си нещо интересно, свързано със свещите, така ли?

— Ами, интересно! Свещи като свещи, продават се в милион магазини. Снощи изчислихме времето на горене. Изглежда, онези, които още бяха запалени, са горели между осем и десет часа.

Лукавата усмивка все така озаряваше лицето му, обло като месечина. Явно имаше интересна информация, но си играеше с мен като котка с мишка.

— Какво ще кажеш за пръстените? — попитах.

Той подсвирна. След секунда се появи стройна млада жена. Беше около двайсетгодишна, косата й беше боядисана в синьо и оранжево, явно беше голяма любителка на пиърсинга. На едното й ухо имаше мъничко местенце, което бе останало свободно, но може би хубавицата го пазеше за по-особени случаи, например за коледна дрънкулка.

— Това е Мелинда. През този семестър стажува при нас. Мелинда, запознай се с Карсън Райдър. Наскоро кметът го обяви за полицай на годината, обаче нашият човек още не знае как да си среше косата.

— На мен пък ми харесва — отбеляза Мелинда, след като обстойно ме разгледа. — Пънкарските прически вече не са на мода, обаче има хора, на които адски пасват.

— Прическа ли? — изкиска се Хъмбри. — Всеки може да я постигне, ако свали страничното стъкло на колата и остави вятърът да издуха косата му. Миличка, разкажи на детектив Райдър за бижутата на жертвата.

— Евтини боклуци. Символите не са излети, а щамповани.

— Означават ли нещо? — попитах.

— Истински миш-маш. Например мечовете и пентаграмите са готически символи, а феите са свързани с Нова епоха. Някои са кръстоска между символите на двете течения.

— Искате да кажете, че бижутата не са подбрани така, че да отправят сатанистко послание.

— Ако това е била целта на жената, то тя не е знаела езика.

Хъмбри нареди на нашата консултантка да продължи работата си. Като я гледах как предпазливо пристъпва, се запитах на коя ли друга част от анатомията има пиърсинг.

— Остава ти един въпрос, Карсън.

— Какво е червеникавото вещество в гънките на кожата?

— Бинго! Това е най-важният въпрос. Веществото е червена глина.

— Най-обикновена пръст ли? — Позамислих се. Внезапно разбрах защо, докато гледаше мъртвата, спомена нещо за зомбита. — Искаш да кажеш, че жената е станала от гроба и е отишла в мотела ли?

Той се ухили:

— На някои хора им е трудно да решат какво искат.

Върнах се в общото помещение и съобщих новината на Хари.

— Шантава работа. — Партньорът ми подръпна вратовръзката си, която бе толкова жълта, че и лимоните биха й завидели. — Цветята и свещите не ме учудват — да речем, че извършителят си пада по мелодрамата. Ама предположението, че жената е възкръснала от гроба, ми идва малко в повече.

Телефонът иззвъня, аз грабнах слушалката. Обаждаше се Хъмбри:

— Жената още остава пълна мистерия, Карс. Но едни от отпечатъците в бунгалото са на някой си Рубин Койл, който преди три години е подал молба за издаване на нов паспорт. Адвокат е в юридическата кантора „Хъмърли, Мелбин енд Раус“. Има сини очи и кестенява коса. Четирийсет и четири годишен. Висок е един седемдесет и осем, тежи петдесет и…

— Как се добра до тази информация?

— Обявен е за изчезнал. От полицията в Мобил. Да се чуди човек дали вие, момчетата от различните отдели, изобщо общувате помежду си.