Колекционери на смърт

Епилог

Инспектор Бернар Латрел не ме беше забравил. Изпрати ми с експресна поща някакъв голям плик. Вътре намерих голяма цветна снимка и кратко писъмце:

Извадих снимката и излязох на терасата да я разгледам на светло. После се обадих на доктор Проуз, на Данбъри и накрая на Хари:

— Отиваме в приюта, братле.

— Не ти ли стига ужаса, който изживя, Карс? Защо да се виждаш с Джереми? Аз определено нямам желание.

— Не отиваме при него, а при Трей Форие. Ще пропуснеш много, ако не дойдеш, повярвай ми.

Докато пътувахме към приюта-затвор, лежах на задната седалка, размишлявах и много рядко обелвах по някоя дума. Хари и Данбъри често се споглеждаха, ала не ми задаваха въпроси.

Ванджи направи изключение и разреши тримата едновременно да се срещнем с Трей Форие. Влязохме в стаята му. Обзавеждането беше спартанско — само легло, стол и бюро. В единия ъгъл стоеше вехт кожен куфар. Стените бяха бели.

— Хари, запознай се с Трей Форие.

Партньорът ми протегна голямата си лапа. В продължение на няколко секунди Форие разглежда лицето му, после за моя изненада леко докосна дланта му. Облегнах се на стената, притиснах плика до гърдите си. Данбъри отново влезе в ролята на преводачка.

— Искам да поговорим по два въпроса, Трей — започнах. — Твоя картина се е озовала извън тази сграда. На нея бях изобразен аз. Знаеш ли как се е случило?

Той хвана брадичката си и се замисли. Очакването ми се стори безкрайно.

— Je soupconne qu’il s’est il y a des anees. .Te suis venu ici, j’ai recontre vorte frere…

— Мисля, че е станало преди много години. Дойдох тук, запознах се с брат ви. Беше тъжен, защото нямаше ваша снимка. Още му се сърдехте заради престъпленията, които беше извършил, и отказвахте да му изпратите фотография. Като видях колко страда, предложих да ви нарисувам.

Приближи се до вехтия куфар и го отвори. Данбъри превеждаше, без да се запъне, затова имах усещането, че с Трей разговаряме на един и същ език.

— Когато пристигнах тук, ми разрешиха да си донеса няколко лични вещи. Между тях бяха тези малки етюди… — Извади няколко картини върху платно, вдигна ги да ги видим. Бяха невероятни. После ги обърна обратно и посочи белите гърбове. — Преди няколко години Джереми ме предупреди, че ще го посетите. Наблюдавах ви през прозорчето на вратата, докато минавахте по коридора, и запаметих чертите ви. Направих няколко скици с молив на гърба на едното платно. Забранено ни е да притежаваме остри предмети включително моливи, но ние си имаме начини да се снабдим с каквото ни трябва. Накрая брат ви каза, че съм постигнал съвършената прилика; тогава нарисувах портрета ви с мастило върху хартия. Джереми пази рисунката в чекмеджето си и често я гледа. Разбира се, никога няма да го признае пред вас.

Изплаших се, че ще се разплача. Стиснах клепачи, преглътнах — стори ми се, че буца е заседнала в гърлото ми.

Форие отново заговори, Данбъри преведе:

— Винаги изтривах скиците. Не исках никой да разбере, че рисувам. Лекарите щяха да се захванат с мен, ако откриеха с какво се занимавам.

Спомних си самохвалната реч на Лидия и разбрах какво се е случило.

— Картините ви са били откраднати, нали? — попитах.

— Да. Изглежда, дори тук има крадци. — Форие посочи куфара. — Вече го заключвам.

— Нарисувал си зад мен Айфеловата кула, Трей — промълвих. — Защо?

— Това е изглед от един малък парк. Навремето беше любимото ми място в Париж. Джереми ми разказа за ужасното ви детство, затова реших да ви нарисувам там, където витаеше щастието.

— Благодаря — прошепнах.

— Какъв е вторият въпрос, по който искате да говорим?

Извадих от плика снимката, сложих я на бюрото. Хари и Данбъри се приближиха да я погледнат.

— Господи! — прошепна тя.

Партньорът ми пък не бе в състояние да проговори, само се блещеше.

На фотографията (явно заснета преди много време, защото хартията беше станала чуплива) се виждаше трийсетинагодишният Трей Форие — млад мъж с пламенен поглед и необезобразено лице, който стоеше до грамадна картина. На долната част на мащабното платно бяха нарисувани човешки черепи, реки от кръв и нечистотии, счупени кости — кошмарното изображение, на разрушението, което бях видял, когато Трей сглоби парченцата от маската. Златисти червеи се гърчеха сред кървищата и другите гадости.

Нагоре картината се променяше — потискащите черни, червени и кафяви тонове постепенно изсветляваха. Червеите се сливаха и образуваха призрачна фигура, която можеше да е и човешки силует.

Форие се наведе, с тънкия си пръст посочи картината:

— Les vers sont la lumiere de creation…

— Червеите са светлината на съзиданието — преведе Данбъри. — Семената на душата. Научават се да пълзят сред смъртта и мръсотията. Това е задължителен етап от пътешествието, който извежда на пътя към рая.

Фигурата се източваше и се изпълваше със сияние, напомнящо сребристата светлина в платната на Вермеер.

Преобразяващият се силует се извисяваше все по-нагоре и бе увенчан с експлозия от светлина и цветове — наситени като в картина на Шагал, въздействащи като платно на Ван Гог. Въпреки интензивността на изображението (а може би именно заради нея) картината вдъхваше усещане за спокойствие и хармония. Пътешествието бе завършило успешно.

— Невероятна е, господин Форие — промълви Данбъри.

— Беше само етюд…

— Етюд! — Хари поклати глава.

— Имате ли други картини? — попита Данбъри. — Моля ви, кажете, че имате.

Форие пристъпи към леглото си и седна. Изглеждаше и се държеше като напълно нормален човек.

— Mon cas a ete prepare au process…

— Подготвяха делото ми да влезе в съда. Срещу мен имаше важни веществени доказателства, въпреки че не бях причинил зло никому. Не съм в състояние да убия живо същество — това е ужасен грях.

— В един момент си престанал да твърдиш, че си невинен! — възкликнах. — В крайна сметка дори си признал, че си извършител на ужасните престъпления. Защо?

— A cru foi, ma vie a epargne, j’ai ete place dans une cellule tout mon proper…

— Тъй като ме смятаха за луд, ме затвориха в единична килия. Всичко беше бяло — пода, стените, тавана. Мислено измих мръсотията от стените и започнах да рисувам върху тях. И стана истинско чудо. Осъзнах, че най-прекрасните изображения се получават, когато рисуваш без бои. Без платно. Без хора, които да те наблюдават. Вече няма ограничения, свободен си да правиш каквото пожелаеш и само смъртта може да открадне творбата ти.

— Озовал си се тук.

— Стените са бели. Също подовете и таваните. Всичко е бяло. Тук е моето ателие.

Приближи се до стената и започна да дирижира… В този миг разбрах заблудата си. Той не „държеше“ палка, а четка.

Рисуваше!

— Моите картини вече са на повечето стени тук. Измина много време, докато ги създам. Ала в процеса на работата съзрях, започнах да проумявам грешките си. — Кимна към снимката, изпратена от Латрел, и добави: — Вече не съжалявам за картината, която Марсдън открадна. Повярвайте, че е нескопосана и грозна в сравнение с новите ми творби.

Отворих вратата, огледах се. Широкият коридор се разклоняваше в други коридори.

Всичко беше бяло.

Прекрачих прага Трей Форие излезе след мен. Данбъри и Хари ни последваха. Загледах се в безбрежния океан от белота и се обърнах към художника, без да осъзнавам, че за пръв път съм му заговорил на „ви“:

— Разкажете ми за новата си творба, господин Форие.

— Comme toujours, Fart du moment final…

Данбъри преведе:

— Както винаги темата е изкуството на сетния миг. Когато всичко започва отново.

Докоснах стената:

— Казвате, че картините ви са навсякъде около нас, така ли?

Форие разпери ръце, завъртя се и се засмя като радостно дете:

— Nous traversons le coeur de Dieu!

Обърнах се към „преводачката“.

— Казва, че всички преминаваме през сърцето на Бог.

Бяхме поразени. Някак си благодарихме на Трей Форие за оказаната помощ. Сбогувахме се и тръгнахме по коридора, но едва бяхме изминали няколко метра, той извика:

— Amis! Приятели!

Обърнахме се. От разстояние лицето му не изглеждаше толкова уродливо. Стори ми се, че не съм виждал толкова щастлив човек.

— Le monde pense c’est sur parce qu’il’le s ici…

С Хари нетърпеливо погледнахме Данбъри, тя побърза да преведе:

— Хората мислят, че са в безопасност, защото са го затворили тук. Трей пък смята, че той е в безопасност, тъй като хората са отвън.

Форие ни махна и ни обърна гръб. Спря за миг, наведе се да поправи нещо в невидимото изображение на пода, после влезе в стаята си.

Тръгнахме към паркинга. Слънцето сложи на раменете ни топлите си длани, въздухът беше сладък като мед.

— Хрумна ми нещо… — промърмори Данбъри. — Сигурно ще ме помислите за глупачка, но ми се струва, че картините му съществуват. Че в едно друго измерение стените на този страховит затвор са покрити с невероятни изображения.

— Има ги, ако повярваме в тях — обади се Хари. — Важното е да вярваш, нали така? — Отвори задната врата на колата и ни направи знак да се качим: — Вие двамата седнете отзад. Аз ще карам.

Подчинихме се. Той включи на скорост (нещо страховито застърга), едва не заби автомобила в някакъв храст, но в последния момент изправи волана и най-сетне се изплъзнахме от зловещата сива сграда. Вече пътувахме по магистралата, когато партньорът ми удари с юмрук по волана и се засмя:

— Хей, Карс, помниш ли оня Рафаел, дето вулканизира спуканата ни гума?

— Още не ме е хванало старческото малоумие, братле. Помня събития, които са се случили преди десет дни. Защо питаш?

Хари се наведе (автомобилът застрашително се насочи към отсрещното платно) и заопипва под таблото, сякаш търсеше нещо:

— Преди четири години малкият брат на Раф се беше забъркал с някаква банда. Очакваше го пандиз, ако продължава в този дух. Взех го у дома за два дни и се опитах да му вкарам малко ум в главата. Ако щете вярвате, но хлапето излезе свястно и разбра за какво става дума. Сега е студент. С Раф се знаем отдавна, той е наясно какво ми харесва. Оня ден явно е решил да ми се отблагодари заради братчето си.

— Така ли? Да не би да ти е сложил в багажника резервна гума?

Хари продължаваше да бърника под таблото. Нещо изщрака. Гласът на Мъди Уотърс забумтя от скритите тонколони.

— Имаме си музика, братле! — Партньорът ми повиши глас, за да надвика певеца.

— Голяма работа сме! — възкликна Данбъри.

Хари се ухили в огледалцето за обратно виждане:

— Затегнете коланите, деца. Ще ви отведа до дома.

Данбъри се сгуши в мен, целуна ме по страната. Изпрати въздушна целувка на Хари. Той натисна до дупка педала за газта и автомобилът се понесе към моята къща. Щяхме да пристигнем навреме, за да се насладим на залеза…

Единственото, което можехме да направим след дългото пътешествие през сърцето на Бог.