Колекционери на смърт

Трийсет и пета глава

— Връщам се след няколко минути, поги. Не се опитвай да си размениш мястото с някого. Пак ще те намеря. — Данбъри тръгна по централната пътека към тоалетната.

Летяхме вече няколко часа. Реактивният самолет се разтърси, когато попадна във въздушна яма, през люка видях как крилете потрепериха. В далечината зърнах примигваща светлинка, която се приближаваше към нас. Друг самолет, вероятно излетял от „Орли“ в същия час, в който ние тръгнахме от Атланта, две еднакви машини, които щяха да се разминат в небето. Надявах се, че пилотът или човекът, който следеше радара, е забелязал приближаването на другия самолет.

„Ами ако нашият радар е повреден? — стреснах се. — Няма страшно, нали радарът на другата машина е изправен.“

Побързах да се успокоя, но след миг ми хрумна още по-страшна мисъл — какво щеше да стане, ако бяха повредени и двата уреда?

Дланите ми се изпотиха, спомних си стихотворението „Падане“ на Джеймс Дики, посветено на една стюардеса, падаща от небесните висини — прекрасна и същевременно потресаваща творба, митологизираща жената, полетяла надолу, и нейното мистично сливане със земята. Сещам се за това стихотворение само когато се озова впримчен в самолет — тогава забравям мита и метафората, виждам само как жена пада от разрушен самолет и миг преди да стане на пихтия, възкликва: „О, Боже!“

Данбъри се върна, настани се до мен, изгледа ме озадачено:

— Не се безпокой, Райдър. Скоро ще поднесат вечерята.

Самолетът отново се разтресе, в дълбините му нещо заскърца. Върховете на крилата потрепериха. Запитах се дали винаги се огъват така. И ако не, какво ни очаква.

О, Боже!

Досадната ми спътница погледна надолу, забеляза как съм се вкопчил в коляното си.

— Не ми казвай, че се страхуваш да летиш със самолет! — възкликна. — Та нали по цял ден се возиш с Нотилъс.

— Не ми пука, когато летя с малки самолети — признах.

— С пилот, когото познавам.

Самолетът се разтърси от турбуленцията. Стомахът ми се преобърна.

Данбъри кимна към пилотската кабина:

— Сега си в ръцете на непознат пилот. Остава ти да се надяваш, че няма да го обземе желание да се самоубие, или пък че механиците не са се надрусали с кокаин, докато са подготвяли за полет машината. Не искам да те плаша, затова няма да ти напомням за самолетите, отвлечени от терористи.

— Благодаря за окуражителните думи.

— Въпреки гореизброените фактори, пътуването със самолет е по-безопасно, отколкото да прекосиш улицата. Поне така се говори.

— Има известна разлика — промърморих. — Че сам решавам къде и кога да пресека улицата. Ако изобщо я прекося.

— Ясно — предпочиташ да контролираш нещата. А тук, горе, животът ти е в ръцете на непознати.

Измрънках нещо неопределено и се помъчих да изглеждам като непукист.

— Не се доверяваш на мнозина, нали, Райдър?

— Грешиш. Тъкмо обратното е.

— Изреди поне няколко души.

— Хари Нотилъс.

— Това е само един човек. Помъчи се да се сетиш за още някого.

Благополучно се разминахме с приближаващия се самолет. Катастрофата беше избегната… поне засега. Помъчих се да скрия облекчението си, като се обърнах и се загледах в някаква жена, притиснала до гърдите си палавото си дете.

— Не ми отговори, Райдър — обади се Данбъри. Направих знак на стюардесата да ми донесе слушалки и промърморих:

— Ще гледам филма, може би ще поспя. Ще говорим по-късно.

Умората от последните дни, през които все попадах в задънени улици, надви напрежението и аз заспах дълбоко. Когато се събудих, самолетът летеше над зелените полета на Франция. Дали заради почивката или защото се успокоих, щом видях солидна земя под нас, но се почувствах ободрен. Данбъри също беше заспала и тихичко похъркваше. Стюардесата мина край нас:

— Скоро ще започнем да се приземяваме, сър. Може би желаете да събудите вашата спътница.

— Щях да го направя, но тя изрично ме предупреди, че иска да спи до последния момент преди приземяването.

— Чух какво каза, Райдър — сънено избърбори Данбъри. Изрови от чантата си ментов бонбон, лапна го, с пръсти среса косата си. — Бих убила за чаша кафе.

— Вече не сервират.

— Без кафе няма да се свестя напълно.

— Е, налага се да изчакаш, докато кацнем.

Стюардесата отново тръгна по пътеката, за да увери, че всички пътници са си сложили предпазните колани. Данбъри се хвана за гърлото и закашля. Стюардесата се обърна:

— Добре ли сте, госпожице?

— Гърлото ми е пресъхнало. Не мога да дишам…

Жената я потупа по рамото:

— Ще ви донеса вода.

— Предпочитам… кафе — изграчи хитрушата и ми намигна, когато стюардесата се отдалечи.

Самолетът се наклони напред. Затворих очи и се помъчих да не мисля за стюардесата от стихотворението на Дики, ала непрекъснато си я представях как стремглаво пада към земята.

Кацнахме на „Орли“ в дванайсет по обяд местно време. Предоставил бях на Данбъри избора на хотел и тя ни беше запазила стаи в старинна елегантна сграда близо до Сена. Стаите бяха малки, но с високи тавани, мебелите бяха от истинско дърво. Месинговите лампи блестяха като нови-новенички тромпети. Вазите бяха пълни със свежи цветя, в хладилника имаше бутилчици с минерална вода. Данбъри отиде да разопакова багажа си и да вземе душ, аз сторих същото. Сапунът беше прозрачен и миришеше на току-що отсечено дърво.

За пръв път през последните двайсет и четири часа се почувствах нормално. Тъкмо се обличах, на вратата леко се почука. Закопчах си ризата и отворих. Данбъри се втурна в стаята; под мишницата си стискаше брой на „Монд“, който беше взела от рецепцията. Носеше тъмен костюм с пола до коленете, бяла копринена блуза, черен чорапогащник и елегантни обувки в същия цвят. Изглеждаше едновременно делова и леко артистична. Тръсна се на леглото, свали обувките си:

— Работата е опечена. Току-що говорих с противната мадам Мими, която каза, че брат й ще ни приеме в три часа. Тогава ставал от следобедния си сън. — Тя измъкна една възглавница изпод завивките, подпря я на таблата на леглото, облегна се на нея и седна по турски, без да се притеснява, че позата й е неприлична. Насилих се да я гледам само в лицето. — Трябва да го накараме да ни разкаже за Хекскамп. Ще закъсаме, ако настоява да говори само за изкуство. Не мога непрекъснато да повтарям: „Ах, Пикасо!“

— Разбирам нещичко от изкуство, най-вече от периода на постимпресионизма и модернизма. Ще говоря, ти ще превеждаш.

Тя ме зяпна:

— Впечатлена съм, Райдър. Всъщност направо онемях. Явно добре умееш да се прикриваш. Някой ми каза, че си завършил психология.

— Истината е, че едва се докопах до диплома. Ала създателите на психоанализата…

— Фройд, Юнг и цялата пасмина, нали?

— … са оказали силно влияние върху съвременното изкуство. По време на следването се увличах по всичко друго освен по задължителните предмети — бях страстен почитател на дадаизма, сюрреализма и така нататък. Дори си бях пуснал мустаци като на Салвадор Дали. — Премълчах, че никога не съм изглеждал особено умен, а с идиотските мустаци приличах на олигофрен.

— О, този Дали си го спомням. Негова е картината с разтопяващите се часовници.

— Ръчни часовници — уточних. — Наречена е „Настойчивостта на спомена“.

— Знаех си, че ненапразно те доведох във Франция. — Тя се изтегна на леглото, разгърна вестника и се зачете. Неволно се загледах в дългите й бедра, които чезнеха в сенките под полата й.

Заявих, че главата ми още е размътена от полета, и трябва да глътна малко чист въздух.

Излязох от хотела и тръгнах по улицата, докато стигнах малко кафене на открито. За миг се почувствах като риба на сухо и съжалих, че не поканих Данбъри. Няколко минути по-късно, след като изпих чаша кафе (нямах проблеми с поръчката, защото всички сервитьори по света сигурно знаят думата „кафе“), се почувствах като в свои води, макар че никога не бях пътувал толкова далеч от Мобил. Не се бях отдалечавал толкова и от Джереми, който до края на живота си нямаше да излезе от приюта-затвор недалеч от Монгомъри.

За миг си представих, че изпращам телепатични съобщения на брат си: „Джереми, погледни жената, която пуска бучка захар в кафето си, вдига чашата, за да отпие, деликатно разперва кутрето си; а сега виж онази дама със скъпо кожено палто и двете й кученца, които пишкат до уличния стълб. Хвърли едно око на отсрещния тротоар, Джереми — цветарката е седнала до масичка пред магазина си и почиства тръните от стъблата на прекрасните рози.“

Джереми уби баща ни, когато бях деветгодишен, а той на петнайсет. Твърдеше (и си вярваше), че го е сторил, за да ме спаси от пристъпите на гняв на татко, жертва на които бе самият той. След няколко години Джереми започна да изпитва ненавист към мама, задето не го е защитила от баща ни. Ала ако я убиеше, щях да бъда изпратен в сиропиталище или даден на приемни родители, затова той й намери заместители. Преди да го арестуват, пет жени умряха от ръката му.

Не дебнеше жертвите си, а ги примамваше. Сядаше в някой парк или във фоайето на хотел и се преструваше на съкрушен, деликатното му лице излъчваше такава печал, че жените на средна възраст му налитаха като мухи на мед: „С какво да ти помогна, синко? Изгледаш толкова тъжен…“

Въпреки омразата му към мама обвиненията му бяха безпочвени; тази крехка, по детски наивна жена, не бе в състояние да разбере света, в който беше впримчена. Не можа да се защити нито от баща ми, нито от рака и когато настъпиха последните дни на нечовешки страдания, тя отказа да взема болкоуспокояващи, защото се надяваше, че агонията ще я пречисти от греховете и ще й позволи да отиде в рая. Аз бях единственият в семейството, „чиято душа не беше обречена на адски мъки“, както веднъж се изрази Джереми.

Чух женски глас:

— Мосю изглежда печален. Дано всичко се оправи.

Сервитьорката се беше привела към мен, стори ми се искрено загрижена. Насилих се да се усмихна:

— Мислех за един приятел и колко е тъжно, че не може да е тук с мен. Нищо ми няма, не се безпокойте.

Жената ме позагледа, после промълви:

— Bien, мосю. Животът е прекалено кратък, за да го пропиляваме в тъга. Пожелавам всичко хубаво на вашия приятел.

Тя тръгна обратно към кухнята. Изведнъж ми хрумна, че по този начин Джереми е впримчвал жертвите си — опечалена физиономия, загрижена жена, развихряне на лудостта му.

Допих си кафето и станах да си вървя. Сервитьорката ми махна за сбогом, сякаш бяхме отдавнашни приятели. Отбих се в цветарския магазин на отсрещния тротоар и поръчах да й изпратят две дузини рози.