Колекционери на смърт

Четирийсет и трета глава

— Никога не съм продавал произведение на изкуството, представено като творба на Хекскамп — плачливо каза Уолкот.

Хари сви рамене, взе си една маслинка, оригна се. Поставили бяхме кутията с пица върху полираната и вероятно много скъпа маса от черешово дърво в просторната трапезария на Уолкот. Този път не играехме ролите на доброто и лошото ченге, а се бяхме превъплътили във възпитаното и невъзпитаното ченге.

— От картините на Хекскамп могат да се изкарат доста парички, Джайлс. Разбрахме, че някои се предлагат на пазара. Искам да знам защо не са минали през ръцете ти.

Търговецът се приближи до прозореца с изглед към моравата. Водата все така пръскаше от устата на кичозния делфин-фонтан.

— Може ли да поговорим насаме, господин Райдър?

— Не ти е никакъв господин — с пълна уста избърбори Хари. — Той е детектив. Детектив Райдър. Аз съм детектив Нотилъс. Това тук е графиня Данбъри. Детектив Райдър няма да говори с теб насаме!

— Графиня ли? — промърмори Данбъри.

— Временно те повиших — измляска той. — Само за днес.

Уолкот беше слисан — явно бяхме постигнали целта си.

Този човек умееше да се изплъзва като змиорка, но лесно се объркваше. В резултат отговаряше по-охотно на въпросите ни, за да се отърве от присъствието ни.

— Титлата ми харесва, макар и да е временна — усмихна се Данбъри и посочи Уолкот: — А неговата каква е?

Хари презрително изгледа търговеца:

— Перверзник.

— Не съм от онези хора — запротестира Джайлс. — Обясних всичко на детектив Райдър при последното му посещение. — Погледна ме с надеждата да го подкрепя, но аз бях погълнат от сгъването на салфетката си.

— Продавал си работи на Хекскамп — продължи Хари. — Не си само перверзник, ами лъжлив перверзник.

Мой ред беше да се включа във фарса и да блъфирам:

— Не спорете, Уолкот. Хванал ви е натясно. Разровихме се надълбоко. Не можете да си представите какви подробности са ни известни.

Той гузно извърна очи:

— Продавал съм само парчета от картини, нищо повече. Никога не съм казвал, че са творби на Марсдън Хекскамп. Представях ги като произведения „в стила на Хекскамп“.

— Не по врат, а по шия — присмя се Хари.

— Ако клиентите искат да вярват, че творбите са на Хекскамп, не мога да им попреча.

— Щом си търгувал с негови картини, значи си в играта. Колекционери от цялата страна те търсят за информация, нали? — Този път Хари говореше толкова тихо, че Джайлс се приведе към него, за да го чуе, а после гневно възкликна:

— Разбира се, че ме търсят! Аз съм известен посредник.

Партньорът ми стовари юмрук върху масата. Кутията с пица подскочи.

— ТОГАВА НИ КАЖИ КЪДЕ И КОГА ЩЕ СЕ ПРОДАВА КОЛЕКЦИЯТА НА ХЕКСКАМП, МАМКА МУ!

Уолкот забели очи и простена:

— Не знам. Честна дума.

— ПРЕСТАНИ ДА ЛЪЖЕШ, ДЕБЕЛАК ТАКЪВ. КАЖИ МИ… — Хари скочи, блъсна встрани масата и се спусна към Уолкот. Хвърлих се към него, за да го задържа. Преди около шест месеца бяхме тренирали тази сцена и той едва не ме уби, докато постигнем съвършеното изпълнение.

— Какъв драматизъм само! — възкликна Данбъри и извади мобилния си телефон. — Ще повикам снимачния екип.

— Не! — извика Уолкот. — Недейте! Ще ви кажа каквото знам. Уви, не е много.

Изтиках Хари обратно на стола. Данбъри въздъхна и пусна телефона обратно в чантата си.

Джайл продължи, но не изпускаше от очи партньора ми:

— Всичко, което съм научил, е от слухове.

— Гледай да са достоверни! — изръмжа Хари.

— Автентичността на колекцията — да, наистина има колекция, наскоро автентичността й е била потвърдена и потенциалните клиенти са доволни. Ще има търг, който ще се проведе скоро.

— Кой е потвърдил автентичността? — попитах. Името на този човек можеше да се окаже ключът към мистерията.

— Не знам. Лице, на което може да се има доверие, така ми казаха. Съобщих ви го още миналия път, детектив Райдър. Чух още, че търгът ще бъде проведен чрез посредничеството на адвокат с отлична репутация по отношение на подобни сделки. Предполагам, че човекът, потвърдил автентичността, също се ползва с доверието на колекционерите.

— Адвокатът се казва Рубин Койл, нали? Самият той притежава колекция от вещи на серийни убийци. Само не ми казвайте, че не го познавате — та той живее близо до вас.

— Койл ли? — Уолкот се намръщи. — Никога не съм чувал това име.

— ЛЪЖЕЦ ТАКЪВ! — изкрещя Хари и отново удари с юмрук по масата. — КАК НЕ ГО ПОЗНАВАШ, КАТО ТИ Е КЛИЕНТ!

Джайлс стреснато подскочи:

— Честна дума, не го познавам. Някои клиенти, които са известни личности, използват посредници.

Обяснението беше логично; сигурен бях, че търговецът казва истината.

— Как да разберем кога и къде е търгът? — повтори Хари.

— Задавате въпроси, на които не съм в състояние да отговоря — плачливо произнесе Уолкот. — Опитвам се да помогна, но искате от мен невъзможното.

— Опитваш се да бъдеш герой във вечерните новини. — Партньорът ми погледна Данбъри. Тя отново посегна да извади телефона си. Хрумна ми, че тримата започваме да се сработваме като екип.

Уолкот възкликна:

— Чакайте! Хрумна ми нещо. На пръсти се броят колекционерите, които притежават достатъчно средства да участват в такъв търг. Ще им се обадя… може да науча нещо.

Хари за пръв път се усмихна. Зъбите му бяха изцапани от доматения сос.

— Така те искам, Джайлс! Кога ще имаме резултат?

Уолкот кимна към външната врата:

— Започвам да телефонирам веднага щом си тръгнете.

Оставихме го с надеждата, че вижда светлина в тунела. Мъждукаща и далечна, но все пак светлина.

— Голяма работа си, Нотилъс! — Данбъри се настани на седалката до партньора ми и го потупа по рамото. — Има много да се уча от теб.

— След колко време смяташ, че ще имаме резултат? — попита ме той.

— Само ден след посещението ми той ми съобщи името на чаровницата Марсела.

Хари погледна часовника си:

— Ако не се обади до утре сутринта, ще се върна, ще го накарам да се съблече гол и да яхне тъпия делфин.

Мобилният телефон на Данбъри иззвъня.

— Може би е Борг. Обажда се в почивката между рундовете с мацката.

Притисна телефона до ухото си. Видях как гневната й гримаса се смени с изумление. Тя заповтаря:

— Боже мой! Боже мой!

Хари спря на една отбивка и ме погледна, все едно питаше: „Сега пък какво?“

Данбъри затвори телефона и се загледа в него, сякаш не вярваше онова, което току-що беше чула.

— Какво се е случило? — попитах.

— От телевизията изпратили момче от персонала да повика Борг. То надникнало през прозореца и го видяло на пода, навсякъде било изплискано с кръв. От полицията вече са там.

Боргурт Зипински бе обитавал двуетажна дървена къща южно от Джаксън Хайс. Дворът беше обрасъл с трева и плевели, къщата се нуждаеше от пребоядисване. Пристигнахме тъкмо когато изнасяха злощастния оператор. Санитарите натовариха носилката, линейката потегли без включена сирена. Рой Трент и Клей Бриджис бяха полицаите, повикани на местопрестъплението. Пристигнал беше и репортерски екип от Канал 14; Данбъри изтича да поговори с колегите си.

С Хари влязохме в къщата и видяхме в трапезарията Рой, който разговаряше с един от криминалистите. Уейн Хъмбри разглеждаше петната от кръв по мокета в дневната. Влязохме в трапезарията, като внимавахме къде стъпваме, за да не заличим някакви улики. Изненадах се, че Зипински е бил такъв чистник — къщата светеше от чистота.

— Хей, Карсън — обади се Рой, — благодаря за информацията за Нанси Шастин. Поинтересувахме се за миналото й, но нямахме представа, че трябва да се върнем назад повече от трийсет години.

— Излиза, че е свързана със случая, по който работим с Хари.

— На път ли сте да го разрешите? — обнадеждено попита Трент.

Пъхнах ръце в джобовете си:

— Преди десет минути мислех, че сме на вярна следа. Сега не съм сигурен.

Хари се загледа в грамадното кърваво петно в другата стая:

— Как е станало, Рой?

— Заклали са господин Боргурт Зипински, ето как.

Криминалистът се намеси:

— Изглежда, убиецът го е нападнал в гръб и с едно замахване е прерязал вратната му вена. Според мен е работа на професионалист — сграбчва жертвата, прерязва й гърлото, отскача встрани, за да не го изпръска кръвта.

— Но жертвата е още жива, когато пада на пода — промърморих. — Виждаш очите й в мига, преди да настъпи смъртта, нали?

Криминалистът озадачено ме изгледа:

— Ъъъ… сигурно.

Обърнах се към Трент:

— Има ли следи от влизане с взлом?

— Не. Според мен Зипински е познавал убиеца и го е пуснал да влезе.

Хъмбри се изправи и дойде при нас.

— Откри ли нещо, свързано с изкуството, Бри? — попитах.

Той поклати глава:

— Не. Нито пък свещи, цветя или евтини пръстени. Мислиш ли, че случаят е свързан с убийствата на Гилбо, Уики и Шастин?

— Мисля, че не трябваше да ставам ченге, а да се захвана с отглеждане на алигатори.

Хъмбри кимна към изцапания мокет:

— Едно мога да потвърдя със сигурност — Зипински не е бил изровен от гроба.

— Хей, момчета! Момчета! — провикна се Данбъри от вратата.

Униформеният полицай не й разрешаваше да влезе. Накарах го да я пусне и я преведох покрай местата, които още не бяха изследвани от криминалистите. Хари и Хъмбри се качиха на горния етаж. Тя се огледа, забелязах озадаченото й изражение.

— На какво се учудваш? — попитах.

— Идвала съм тук няколко пъти. Къщата беше същинска кочина — на пода бяха разхвърляни дрехи, върху тях имаше натрупани съдове, покрити със засъхнала храна, отгоре лазеха…

— Почистил е, защото е очаквал посещение — намеси се Трент. — Посещение от дама. Повярвайте, познавам процедурата. И аз съм ерген.

Хари ме повика на горния етаж. С Хъмбри стояха до старомодното бюро с подвижен капак, партньорът ми държеше някакви формуляри и лукаво се усмихваше.

— Какво ще направиш, ако ненадейно ти паднат големи пари, Карсън?

— Ще си платя задълженията по кредитните карти. Ще отделя нещичко за пенсионния фонд. Ще вложа малко парици за ремонт на къщата.

Той безмълвно се взираше в мен.

— Добре, де. Ще си купя нещо скъпо и непотребно — признах.

— Като това ли? — Той ми показа рекламна брошура за шевролет „Корвет“; към първата страница беше прикачена картичка на търговец на коли.

Светложълт кабриолет, алуминиеви джанти, сателитен радиоприемник, автоматично предаване… — прочете от разпечатката Делбърт Дженингс, представител на автокъщата „Пърформънс Мотърс“.

С Хари и Данбъри седяхме в малката му канцелария, чиито стени бяха окичени с какви ли не грамоти и награди за участие в автомобилни състезания. Устоях на изкушението да съобщя на Делбърт, че се намира в компанията на двама души, удостоени със званието „полицаи на годината“, защото се страхувах да не ни завиди.

— Корвет автоматик! — възкликнах. — Истинско светотатство!

— Държиш волана с една ръка, с другата натискаш клаксона, за да сваляш мацките — обади се Данбъри. — Мечтата на Борг.

— Колко струва това возило? — поинтересува се Хари. — Предполагам, около четирийсет хилядарки.

— Близо петдесет и пет хиляди — поясни Делбърт. — Доста ниска цена за удоволствието да притежаваш истинска американска красавица.

— Аз карам дванайсетгодишно волво комби — гордо обяви Хари. — В справочника за коли на старо се харчи за около четири хиляди. Доста ниска цена за удоволствието да притежаваш истинска скандинавка.

— Разбира се — каза Делбърт и умело скри усмивката си.

— Дал ли е капаро? — попитах.

Продавачът направи справка в разпечатката:

— Преди две седмици е платил авансово десет хиляди долара. Колата вече е доставена.

— Кога господин Зипински трябва да вземе новата си играчка?

— Днес. Опитах се да се свържа с него, но…

— С чек ли плати? — попита Хари.

— Обеща да плати в брой също както внесе капарото. — Лицето на Делбърт помръкна. — Клиентът не се е отказал, нали?

Борг е капарирал капана за мацки два дни след като открихме трупа на Мари Гилбо.

След посещението в автокъщата поканих у дома Хари и Данбъри. Седяхме на терасата и се взирахме във водата, позлатена от лъчите на слънцето. Партньорът ми твърдеше, че мисли по-продуктивно, когато гледа безкрайната океанска шир.

— Защо наричаш така колата? — попита Данбъри.

— Това е официално признат термин за всички кабриолети — отвърнах.

— Имаш ли представа кой и защо е платил на Борг? — обърна се Хари към нея.

— Както ви казах и преди, той не беше на щат в телевизията, а на свободна практика. Много го биваше да издебва разни влюбени двойки и да ги снима, без да го забележат.

— Значи е работил за частни детективски бюра, така ли?

— Да. Също и за адвокатски фирми и за частни лица. Тарифата му беше петдесет долара на час плюс разходите.

— Петдесет бона за десет дни… — Хари поклати глава. — Няма начин да е работил хиляда часа.

— Ето моята теория — казах. — Два дни след като открихме в мотела трупа на Мари Гилбо, някой е наел Зипински и му е дал авансово десет хиляди долара. Днес Борг е трябвало да си уреди сметките. Само че на него са му видели сметката.

Хари погледна Данбъри:

— През последните две седмици операторът не работеше ли за телевизията? Забелязала ли си да е зает с нещо друго?

— Почти непрекъснато беше с мен… с изключение на двата дни, когато бях в Париж. Едва сега разбирам, че е работил и по частна поръчка.

— Според съдебния лекар Зипински е бил убит малко след заминаването ти. Следователно не е разполагал с много време за „частната работа“ — отбеляза Хари.

— Спокойно е могъл да я свърши. Много го биваше да издебва хората. Преди две години с него направихме скандален репортаж за тайната любовна връзка на известен политик. Човекът беше взел всякакви предпазни мерки, обаче само за два дни Борг го проследи и го засне как влиза с любовницата си в мотел „Гранд Бей“. Видеозаписът послужи за доказателство за изневярата.

Нещо се размърда в дъното на съзнанието ми. Доказателство… Тази дума беше крайъгълният камък в измамата. Доказателство за Хекскамп. Не само за творбите му, но и за самия Хекскамп. „Ако клиентите искат да вярват…“ Странното усещане за deja vu стана още по-настоятелно, в съзнанието ми пробягаха форми и сенки, които отказваха да се свържат в определен образ. Станах и закрачих напред-назад, сякаш движението щеше да изтласка на повърхността погребания спомен.

— Карсън? Какво ти е? — обади се Хари.

Махнах му да мълчи, продължих да кръстосвам терасата — опитвах се да се отърся от сенките, които сякаш оковаваха мислите ми. Уилоу твърдеше, че вещите, които е продавал Амброуз Пол, са били с доказан произход — най-сигурното доказателство са били етикетчетата на пликчетата за веществени доказателства. Какво бе казал Джайлс Уолкот? „Ако клиентите искат да вярват…“

Стори ми се, че виждам червената лампичка на видеокамера.

После светлинката изчезна.

Краката ми се подкосиха. Дъхът ми секна, чувах само забързаното туптене на сърцето си. Ударих с юмрук по дървеното перило, изругах.

Хари ме изгледа:

— Какво?

— Знам кой е доказал автентичността на колекцията. — Изтичах в трапезарията, грабнах от масата купчината вестници, захвърлих на пода по-новите броеве, прерових останалите.

Хари и Данбъри, които ме бяха последвали, ме наблюдаваха изплашено.

— Кой? — плахо попита Данбъри.

Намерих вестника, който ми трябваше, и го размахах. Като в просъница забелязах, че ръцете ми треперят. Беше броят със снимката от тържеството, организирано от кмета. Посочих я:

— Аз!

— Какво? — възкликна Хари.