Колекционери на смърт

Трийсета глава

Пръстовите отпечатъци на Койл, открити на местопрестъплението, и безследното му изчезване, съчетани с наскоро установената му слабост към вещи на серийни убийци, бяха достатъчно основание да получим разрешение за обиск на жилището му. Изпратихме до колата бледата и изплашена Лидия и я помолихме да се прибере у дома, после тръгнахме обратно към къщата. Партньорът ми внезапно спря и кисело отбеляза:

— Съжалявам, че го казвам, но като се има предвид мухата, която е влязла в главата на шефа, май трябва да се обадим на…

— Да — отвърнах и с изненада открих, че не съм вбесен, колкото би трябвало.

След десет минути Данбъри пристигна; със задоволство забелязах, че е проявила съобразителност и вместо с микробус с емблемите на телевизията се придвижва с невзрачна камионетка. Дърветата почти закриваха паркинга, затова не се страхувах, че любопитни минувачи или съседи ще забележат малката ни група. Разбира се, Данбъри беше довела и Зипински. Дребничкият оператор отдалеч заобиколи двама ни с Хари, монтира на триножник камерата и я насочи към къщата.

— Няма да използваме записа, така ли? — обърна се към Данбъри.

— Засега. Възможно е да ни послужи по-късно. Снимай къщата. Ако нещо се случи, ще го запишем.

— Свързано ли е с откачения, за когото ми разказа? — поинтересува се Зипински. — Убиецът, дето уж бил художник.

— Да, поне така казаха детективите. Потвърждавате ли, господа?

Хари тихо изпъшка, после попита:

— Как е Карла?

— Чувства се на сигурно място в моята крепост и не иска бавачка.

Операторът засне как с Хари влизаме в къщата. Данбъри умираше да ни придружи, но знаеше, че е незаконно, затова само ни подвикна:

— Искам да чуя всичко с най-големи подробности!

С партньора ми си разделихме работата — той се захвана да прегледа съдържанието на бюрото в „кабинета“ на Койл, аз надникнах в дрешника, прегледах папките в шкафа, купчината документи, натрупани на един стол. Документацията очевидно беше свързана с делата, поверени на Рубин Койл, което означаваше, че съдържа поверителна информация между адвокат и клиент и нямам право да я прегледам. Все пак хвърлих едно око, но не забелязах нищо, свързано с изкуството.

— Карсън! — подвикна ми Хари и ми показа нещо, което беше извадил от най-горното чекмедже на бюрото. — Погледни.

Оставих поредната папка и се приближих да разгледам находката — прозрачна пластмасова кутийка с бял плик, прикрепен с лепенка към нея.

В кутийката имаше миниатюрна картина, изобразяваща човешки череп, изпълнена в кафяви и червеникавокафяви тонове. Изображението беше покрито с няколко слоя лак и създаваше толкова силно впечатление за реалност, че в първия момент ми се стори, сякаш гледам истински череп. Хари внимателно остави на бюрото кутийката и отвори плика. Извади картичка, на която имаше текст, напечатан на пишеща машина. Прегледа я набързо и ми я подаде:

— Хм, много любопитно.

Прочетох написаното:

Кратката информация беше истинско съкровище. Хари, който четеше през рамото ми, промърмори:

— Седемнайсет етюда, едно голямо платно, наречено „Изкуството на сетния миг“… Какви са размерите му, Карс? Купувам си скоч на литър, но иначе не съм овладял метричната система.

— Приблизително два на четири метра.

— Брей! Голямо е почти колкото стенопис.

— Вече знаем защо досега все попадаме на парчета — казах замислено. — Някой е нарязал няколко етюда, за да ги продава буквално на парче. Има вероятност да са били част от повредените платна.

— Може би така стойността им е по-голяма, Карсън. Тези колекционери не се интересуват от самата картина.

— Имаш право. Искат само нещо красиво, докосвано от жестоките пръсти на Хекскамп.

Хари се позамисли, после каза:

— Може би Койл е поръчал парчето от картина, което е пристигнало по пощата. Може би отдавна събира отделните елементи, подготвяйки се за голямото представление.

— Или пък онзи, който продава колекцията, му е изпратил мостра. Другата възможност е това да е един вид заплащане за услугите на господин адвоката… Кой знае?

— Възможно ли е той да е човекът, който потвърждава автентичността на предметите?

— Готов съм да се обзаложа, че не е, но тази пратка ме убеди в способностите му на търговец или посредник. Което означава, че задължително е познавал оценителя, дори сам го е назначил. Кой друг би могъл да състави каталога?

От кабинета на Койл взехме само парчето от картина, което по техника и композиция бе еднакво с онези, намерени в стаята на Мари и в караваната на Хайди. Ограниченията в заповедта за обиск не ни позволиха да свалим от стените другите „произведения на изкуството“, защото не бяха свързани с разследването на този случай. Преди да излезем, отново погледнах остъклените шкафове и потреперих; маската на Форие и черепът, нарисуван от Хекскамп, сякаш ме пренасяха в самия ад.

Хари прибра парчето платно в пликче за веществени доказателства. Излязохме от къщата и тръгнахме към репортерката и оператора, които стояха под сянката на една магнолия. Данбъри се спусна към нас, Борг остана до камерата — може би се страхуваше да се озове между мен и Хари.

— Какво намерихте? — нетърпеливо попита тя.

Партньорът ми й показа прозрачната кутийка.

— Божичко! Същинска фотография от ада!

Зипински също погледна парчето платно и се намръщи:

— Струва ми се, че усещам вонята на разложена плът. Може ли да го заснема?

Хари понечи да откаже, но се усети навреме — обичайна практика беше репортерите от вестниците да фотографират полицаи, които след обиск изнасят евентуални веществени доказателства.

— Добре — избърбори неохотно.

— Застани ето тук и вдигни кутията — изкомандва Зипински. — Чакай да наглася светлината.

Партньорът ми се намръщи — мразеше да го командват, освен това рефлекторът на камерата му блестеше в очите. Примижа, гневно изръмжа, тикна в ръцете ми прозрачната кутийка:

— Нека снима теб, Карсън. Провъзгласявам те за официално лице на СОППЛ.

Стоически издържах, докато Зипински снимаше. След няколко секунди обяви, че е приключил. Подадох на Хари кутийката, той тръгна към колата.

Мобилният телефон на Данбъри иззвъня. Тя започна да разговаря с някого за катастрофа с мотоциклет на магистрала 1-95; заяви, че тази седмица е отразявала вече две катастрофи и възкликна, че е крайно време да я замести друг репортер. Тръгна към улицата, като не преставаше да говори:

— Защо не изпратите един от проклетите водещи, ако въобще някой си спомня как се правят…

Изглежда, щеше да се наложи.

— Да му се не види, сигурно е най-малко трийсет и пет градуса — изпъшка Зипински. Измъкна ризата си от панталона и с нея попи потта по челото си. Коремът му беше космат като на орангутан. Остави върху камерата бейзболната си шапка, избърса оплешивялото си теме, което блестеше под слънцето. Погледна ме, понечи да каже нещо, извърна очи.

— Какво има? — попитах.

— Ами… онзи ден посбърках. С Данбъри правим едни интервюта… от засада, тъй да се каже. Причакваме някой корумпиран чиновник, изскачаме от колата, тя му тика микрофона под носа и пита: „Колко пари източихте от фонда за деца сираци“ или нещо подобно. Моята задача е да заснема първата му реакция, преди да започне да отрича. Още бях на тази вълна, когато се заядох с теб онзи ден. Извинявай.

Подаде ми ръка, лека стиснах дланта му. Този човек ми беше ужасно антипатичен, но вече нямах желание да го направя на кайма. Той се захвана да демонтира триножника, но изведнъж се обърна към мен:

— Може ли един въпрос, детектив Райдър? Онази картина беше невероятно красива и същевременно отвратителна. Наистина ли смятате, че откаченият Хекскамп я е нарисувал?

Кимнах. Видях, че Данбъри пусна телефона в чантата си. Изглеждаше капнала от умора, обезсърчена. Хрумна ми, че репортерската професия изобщо не е лесна — по цял ден задаваш въпроси, проследяваш обаждания, повечето от които са подвеждащи, срещаш се с неприятни хора, виждаш прекалено много катастрофи, жертви на престрелки, удавници. Работата донякъде приличаше на полицейската.

Тя тръгна към мен, спря, затвори очи и дълбоко си пое въздух. След миг отново изглеждаше като наперена репортерка. Забеляза, че я наблюдавам, вдигна палец, закачливо се усмихна. Възхитих се от силния й дух — какво ли й струваше да се вземе в ръце, когато буквално бе изцедена?

— Детектив Райдър? — обади се Зипински и ме изтръгна от размишленията за Диди Данбъри. — Как е възможно луд да сътвори такава картина?

Самият аз често си задавах същия въпрос.

— Може би освен социопат е бил и гений. От време на време геният е вземал превес.

Зипински поклати глава, нахлупи шапката върху олисялата си глава и продължи да се занимава с оборудването си. Данбъри се приближи до мен:

— Гледай да не криеш нещо от мен, Райдър. Ние сме тримата мускетари, нали? Поги, Ноти и Диди. — Обърна се и се качи на камионетката. Вятърът повдигна полата й. За миг зърнах дългите й бедра и алените й бикини. Тя затвори вратата и ми намигна: — Ако по-късно ти остане време, ела ми на гости. Може би вече ще имам резултат от проучването. Твой ред е да почерпиш с вино. Един жокер от мен — не купувай бутилки, на чиито етикети са нарисувани карикатури.

Зипински седна зад волана, камионетката потегли, Данбъри се подаде през сваленото стъкло и ми помаха.

Тръгнах към нашата кола, проснах се на задната седалка. Мъчех се да си спомня вълшебните цветове на картината, намерена в бюрото на Койл, но пред очите ми се мяркаха само алени бикини.

Върнахме се в службата поокуражени. Открили бяхме човек, който очевидно играеше една от главните роли в драмата около Хекскамп. Не бях сигурен къде ще ни отведе тази информация, но поне не се чувствах като човек, който заравя главата си в пясъка и пита кога е изгряло слънцето.

— Мисля, че трябва да съобщим на Уилоу за частната галерия на Койл — подхвърли Хари.

И според мен беше редно да държим в течение бившия детектив. Затворихме се в малката приемна на участъка и проведохме конферентен телефонен разговор по устройството, което приличаше на космически кораб от филм, заснет през петдесетте.

— Открихме още една колекция! — изкрещя партньорът ми в микрофона на „космическия кораб“.

— Не викай. Чувам те прекрасно — скастри го Уилоу. — Кой е собственикът?

— Адвокатът Рубин Койл, който е изчезнал безследно. Оказа се любител на гнусни сувенири, къщата му е като музей на ужасите. Отначало не му обърнах внимание, но сега изглежда, че е сред главните действащи лица. Естествено той се слави като образцов гражданин, стълб на обществото и прочие щуротии. Освен това е специалист по преговорите. И още нещо. Изглежда, нещо много ценно ще бъде предложено на пазара и някой трябва да посредничи при продажбата.

— Колекцията! — възкликна Уилоу. — Не може да е друго.

— Сигурни сме, че Койл знае кой е собственикът — казах. — Ала не е ясно каква е връзката с двете убити жени и заплахите срещу третата.

— А сигурни ли сте, че откаченият адвокат е само посредник?

— Засега знаем, че е най-добрият специалист по преговорите на юридическата фирма „Хамърли, Мелбин енд Раус“.

От другата страна на линията настъпи мъртва тишина. Погледнах устройството — зелената лампичка показваше, че връзката не е прекъсната.

— Уилоу, чуваш ли? — подвикнах.

— Юридическата фирма! Защо досега не сте ми казали?

— Съобщихме ти за изчезналия адвокат Койл — намеси се Хари. — Сигурен съм. Намерихме отпечатъците му в бунгалото, в което открихме мъртвата Мари Гилбо.

— Не сте ми казали, че той работи за Уорън Хамърли.

— Защо е толкова важно? — попитах.

Възрастният детектив горчиво се изсмя:

— Последния път, когато видях Уорън Хамърли, той беше подплашен смотан адвокат, назначен за служебен защитник на…

Ударих чело в масата:

— Не ми казвай! Бил е служебният адвокат на Марсдън Хекскамп, нали?