Колекционери на смърт

Петдесета глава

Един от моряците на ферибота между форт Морган и остров Дофин размота котвеното въже и го пусна на палубата, боядисана в бяло. Извади цигара от пакета, облегна се на парапета и заразглежда пътниците. Повечето бяха курортисти, пристигащи на почивка с микробуси и каравани — децата посочваха чайките, които кръжаха над водата, родителите снимаха с камери приближаването на ферибота към остров Дофин, все едно беше невероятно събитие. Към някои коли бяха прикачени платформи с лодки. Имаше и неколцина колоездачи. Изглежда, всички бяха туристи, което бе обичайно за сезона.

„Този обаче не е турист — помисли си морякът, когато погледът му попадна на възрастния човек, застанал на предната част на палубата. Непознатият беше със силен слънчев загар, носеше избеляла синя риза, вехт бежов панталон и оръфани тежки обувки. — Може би навремето е бил в строителството, но не като общ работник, а като инспектор.“

Той запали цигарата и се загледа в залива, докато лоцманът насочваше ферибота към рампата. Двигателят намали оборотите, червено-бялата плуваща платформа се разтресе.

— Получаваш долар за една цигарка.

Морякът се обърна — възрастният човек незабелязано се беше приближил до него.

— Заповядайте, господине.

Извади цигара от пакета и махна на стареца да си прибере банкнотата. Щракна запалката, непознатият се приведе и с шепи закри пламъчето. Дълбоко вдъхна дима и се закашля.

— Хей, добре ли сте? — стресна се морякът.

Старецът се поусмихна, погледна цигарата:

— Запалвам за пръв път от сума ти години. Сигурно съм отвикнал.

— Откога не сте пушили?

— Оказах цигарите на 1 януари 1980 година.

Младежът озадачено го изгледа:

— Защо след толкова време отново започвате?

Непознатият дръпна от цигарата, задържа дима в дробовете си, после го изпусна през носа и се загледа в острова:

— Помага ми да чакам.

— Какво чакате?

— Отговори — промълви по-възрастният човек и отново дръпна от цигарата. — За нещо, дето стана преди трийсет и пет години.

Лидия затвори телефона, приближи се до плъзгащата се врата към терасата. Дръпна завесите и се загледа в залива; поклащаше се, сякаш танцуваше в ритъма на въображаема музика. Над къщата прелетя ято чайки — приличаха на бели пръски върху синьото небе.

Повдигнах глава и попитах:

— Как убеди другата жена да застреля Марсдън вместо теб?

Тя престана да се поклаща. Обърна се към мен. Отначало лицето й беше безизразно, ала след няколко секунди устните й се разтегнаха в усмивка. Шията й пламна, тя се задъха, сякаш беше възбудена.

Претича през стаята и скочи върху гърдите ми. Въздухът излезе от белите ми дробове. Лидия доволно се усмихваше, докато гледаше как се давя.

— Не беше необходимо да убеждавам жалката ненормалница, Райдър. На колене ме молеше да й дам черните дрехи и воала. Повтарях: „Не, Шайен, това е свещен миг.“ Глупачката се тръшкаше и пак ме молеше. Накрая въздъхнах и казах: „Добре, Шайен. Не казвай думичка никому и ще отидеш в рая заедно с Марсдън. Ще дойда при вас след няколко седмици.“ Тя дословно спази указанията ми и си пръсна тъпата глава. Ченгетата спипаха няколко други тъпанарки с размътени мозъци, които потвърдиха, че самоубилата се Плачеща жена е последователка на Хекскамп, носеща прякора Калипсо. Цялата история беше много мътна, от полицията не надушиха нищо гнило и никой не ме потърси. — Тя най-сетне отстъпи встрани, седна на канапето, изрита ме в ребрата. — Ще ти открехна нещо, Райдър. Самолюбието на Марсдън много ми помогна при поставянето на малката ми пиеса. Слуховете изостриха апетита на откачените колекционери. Да не говорим, че ги зарибих с мостри на онова, което предлагах.

— Парчета от мащабното платно на Трей Форие, което сте откраднали.

Очите й се изцъклиха, долната й челюст увисна, но само след миг тя възвърна самообладанието си:

— Научил си за Форие, така ли? И си се досетил коя съм. Заслужаваш жалката си заплата, детектив. Честно казано, избрах остров Дофин най-вече за да те държа под око. Държа да наблюдавам главните герои, да следя дали играят добре ролите си. Разбира се, има и друга причина. Досещаш ли се коя е?

— За да ни изкараш от сцената, когато повече не сме ти необходими.

— Бива те в занаята, Райдър. Тъй като обаче ти подхвърлях само объркваща информация, нямаше начин да се усетиш навреме. Целта ми бе да създам впечатлението, че убийствата са дело на психопат със странни наклонности.

— Затова ли си направи толкова труд със свещите, цветята и евтините пръстени, с които накичи убитата монахиня?

— Първо, не си направих Бог знае колко труд, второ, осъществих плана си — нали възложиха на теб разследването?

— Да, хванах се в капана — признах. — Дотам, че неволно да „потвърдя автентичността“ на въображаемата колекция на Хекскамп.

Лидия скочи на крака, закрачи напред-назад, от време на време отиваше да погледне ту през един, ту през друг прозорец, но не преставаше да говори:

— Доказването на автентичността беше единственият ми проблем. Години наред продавах малки парчета от картината. Разбира се, известни търговци като Уолкот бяха склонни да дадат неангажиращи мнения от рода на „Творбата много напомня прочутия стил на Хекскамп…“ Ала когато ставаше въпрос за цяла колекция… Необходим ми беше специалист, който да каже: „Да, смятам, че картината е сътворена от Марсдън Хекскамп.“

— И този специалист се намери в лицето на член от екипа по психопатологични прояви срещу личността.

Тя ми намигна:

— Предишната вечер бях погребала Мари Гилбо и планирах да намеря някой, който да се представи за експерт. Това обаче щеше да ми струва много пари, пък и бе крайно опасно. Случайно видях снимката ти с онази тъпа награда, прочетох дописката и си казах: „Това е човекът, когото търся — героична поза, поглед на самоотвержен борец с престъпността. Накратко, надут тъпанар.“ Извадих Мари от гроба, измих я, пренесох я в мотела и хвърлих въдицата. Не след дълго моят експерт захапа стръвта.

— Помислила си и как да намерим отпечатъците на Койл.

— Естествено. Хитро, а? Миналия месец накарах Рубин да ме заведе в „Коузи Кабинс“. Казах му: „Моля те, скъпи, искам да се чукам на някое долнопробно място, където ходят курвите…“ Идеята много му допадна. Между другото, записът на диктофона беше във връзка с проект отпреди две години, когато видни политици от Флорида водеха преговори със строителни предприемачи, за да разпределят помежду си доста крупна сума.

— Хубаво ни преметна и двамата с Хари. Като си спомня как се преструваше, че се страхуваш от парчето картина, уж изпратено на Койл по пощата…

— Умелата лъжа се състои в това да изпипаш всичко до най-малките подробности. Тръгнах си от мотела, но изведнъж ми хрумна, че е трябвало да оставя до трупа нещо, свързано с изкуството. И с Марсдън Хекскамп.

— Затова на следващия ден си изпратила в манастира парче от картината.

Тя отново ме подритна:

— И вие попаднахте в капана, нали?

— Почти — признах неохотно.

— Върнах се в онова задръстено място и закрепих парче от картината и над главата на разлагащата се Уики, после пак се обадих на тъпата репортерка: „Хайди Уики в Елрейн.“

— Защо ги уби?

— Преди два месеца бях в един ресторант и се засякох с Уики. Каква ирония, а? Хайди така се облещи, че очите й щяха да изпаднат. Може би е решила, че й се е привидяло, само че не можех да рискувам. Имаше опасност откачалките да се свържат помежду си, да тръгнат слухове, че не съм мъртва; рано или късно мълвата щеше да стигне до ушите на бившето ченге Джейкъб Уилоу. Навремето той сложи край на малките ни експерименти и все още чат-пат си вре носа, където не му е работа. Отдавна трябваше да го добавя към моята колекция от сетни мигове.

— Защо не пощади поне безобидната и слабоумна Нанси Шастин?

— Дадох й шанс. Проследих я, спрях колата до нея и я поздравих. За съжаление…

— Тя те е познала. Обърнала се е и е побягнала.

Лидия пак ми намигна:

— Е, не стигна далеч.

— Сега разбирам, че Койл не е бил колекционер.

Тя се ухили:

— За щуротиите в кабинета му ли говориш? За мен беше фасулска работа — купих от железарията гвоздеи и въже, от месарницата — парче прясно свинско, което увих в няколко ризи, за да се изцапат от кръвта. Само за един ден устроих изложбата.

— За разлика от мен Хамърли не повярва, че Койл е колекционер. Между другото, той замесен ли е в играта?

— Уорън не може да си направи чекия, ако не разполага с видеозапис с указания — презрително се изкиска Лидия. — Само че навремето беше адвокат на Марсдън… Предполагам, че вече си се добрал и до този факт, умнико.

Кимнах.

— Наистина ти сече пипето, Райдър. Искаш ли да си поиграеш на гатанки с госпожица Калипсо? Първа гатанка: защо съм постъпила на работа тъкмо в адвокатската кантора „Хамърли, Мелбин енд Раус“? Ще ти дам един жокер — не заради способността на Рубин да посредничи в трудни сделки, въпреки че неговата репутация безспорно ми беше от полза. — Тя отново ме подритна, все едно котка си играеше с мишка. — Хайде, понапъни си мозъчето.

Спомних си, че между всичките ми приятели, които бяха запалени колекционери на картички със снимки на бейзболисти, старинни оръжия и така нататък, имаше едно сходство — знаеха всякакви легенди, свързани с избраното хоби. Отговорът ми проблесна изведнъж.

— Водила си кореспонденция с евентуалните участници в търга, като си използвала бланки на кантората. Любителите на гнусните сувенири знаят, че Хамърли е бил служебният защитник на Марсдън Хекскамп. Самият адвокат ни каза, че от време на време го търсят колекционери и се опитват да изкопчат някаква информация. Признавам, че планът ти е бил гениален.

Лидия подигравателно изръкопляска:

— Не се знаеше къде са творбите на Марсдън след смъртта му, но всеки от тези многознайковци имаше собствена теория. Повечето смятаха, че картините са останали у адвоката, или най-малкото той знае къде се намират. Писмата с официалните бланки на кантората потвърдиха подозренията им. — Тя скочи на крака и победоносно ме изгледа. — Искаха да повярват, затова им раздавах парчета от картината на Форие. Искаха потвърждение, затова им поднесох на тепсия Уорън Хамърли. Искаха удостоверяване на автентичността и получиха теб.