Колекционери на смърт

Осма глава

Като малък обстоятелствата ме принудиха да степенувам нещата и неприятните да изблъсквам в дъното на съзнанието си. Запратих Ейва в най-забутаното кътче, придадох си делово изражение и отидох в службата да се срещна с Хари. Сменили бяха спуканата гума на служебната ни кола и докато партньорът ми шофираше към сервиза, за да остави „временния“ автомобил и да вземе нашия, аз му разказах за посещението си при Уилоу.

Той презрително изсумтя:

— Изкуството се връща от миналото, за да преследва хора и да ги убива, така ли? Съгласи се, че е невероятно, Карс.

— Не знам как да ти го обясня. Сега наистина изглежда неправдоподобно, но докато онзи дядка го разказваше, ми се стори интересно.

Хари рязко изви волана да избегне пощенски пикап, качи колата на тротоара, тръсна я обратно на платното.

— Каза ли ти кой извършва престъпленията? Може би серийни убийци от миналото, а?

— Не. Повечето, и то най-прочутите, вече са мъртви. Според Уилоу в престъпленията са замесени колекционери на вещи на масови убийци.

— Аха — записки от затвора, извратени рисунки и прочие. С теб сме виждали подобни шедьоври, братле.

— Старчето има предвид колекционери на много по-страховити сувенири, например вещи от местопрестъплението. Или странни, но стойностни произведения на изкуството.

— Като предполагаемия дневник на Хекскамп, така ли?

Свих рамене:

— Може би.

— Само дето нямаме никакво, ама никакво доказателство. Това, което ми разказа, е само теорията на бивше ченге, основаваща се единствено на слухове. Каква е връзката със сегашното престъпление?

— Първата жертва на Хекскамп е била проститутка. Очевидно със симпатичните му последователи са я удушили и са я оставили в бунгало в мотел, заобиколена от запалени свещи.

Хари форсира двигателя и профуча толкова близо до камион, превозващ бира, че спокойно можех да грабна една опаковка.

— Затова ли старчокът се е панирал? — подхвърли, без да се обръща.

— Вероятно.

— Стегни се, Карсън. Номерът със свещите е доста изтъркан.

Престъпниците, извършващи ритуални убийства, често използваха свещите като носители на едно или друго послание. За съжаление често използваха и проститутки, които заради професията си са най-уязвимите човешки същества на планетата.

— Така е — признах. Разказът на Уилоу започваше да изглежда фантастичен.

— Този човек е вманиачен, братле, поне така ми се струва от всичко, което ми разправи за него. Знаеш как е, като някой случай остане неразкрит — мухата ти се загнездва в главата. Същата муха мъчи дядката — след като се е пенсионирал, случаят се превърнал в смисъл на живота му, нещо отвътре непрекъснато го гложди.

— Смяташ, че не сме попаднали на вярна следа, така ли?

— Съчувствам на колегата, възхищавам се от упоритостта му. Но пак ти казвам — този човек е вманиачен, нищо повече.

Спряхме пред сервиза и влязохме да вземем колата. В голямото хале беше горещо почти колкото навън. Патрулки и автомобили без обозначение бяха строени в редици и чакаха механиците да им обърнат внимание. Въздухът беше просмукан с миризмата на боя и разтворители. Трясъкът на пневматичните чукове заплашваше да спука тъпанчетата ни. Петдесетинагодишен чернокож със синя униформа се приближи до нас, като бършеше с парцал ръцете си. На джоба на куртката му беше избродирано „Рафаел“.

— Хей, Хари, к’во ти трябва?

Аз отвърнах вместо партньора ми:

— Оставили сме едно небесносиньо мазерати от Формула 1. Казахте, че ще го пъхнете в микровълновата фурна.

Хари печално въздъхна и забели очи, сякаш казваше: „Виж с какво ме наказа съдбата“, после обясни:

— Колата ни е тъмносиня „Краун Виктория“, докараха я вчера със спукана гума.

Рафаел кимна към мен:

— Тоя твой партньор, Хари, сигур’ си докарва бая врагове, като се прави на смешник.

— Не знам. Никой не го е чувал да казва нещо смешно. Защо питаш?

Механикът ни помаха с пръст, обърна се и ловко се промъкна между две патрулни коли, покрити с кит, за да бъдат пребоядисани:

— Вървете подир мен, ама внимавайте да не се блъснете в мазератитата.

Последвахме го, като гледахме да не се изцапаме с боя; прескачахме пневматични устройства и маркучи и се придвижвахме към дъното на грамадното хале. Някаква автомобилна гума беше поставена на работния плот. Рафаел я завъртя към нас, удари я с длан:

— Грайферът беше разрязан. Все едно я бяха кълцали с ловджийски нож.

Наведох се да разгледам мястото, което посочваше механикът, и си помислих, че като се има предвид шофирането на партньора ми, физическото ни оцеляване е цяло чудо.

— Сигурно сме се ударили в тротоара или нещо подобно — подхвърлих. — Така е станала белята.

Рафаел погледна Хари и кимна:

— Е, туй вече е смешно.

Върнахме се в службата и взехме от дежурния листчетата с имената и телефонните номера на хората, които са ни търсили. Начаса изхвърлих две с името на Данбъри. Почти едновременно с Хари намерихме спешно съобщение от Смитсън от „Безследно изчезнали“. Извадих от джоба си клетъчния телефон и набрах номера на Смитсън.

— Защо го търсиш, като можем са се качим при него? — поинтересува се партньорът ми?

— Имаш ли желание отново да го видиш как се храни?

Хари потрепери. Чух гласа на Смитсън и казах:

— Обажда се Райдър. Чух, че си ни търсил…

— Слушай, Райдър, позанимавах се с това-онова, направих си труда да проверя веществените доказателства, доколкото въобще ги има. Жената в мотела… вече имаш доклада на съдебния лекар, нали?

— Само в общи линии, Джим. Обаче присъствах на огледа на трупа на местопрестъплението.

— Забелязахте ли нещо специфично, по което жената лесно може да бъде идентифицирана? Например…

— На врата й имаше тъмночервено петно, голямо колкото монета от десет цента.

— Май загазихме. Елате веднага. И се моли на Бога да съм сгрешил, Райдър. Имам сериозно основание да го твърдя.

— Монахиня ли е?! — възкликнах невярващо.

Смитсън приглади рехавата си коса, боядисана в черно, и сресана така, че уж да прикрива плешивината му:

— Сестра Ан Мери; истинското й име е… по-точно е било Мари Гилбо. В Чилтън има женски манастир, обитателките му се занимават със земеделие и животновъдство. Произвеждат и продават козе сирене, сладко от праскови и така нататък. Сестра Ан Мери е била „командирована“ в Алабама и Мисисипи да потърси магазини, които да пласират продукцията. Когато с Нотилъс бяхте при мен миналия път, споменах тази жена, но изобщо не я свързахме с вашия случай, което е съвсем естествено; кой би очаквал, че мъртвата, намерена в долнопробен мотел, е…

Хари взе рапорта, облегна се на стената и зачете:

— Белег по рождение с диаметър приблизително три сантиметра отляво на врата почти под косата… — Погледна ме, аз кимнах. — Доста убедително.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Дланите на жената бяха загрубели и мазолести от работата в манастирската ферма.

— Трябва да уведомим монахините — промърмори Хари. — Може и по телефона, но ми се струва, че е по-добре да отидем дотам.

— Ако искаш, ще се обадим на колегите от Чилтън — нека те съобщят трагичната вест.

— Така е много по-лесно, нали?

Пред очите ми изникна трупът на леглото, зениците-фитилчета се взираха в мен, устата, раззината в предсмъртна агония, питаше: „Защо?“ Жената беше убита на наша територия, бяхме й длъжници.

— Ще докарам колата — казах.