Колекционери на смърт

Трийсет и първа глава

— Не съм получил нищо от Марсдън Хекскамп. Нямах представа за интересите на Рубин!

Този път Хамърли не ни предложи кафе и ни покани да седнем на креслата, намиращи се най-близо до вратата. Намекът беше повече от ясен.

— Не е ли пожелал да ви възнагради за защитата? — попитах.

Хамърли се заразхожда пред нас, от време на време отпиваше от чашата със скоч (разбира се, не ни беше предложил и уиски).

— Бях млад, никога не бях участвал във въжен съдебен процес. Именно затова ме избраха за служебен защитник. Не им трябваше някой изпечен адвокат, който да пилее парите на данъкоплатците, като назначава вещи лица и обжалва решението на съда. Искаха делото да приключи възможно най-бързо.

— Желанието им е било изпълнено.

— Хекскамп искаше същото. Категорично отказа да ми съдейства, когато го разпитвах с надеждата да му осигуря алиби. Знаете ли за какво говореше през цялото време? За изкуство. „Как смяташ, Уорън — казваше и пускаше безумната си усмивка, — кого ще харесват потомците ни — Моне или Сезан“? Да му се не види, много често не разбирах бръщолевенията му.

— Трудно е да се прецени — отбелязах, — ала аз бих заложил на Моне.

Хамърли презрително изсумтя и продължи:

— Обичаше да държи речи, говореше много прочувствено, изричаше възвишени слова, сякаш току-що му бяха хрумнали. Веднъж го чух да цитира прочутия английски законотворец сър Уилям Блакстоун, само че представи цитата като свой. Един свещеник, присъствал в съдебната зала в деня на драматичното приключване на процеса, по-късно каза, че думите, които Хекскамп изкрещя, когато се покатери на масата, са перифраза на Джонатан Едуардс, пуритански пастор, живял през осемнайсети век.

— Човек като него не би сметнал това за плагиатство — отбелязах, — а като използване на думи и идеи, за които някой се е сетил преди него. Разбирал ги е, следователно ги е смятал за свои. Изглежда ли логично?

— Не — промърмори Хари. — Именно затова теорията ти изглежда правдоподобна.

Хамърли се намръщи, поклати главата:

— От време на време… по-точно през една-две години ми се обаждат различни хора. Интересуват се дали знам нещо за колекцията на Хекскамп. Само че никога не питат направо, а увъртат.

— В какъв смисъл? — попита Хари.

— „Знаете ли дали Марсдън Хекскамп е оставил нещо интересно, господин Хамърли?“ „Притежавате ли нещо, за което можете да получите много пари, господин Хамърли?“ Говорят мазно-мазно, но от обажданията им винаги ме побиват тръпки. Щом затворя телефона бързам да си измия ръцете. Обаждат се предимно мъже, но два-три пъти ме търсиха даже жени. Те бяха най-противни.

— Били сте защитник на Хекскамп — казах. — Въпреки това твърдите, че не знаете за слабостта на един от вашите служители към вещи, принадлежали на серийни убийци, така ли?

Хамърли процеди през зъби:

— Казвам ви самата истина. Нямах представа, че Рубин… има такива интереси.

Станахме да си вървим. Адвокатът ни изпрати. Преди да изляза, се обърнах и го погледнах в очите:

— Представете си, че Койл се появи в този момент. Какво ще му кажете?

Той отпи голяма глътка уиски, позамисли се и отвърна:

— Изоставаш с делата, Рубин. Къде ти е картонът за отбелязване на изработените часове?

Вратата се затвори.

Свечеряваше се, когато напуснахме дома на Хамърли. Хари реши да съкрати пътя и да мине по Котидж Хил Роуд — улица, от двете страни на която се издигаха дъбови дървета. Някакъв възрастен чернокож тикаше по тротоара триколка. Вътре имаше само една нощна лампа, абажурът се беше килнал. Човекът изглеждаше безкрайно щастлив от живота. Махнах му, когато минахме край него. Той се ухили с беззъбата си уста и гордо ми посочи количката, сякаш се беше сдобил с Аладиновата лампа. Хари зарасъждава на глас:

— Ако някой е съставил каталог на творбите на Хекскамп, може би същият човек ще потвърди автентичността на…

Кимнах.

— Мислиш ли, че Койл е жив?

— Трябва да е жив, ако теорията ни е правилна — отвърнах. — Той е посредникът, организаторът на търга.

Партньорът ми забарабани с пръсти по волана и отново подхвана разсъжденията си:

— Да допуснем, че картината, която намерихме в бюрото, е творба на Хекскамп. В такъв случай цената й възлиза на десетки хиляди долара. Поне така твърди Уилоу. Защо Койл я е оставил в чекмеджето си?

— Не е очаквал, че ще проникнем в кабинета. Може би е смятал да се върне по-рано. Може би му се е наложило да пътува, за да удостовери автентичността на тези гадости. Може би вече е продал колекцията.

— Прекалено много „може би“, Карсън. Може би и сцената в мотела е била импровизирана за заблуда.

— Един Бог знае. Вместо нещата да се изяснят, май се заплитат още повече.

Хари реши, че знакът „Стоп“ пред нас няма да изчезне като по магия, и удари спирачки. В последния момент успях да подпра ръка на таблото, иначе като нищо щях да си разбия главата в предното стъкло. След като си възвърнах способността да говоря, добавих:

— Поне едно знаем със сигурност — че Койл е колекционер. Това го свързва с Хекскамп. Сега трябва да разберем каква е връзката му с Мари Гилбо и Хайди Уики.

Хари се прозина:

— Ще го отложим за утре, Карс. Усещам се така, сякаш главата ми е натъпкана с мокър пясък.

Натисна педала за газта, колата полетя към центъра на града. Погледнах часовника си, очите ми се спряха на датата. Навършваше се точно една седмица, откакто Ейва ме напусна, ала ми се струваше, че оттогава е изминал поне месец. Хари нито веднъж не ме попита за нея, само от време на време подхвърляше: „Как се чувстваш, Карсън?“ или „Държиш ли се, братле?“

През петте години на приятелството си бяхме изработили методика за личната информация и никога не прекрачвахме без покана невидимата граница. Не знам как стигнахме до това споразумение. Във всеки случай беше негласно, никога не го бяхме обсъждали.

— Хари?

Той с длан прикри прозявката си:

— Казвай.

— Какво мислиш за заминаването на Ейва?

Хари не отговори веднага. Едва след като изминахме три пресечки, зави вдясно и паркира под едно дърво. Падаше мрак, фаровете на преминаващите коли изпълваха със сенки купето. Няколко секунди той седя, стиснал волана, после се обърна към мен:

— Мисля, че Ейва е сред най-симпатичните жени, които познавам. Също така е една от най-красивите и може би най-умните.

— Обаче какво?

Хари се извърна и се загледа в уличното платно.

— Хайде, изплюй камъчето — подканих го.

— Обаче е и много неуравновесена. Правилно ли я произнесох тази дума? Няма значение. Искам да кажа, че е преминала през ада. До голяма степен нещастията й са причинени от външни сили, но е крайно време тя да се вгледа в себе си, да направи равносметка на живота си. Преминава през същата фаза, през която преди няколко години премина ти, Карс. Спомни си как беше позволил на миналото да те настигне и да те срита отзад. После обаче ти се обърна и му даде да се разбере. Мисля, че в крайна сметка Ейва ще си стъпи на краката, но засега е… — Той не довърши фразата. Пръстите му все така потропваха по волана.

— Хари? — подканих го.

— Ейва е… как да се изразя… тя е тръгнала на път, който засега трябва да извърви сама. Мисълта ми е, че й трябва време, докато разбере истинското значение на дома.

Той включи на скорост и потегли към управлението. Щеше ми се да го помоля да обясни за какво говори, но това бе поредният пример за неговите фрази, които наричах „дзен-харизми“. Каквото и да отговореше, нямаше да разбера обяснението.

Поработихме четвърт час върху документацията, после си тръгнахме. След като почти през целия ден бях впримчен в сгради с климатична инсталация, жадувах за полъха на „истински“ въздух, па макар и горещ. Свалих стъклата на колата и потеглих към къщи. Наскоро беше валяло, въздухът беше наситен с миризмата на мокра трева. Спомних си, че Данбъри живее наблизо, и се запитах дали и в двора й се усеща същото ухание.

Спрях пред магазин за алкохолни напитки. Не разбирах от вина, но собственикът на магазина ме увери, че калифорнийското шардоне си струва петнайсетте долара. Спомних си съвета на Данбъри и тъй като на етикета не беше нарисувана карикатура, казах на човека да опакова бутилката.

Спрях пред къщата и видях, че лампата на верандата не свети, но в другите стаи се мяркат светлинки. Слязох и тръгнах към вратата, ала изведнъж спрях, седнах на верандата и оставих до мен бутилката. Влагата след падналия дъжд беше почти лепкава, уханието на цветята в двора предизвикваше в съзнанието ми асоциация с цветове — тъмночервено, лилаво, розово, алено. Зави ми се свят, легнах на дървения под и разперих ръце, сякаш да се задържа. Затворих очи, вдъхнах букета от аромати, изведнъж въздухът се превърна във вода — синя и блестяща…

Задръж се…

Върху синята вода…

Плувай и дишай, плувай и дишай…

Някъде отдалеч чух изщракване на резе. Сигурно изщрака под водата — плувах, нали?

— Поги?

Издигам се нагоре сред въздушните мехурчета…

Отворих очи. На светлината на лампата се очертаваше силуетът на Данбъри, застанала на прага. Седнах като човече на пружинка, неволно блъснах бутилката, която се изтъркаля надолу по стъпалата. Изправих се и олюлявайки се, отидох да я взема.

— Нима си заспал на верандата ми? — възкликна Данбъри.

Съзнанието ми още беше замъглено. Помъчих се да си развържа езика:

— Ами… само… помислих си…

Тя се засмя:

— Откога си тук?

— Ъъъ… — Присвих очи да погледна часовника. — Отпреди около половин час. Извинявай.

— За какво?

Постепенно идвах на себе си и вече можех да свързвам думите във фрази.

— Не знам точно.

— Влез. Или пък аз ще изляза. Очевидно се чувстваш удобно навън.

Подадох й бутилката:

— Не мога, трябва да тръгвам. Отбих се само да ти оставя виното. Да си върна дълга, тъй да се каже.

— Не се брои, ако не го изпием заедно.

— Няма начин, бързам. Стана много къс…

— Сами сме. Карла е в стаята си и чете, а може би вече е заспала. Режимът й е като на провинциалистите, които си лягат с кокошките. — Тя ме хвана за ръкава, леко ме подръпна. — Хайде, влез.

Не помръднах. През отворената врата се виждаше осветеният коридор. Съблазнявах се да вляза, но повторих:

— Наистина не мога.

Не виждах лицето на Данбъри, защото беше в сянка, ала усетих как разтвори дланта ми и ме накара да стисна бутилката:

— Донеси я, когато имаш повече време. Ще извадя две чаши и винаги ще са готови.

Приведе се към мен, застана на пръсти, целуна ме по челото.

След миг останах сам в двора й.