Колекционери на смърт

Първа глава

— Тая работа с наградите е адски шибана — промърмори Хари Нотилъс, включи на скорост и насочи големият син автомобил „Краун Виктория“ по улицата пред Централното полицейско управление на Мобил. — Нищо хубаво няма да излезе от тия циркове.

— По-бодро, приятел! — Надникнах в огледалцето за обратно виждане и оправих вратовръзката си. — Ние сме избрани от кмета за полицаи на годината.

— Да, бе! А пък аз съм птичка, избрана от правителството за символ на Алабама. Чик-чирик!

Помъчих се да го вразумя:

— Наградата е чест за нас.

— Не е чест, а трън в петата. Ако питаш мен, тези награждавания ги организират с единствената цел политиците да си изприказват всичките тъпотии.

— Е, не унивай, поне ще закусим безплатно. — Погледнах си часовника — разполагахме с цели двайсет минути да стигнем до хотела, в който щеше да се състои голямото събитие. Вече бях освободил място на преградата между моята стаичка и тази на колегата, та да си окача наградата. За пръв път ме удостояваха с такава чест. — Как мислиш, редно ли е да спомена момчетата от отдела по криминалистика? — промърморих разсеяно и изпънах ръце. Зачудих се дали тъмносиньото ми сако се е смалило от последния път, когато го бях носил, или продължавах да раста, макар преди година да бях чукнал трийсетака.

— За какво говориш, Карсън?

— Обмислям речта си при награждаването.

Хари изръмжа като мечок. За да избегнем Гавърмънт Стрийт, която беше в ремонт, минахме през южния район на града, където в къщички и блокове живееха по-бедни хора. Взех да си лъскам ноктите на панталона, но изведнъж се сепнах — някаква жена изскочи от една странична уличка (розовият й пеньоар се развяваше зад нея като наметало на ездач) и се изпречи пред колата.

Сто и двайсет килограмовият Хари Нотилъс с цялата си тежест настъпи спирачката. Жената вдигна ръце, сякаш да се предпази от автомобила, който тежеше около два тона. Гумите изскърцаха. Задницата поднесе, колата й спря на сантиметри от непознатата.

— Тъдява има една, дето е гушнала букета — задъхано изрече тя и машинално придърпа пеньоара си. Беше на около трийсет години, кльощава като скумрия, говореше простонародно и със силен южняшки акцент. — Цялата е плувнала в кървища.

Свързах се с диспечера, Хари зави по уличката. Някаква жена с бяла блуза лежеше по корем на асфалта, ръцете й бяха протегнати. Видях издайническа пурпурна точка между плешките й. Тъй като не искаме да заличим някое веществено доказателство, спряхме встрани, слязохме от колата и затичахме към жената. В подобни случаи винаги спринтирахме с надеждата, че бързата ни реакция и оказването на първа помощ ще спаси жертвата.

Този път обаче положението беше безнадеждно. Като видя колко кръв е изтекла, Хари престана да тича, аз последвах примера му. Предпазливо се приближихме до жената, като внимавахме да не стъпим в алената локва на паважа. Кръвта вече се съсирваше, затова реших, че убиецът отдавна е изчезнал. В далечината се чу вой на сирени. Хари коленичи до трупа, аз огледах местопрестъплението — също като на всяка задна уличка и тук асфалтът беше осеян със счупени стъкла, боклуци и какви ли не други отпадъци. От двете страни имаше паянтови гаражи. Тревата между тях беше пожълтяла от сушата. Нещо ярко привлече погледа ми. Едър портокал се беше изтъркалял до вратата на един гараж на около пет-шест метра от протегнатите ръце на жената.

Още една „Краун Виктория“ зави по уличката, следваха я патрулка и линейка. От викторията слязоха детективите Рой Трент и Клей Бриджис. Втори район беше тяхна територия. През 99.9 процента от работното ни време с Хари се числяхме към Първи район, през останалия процент време — към Специалния отряд.

Набързо разказахме на новодошлите каквото знаехме. Бриджис дръпна настрани жената с розовия пеньоар и се опита да я успокои, за да я разпита. Трент се приближи до трупа, огледа го. Прокара пръсти през оредяващата си коса и промърмори:

— Да му се не види! Това е Жената с портокалите.

— Моля? — облещих се.

— Името й е Нанси или нещо подобно. Живее в приюта през една пресечка. Всяка сутрин отива на пазара и си купува по един портокал. Само един. Вечер прави същото. Веднъж я попитах защо сутрин не си купува два портокала или повече. Знаеш ли какво ми отвърна?

— Какво?

— Че на портокалите им харесвало да бъдат в магазина, защото така гледали хората. А в нейната стая виждали само хладилника, и то отвътре.

Хари се обади:

— Доколкото разбирам, този приют е за хора с умствени проблеми.

Трент кимна:

— Безобидни хорица, на които им трябва малко помощ, за да се оправят в живота. Вярно, че на Нанси малко й хлопаше дъската, обаче винаги беше усмихната, бърбореше с хората, пееше на френски… такива ми ти работи.

— Ето го сутрешния портокал. — Посочих малката оранжева топка до вратата на гаража. Приклекнах, прецених на око разстоянието между ръката на жената и портокала. После се проснах по корем, огледах уличката, забелязах канализационната шахта в средата й.

— Трябва ти вода, за да плуваш, Карс — подхвърли Трент.

— Както и ускорение, за да се претърколиш. — Станах, изтупах чакъла, полепнал по дланите и сакото ми. Трент се втренчи в трупа и поклати глава:

— Умът ми не го побира. Кой би я застрелял, както си стои на улицата?

— Не е стояла, а тичала — поправих го.

Той повдигна вежда.

— Портокалът е на около шест метра от нея, и то на малко по-високо място. Ако тя е стояла или вървяла, плодът може би е щял да се изтъркаля на няколко метра, но в обратната посока, към канала по средата на уличката. Разбира се, изстрелът я е отхвърлил напред. Обаче ми се струва, че е имало допълнително ускорение, та портокалът да се озове толкова далеч. Криминалистите ще направят изчисленията, но съм готов да се обзаложа на два долара, че жената е бягала презглава.

Трент се позамисли, после каза:

— Ако е тичала, значи е разбирала, че е в опасност; може би е познала извършителя. — Тръгна към патрулката да нареди на униформените полицаи да обградят с жълта лента местопрестъплението, ала спря, обърна се и подхвърли: — Хей, вярно ли е, че кметът ще обяви двамка ви за полицаи на годината?

— Глупости, това са само слухове — обади се Хари.

Трент се ухили:

— Подобна награда хич не ви пасва. Къде по-добре ще е да ви дадат титлата „Намаханите използвачи от СОППЛ“.

СОПОЛ беше прозвището, дадено от ченгетата на СОППЛ, специалния отряд по психопатологични прояви срещу личността — название, по-дълго от списъка на членовете на екипа, който се състоеше от двама ни с Хари.

Партньорът ми въздъхна:

— Не започвай, Рой.

Онзи се позамисли и пак подхвана:

— Не, хрумна ми нещо по-подходящо: „Царе на откачалките“. — Закиска се и понечи да продължи в същия дух, ала като забеляза погледа на Хари, изведнъж си спомни, че има работа и продължи към патрулката.

След като изиграхме малката си роля в до болка познатата драма, с партньора ми отново се качихме в колата. Предполагахме, че случаят с убийството на жената с портокалите ще бъде разрешен бързо; горката слабоумна беше разгневила някого и този някой си беше отмъстил. Застрелял беше в гръб бягащата жертва, и то посред бял ден, следователно престъплението беше извършено спонтанно, не грижливо планирано. Трент и Бриджис щяха да разпитат познатите на жената, да разберат кого напоследък е настъпила по мазола. И да го арестуват.

Фасулска работа.

Церемонията по награждаването се провеждаше в хотел в центъра на града. Когато с партньора ми влязохме в залата, на масите бяха останали само каните с изстинало кафе. Седнахме на местата си и кимнахме на колегите, за да се извиним за закъснението. На подиума в предната част на голямото помещение с нисък таван стоеше прекалено натруфена служителка от градския отдел „Чистота“, притискаше до гърдите си плакет и изричаше прочувствени слова по адрес на сметищата и санитарните ями:

— … да благодаря на всички микроорганизми, които се трудят толкова усърдно за разграждането на органичните отпадъци…

Кметът Лайл Едмъндс стоеше до нея, устните му бяха застинали в престорена усмивка. Дамата от отдел „Чистота“ приключи монолога и се върна на масата си. Кметът отново застана зад микрофона, но от високоговорителите не се чу нито звук. Той го почука с пръст, в залата се разнесе оглушително пищене. Двеста души, включително моя милост, се намръщиха. Кметът се приведе, опита отново:

— … роба. Проба. Това чудо проработи ли? Добре. Отново искам да благодаря на всички, че почетохте нашето тържество в чест на хората, променили в положителна насока живота в красивото ни пристанищно градче, и то в разстояние на една година, през която ние от градската управа също не стояхме със скръстени ръце…

Повечето мои сътрапезници се взираха в подиума — очевидно смятаха за свой дълг да изглеждат запленени от ораторското умение на кмета. Начело на масата (доколкото е възможно някой да бъде начело на кръгла маса) се беше разположил началникът на полицията Бърстън Плакет. От двете му страни седяха по двама от големите клечки. Ние с лейтенант Том Мейсън и Хари заемахме най-непрестижните места.

Кметът се наведе, огледа масата наградите, взе два плакета.

— Две награди! — прошепнах на Хари. — Ние сме! Какво да кажа в благодарствената си реч?

— Остави на Едмъндс да държи речи и проповеди, Карсън. Грабни дръвцето и бегом обратно на масата. — Той смръщи вежди, което означаваше: „Да не си посмял да припариш до микрофона!“

Кметът отново чукна микрофона, приведе се и заговори:

— Следващата награда е за полицай на годината. Имам удоволствието да ви съобщя, че тази година това отличие са заслужили двама служители от полицейските служби на Мобил, които наскоро спомогнаха за разкриването на убиеца от моргата, както и за залавянето на Джоуел Ейдриан преди две години. Детективите Нотилъс и Райдър от специалния отряд, известен като СОППЛ, или специален отряд по психо… психопато… ама че трудна дума. Накратко, двамата образцови полицаи са живото доказателство, че нито един град не превъзхожда Мобил по отношение на…

Той подхвана поредната самохвална тирада, насърчавана от медиите. Около подиума се бяха скупчили журналисти и оператори, имаше и един фотограф от „Мобил Реджистър“. Забелязах, че репортерката от Канал 14 ме наблюдава. Аз също се загледах в нея, тогава тя се извърна и се втренчи в кмета. Спомних си, че се казва Диди Данбъри. Беше русокоса, средна на ръст, с хубава фигура и прекалено големи очи. По времето, когато с Хари за малко бяхме попаднали в лъчите на прожекторите, Данбъри неизменно беше най-близо до мен, шепнеше ми и тикаше микрофона пред лицето ми. Натрапчивото й поведение ме дразнеше.

След още две минути прочувствено словоблудство кметът се огледа и забеляза слабия човек, който седеше до едрия широкоплещест чернокож.

— Уважаеми съграждани, имам честта да ви представя детективите Хари Нотилъс и Карсън Райдър. Заповядайте да си получите наградите, господа полицаи.

Присъстващите заръкопляскаха. Тръгнах към подиума след Хари. Днес партньорът ми носеше мръсножълт костюм, бледолилава риза и червена вратовръзка. Известен беше със слабостта си към ярките цветове, но не умееше да ги съчетава. Ръкувахме се с кмета, взехме плакетите. Някой се провикна:

— Изчакайте за снимка.

Вирнах брадичка и се постарах да заема героична поза, подхождаща на борец с престъпленията. Проблеснаха светкавици на фотоапарати. Пъхнах под мишница плакета и понечих да сляза от подиума. Микрофонът попадна в полезрението ми и въпреки предупреждението на партньора ми, не издържах на изкушението да кажа няколко думи:

— Първо, искам да благодаря на полицейската академия…

Микрофонът запищя като заклано прасе. Забелязах как присъстващите се намръщиха и потрепериха, неколцина машинално се приведоха, сякаш да се защитят. Някакъв келнер така се стресна, че изпусна подноса, препълнен с чинии — на пода се разхвърчаха парчета порцелан. Хари изръмжа, заби палец в бъбреците ми и ме изтика от подиума, лишавайки ме от краткия миг на слава.